— Какво е направил?

— Той наскърби онази красива нихилистка, която аз предадох на петербургската полиция. Миналата нощ се опита да извърши насилие над нея. Аз я отървах. Този човек беше толкова безсрамен, той ме ритна толкова силно, че паднах.

— Това е голямо обвинение, господин Питу — заяви градоначалникът, като поклати глава. — Утре заран ще се запозная със случая. Ще му заповядам да се яви при мен в девет часа.

Чиновникът написа няколко реда на една хартия, сгъна я и я даде на подофицера, който беше още в стаята.

— Предай това на хетмана и му кажи да бъде точен!

Казакът излезе.

— Благодаря ви, господин началник — каза Питу учтиво. — Смятам, че този младеж, който не може да обуздае низката си страст, трябва да бъде изпратен на заточение в Сибир.

— Бъдете уверен, господин Питу — отвърна градоначалникът, — че утре по това време виновникът ще бъде осъден на тежка работа в някой сибирски рудник.

Французинът тържествуваше.

— Тежка работа в някой сибирски рудник! — повтори Питу, който не се надяваше, че толкова скоро ще накажат хетмана. — Ха, ха; ритането ще излезе скъпо на този защитник на невинността!

Белобрадият руснак позвъни и един пъргав, добре облечен слуга влезе в стаята.

— Иване — заповяда чиновникът, — заведи господина в най-добрата ни стая и се погрижи да му се приготви добра вечеря!

След като се поразговори с градоначалника, Питу последва пъргавия, висок Иван, който отключи една желязна врата и го покани да влезе в не много висока стая, на чийто прозорец имаше решетка.

— Тук прилича на затвор — обърна се Питу към слугата.

— В градоначалството всякога сме готови за гости — гласеше отговорът.

После излезе и затвори тихо вратата. Питу се разположи в новото си жилище. Той намери багажа си в единия ъгъл на стаята. Гърбавият събу обущата си и обу домашните си пантофи. Имаше чисто легло, маса, няколко стола и един умивалник.

— В тази варварска страна човек се научава да бъде скромен — каза си той. — Колко ще се радвам, като я напусна! Прелестен Париж, ти си единствен на света. Сега ще бъда директор на парижката полиция! Как ще пребледнее добрият Гилберт, когато му се представя като негов началник. Господин Ла Бриер трябва да изпълни всичко, което ми е обещал. Той даже трябва да направи повече, тъй като тайната му е в моите ръце. С една дума — гърбавият син на лихваря Соломон Дулсети е напреднал доста!

Високият Иван влезе. Той носеше на поднос няколко чинии, хляб и бутилка с вино. Беше се погрижил вечерята да бъде прилична. Канеше се да излезе, когато французинът го извика.

— Господин Иван — каза той и му даде една рубла, — това е за вас, а ако изпълните нещо, което ще ви поръчам, утре ще получите три пъти по толкова. Градоначалникът е наредил в девет часа да се разгледа делото на хетмана. Навярно то ще трае два часа. Погрижете се в единадесет часа да дойде каруца пред градоначалството, която ще ме откара в Петербург. Гледайте да се спазарите евтино.

— Добре, ще се погрижа — кимна Иван и излезе. Като изпи половината бутилка вино, очите на Питу помътняха. Беше така уморен, че едва успя да се съблече и легна в леглото. Заспа веднага, но цяла нощ го безпокояха кошмари.

Стори му се, че се отвори вратата и двама мъже влязоха. Единият от тях му беше познат — беше градоначалникът, който го прие така любезно. Другият беше облечен в широко пътническо палто с вдигната яка, така че лицето му не можеше да се познае. Влезе и високият Иван с фенер. Той освети лицето на Питу, без да се съобразява, че спи.

— Този ли е? — запита градоначалникът. Облеченият в палто, който се бе навел над Питу, вдигна ръката си и каза:

— Кълна се в Света Богородица от Казан, че е той. Как да не познавам лицето на подлеца, който стана причина да изгубя високия си пост и да се превърна в дребен чиновник!

Питу се събуди. Той се огледа в стаята, но нищо не видя, ослуша се, но беше тихо.

— Слава Богу, че беше само сън — пошепна той и заспа отново.

Гърбавият се изсмя още веднъж на съня си, когато Иван му донесе чай на сутринта. Руснакът изглеждаше покорен и изпълняваше всичко, което му заповядаше Питу. Този човек ли беше идвал нощес при него? Какво ли не сънува човек!

— Иване, намери ли кола?

— Всичко е готово за отпътуването ви!

— Добре, ето ти трите рубли!

Питу погледна часовника: беше девет без пет, време бе да отиде вече в съдебната зала.

Той се приготви, излезе от стаята и слезе по стълбите.

Иван вървеше след него.

— Защо вървиш след мен? Нямам нужда от тебе. — Помислих, че можете да се изгубите в града ни.

По-добре е да ви придружа.

Градоначалникът седеше зад покрита със зелена покривка маса и пишеше. Той поздрави Питу с кимване на глава. Хетманьт Михаил Михайлович беше също в залата. Широка зелена завеса се намираше срещу пейката, на която седеше подсъдимият. Французинът си спомни, че вчера бе видял зад завесата куп книги.

— Господин Питу — каза градоначалникът, — елате по-близо, закълнете се, че ще говорите самата истина.

— Но за какво са нужни тия церемонии — подскочи разгневен Питу. — Аз съм френски чиновник и трябва да ми вярвате.

— Не, не, в Русия не е така, закълнете се. Комисарят се закле. В това време хетманьт и градоначалникът се спогледаха.

— А сега повторете обвинението.

Питу повтори лъжливото обвинение.

— Хетман, как можете да се оправдаете за това тежко обвинение? — обърна се към хетмана чиновникът.

— Моята защита ще поеме друг човек — заяви той.

Завесата, която закриваше регалите с книги, се отвори и се показа Павловна. Тя беше в затворническо облекло и също като по пътя беше окована. Гърбавият пребледня, като съзря важната свидетелка.

— Този беше! — посочи Павловна с ръка Питу. — Той ме нападна в степта и искаше да ме прегърне, но хетманът ме спаси от дяволските му помисли.

— Заточеницата лъже — почервеня Питу. — Тя иска да си отмъсти, понеже я предадох на руските власти. Още един път се заклевам, че не съм се докоснал до това момиче.

— Елате по-близо, господин Питу — нареди градоначалникът.

Питу изпълни заповедта и градоначалникът го изгледа изпитателно.

— Знаете ли, че липсват две копчета от палтото ви? Чудно ми е, че вие като французин не обръщате внимание на тоалета си.

— Извинете, господине — отвърна Питу, — копчетата трябва да са се откъснали оня ден. Помня, че бяха на палтото ми, защото бях закачил на тях камшика си.

— Копчетата са в моите ръце — съобщи Павловна. — Борейки се с този човек, аз, без да искам, ги откъснах от палтото му.

— Господин Питу, бихте ли потвърдил още веднъж, че не сте закачали заточеницата? — градоначалникът стана от мястото си. — Вие сте клетвопрестъпник!

Питу побледня и се дръпна назад.

— Искам още днес да телеграфирам в Петербург. Ще се оплача на френския посланик.

— Можете да го сторите, ако имате възможност. За това, че сте оскърбил един руски офицер и за клетвопрестъпничество ви осъждам да ви се ударят двадесет и пет камшика. Присъдата да се изпълни веднага!

— Луд ли сте, господине — изкрещя Питу. — Как смеете да заповядате да бият един висш френски чиновник, който е направил голяма услуга на руското правителство…

Градоначалникът позвъни. Веднага се появиха казаци.

— Отведете заточеницата.

Двамата казаци отведоха Павловна, която бе изпратена от любопитните погледи на хетмана.

— Ще видя кой ще ми попречи да напусна залата — изпъчи се Питу. Той се затича към близката врата, но го посрещнаха пет щика.

— Да дойдат двама казаци! Вържете този мъж и му ударете двадесет и пет камшика.

— Варвари, демони, азиатски разбойници — разкрещя се Питу.

Казаците го хванаха и го свалиха на пейката, на която неотдавна седеше хетманът. Те го съблякоха и го вързаха за пейката.

— Казаци, запомнете, че този клетвопрестъпник е обидил вашия хетман.

Двамата казаци, които бяха определени да изпълнят наказанието, си запретнаха ръкавите. После извадиха камшиците. На краищата на тесните ремъци имаше малки калаени топчета.