— Много ме радва — отвърна Клотилда. — Много ме радва, че се е намерила. Заповядайте, впрочем, и седнете на нашата маса. Трябва да ви обясня с няколко думи защо се мъчих да намеря този всъщност дребен и евтин предмет.

— Няма нужда да ми обяснявате, госпожо — отвърна свещеникът, — жартиерата е без съмнение скъп спомен.

— Имате право. Носих я, когато тях млада и преди време я дадох на моята дъщеря — тя посочи Фернанда, — която я изгуби.

— Невъзможно! — извика свещеникът. — Госпожицата едва ли е прекарала миналата нощ по брега на Сена, под Моста на изкуствата?

— Какво, там ли я намерихте? — реагира Клотилда толкова живо, че накара свещеника да погледне по-внимателно нейното лице.

— Да — отвърна той. — Намерих я под моста и наблюдавах дамата, която я е загубила. Мога да твърдя, че не беше тази госпожица!

— Сигурно друга жена е намерила жартиерата и я взела — предположи маскираната генералша.

— Споделям вашето мнение — отвърна свещеникът, — защото дамата под моста бе в компанията на трима мъже и видях, че се занимаваха с доста подозрителна работа. Те разбиха една касетка!

Клотилда ставаше все по-неспокойна. Дамата, която бе изгубила жартиерата, без съмнение бе не някой друг, а нейният съпруг — генералът. Каква ли тайна го бе събрала с другите мъже под моста и какво ли съдържаше касетката, която бяха разбили? На Клотилда внезапно й хрумна мисълта, че се касае може би за извършено престъпление. Ако пък свещеникът бе таен полицай, който разследваше престъплението, нямаше ли да смята нея и Фернанда за съучастнички?

— Ние сме две порядъчни жени, Ваше преосвещенство — рече Клотилда и се помъчи да придаде на младото си лице стар вид. — Аз се казвам Турвил, а това е моята дъщеря Фернанда. Ние живеем в една скромна квартира на Рю Севастопол, а дъщеря ми печели за нашето препитание, като дава уроци по пиано в богати къщи. Ето защо ви моля да ми вярвате, че нямаме нищо общо със сцената, която сте наблюдавал под моста. Бъдете тъй добър и ми върнете сега жартиерата, която загубих!

— С удоволствие, госпожо.

Младият свещеник бръкна в джоба на черната си дреха, но ръката му остана празна.

— Много неприятно — измърмори той, — забравих жартиерата у дома, върху писалището. За да не идвате, обаче, повторно на среща, моля ви, да ми кажете в коя къща на Рю Севастопол живеете, за да ви върна още днес жартиерата.

Клотилда прехапа устни. Вече бе уверена, че свещеникът е преоблечен детектив.

— Не, не — извика бързо. — За съжаление, трябва да се откажем от удоволствието да ви видим у дома. Ние сме две самотни жени и не можем да приемаме посещения на господа в нашата квартира, за да не говорят съседите ни лоши работи.

— По какъв начин да ви върна тогава жартиерата?

— Хрумна ми една идея. Както ви е известно, вдругиден ще се състои благотворителен базар, за който са построили вече специална дървена барака. Ще посетите ли този базар?

— Разбира се, госпожо, и аз ще допринеса нещо за благотворителността.

— Елате тогава в деня на откриването, към дванадесет часа на обяд, и ще намерите моята дъщеря в будка за продаване, на втория ред. Моля ви се, обаче, да й предадете жартиерата в затворен плик.

— Госпожо, аз ще бъда точен — каза свещеникът и стана. — Ще се видим, следователно, вдругиден към дванадесет часа на благотворителния базар. Довиждане, госпожо! Довиждане, госпожице!

Свещеникът се поклони дълбоко и напусна сладкарницата. Щом излезе на улицата, се скри бързо във входа на същата къща. Мнимият свещеник свали бързо черната дреха. Под нея се появи синя блуза и скромни дрехи, каквито носят работниците. Той сви дългата черна дреха и скри малкия пакет под блузата. После измъкна от джоба си черна перука, сложи я на главата и залепи под носа си черни мустаци. След като свърши това, запали пура и излезе на улицата, където се облегна на стената.

След малко двете дами напуснаха сладкарницата. Те отминаха човека, който пушеше, без да му обърнат внимание. Той почака, докато двете жени завиха зад ъгъла на Рю Бержер и тръгна след тях, за да ги проследи. Стигна тъкмо навреме и видя как се качиха в един от грамадните омнибуси. Човекът захвърли пурата, подгони омнибуса, качи се на покрива и седна на една от пейките.

— Няма да ми се изплъзнат вече — прошепна той. — Скоро ще ми бъде известно кой е изгубил жартиерата. Тя се нарича Турвил и живее уж на Рю Севастопол. Не ми се вярва никак, но както и да е, скоро ще видя кой се крие зад името Турвил.

В момента, когато прошепна тихо името Турвил, той чу, че някой го произнася гласно и то близо до него. До мнимия работник седеше едър гражданин, очевидно месар. Той разговаряше с едно много слабо човече, което носеше шапка под мишница.

— Убийство на Рю Росини ли? — запита дебелият месар. — В шкафа ли намериха трупа?

— Работата е точно така, както ви обясних — рече малкият човек с чантата. — Къщата на Рю Росини е била доскоро публичен дом и собственост на някоя си госпожа Турвил. Отдавна се говореше за станалите там скандали, но полицията не се намесваше.

— Госпожа Турвил е имала навярно таен покровител — реши месарят.

— Вчера трябваше да се продават публично мебелите на госпожа Турвил. Когато разтвориха един от големите шкафове, намериха удушен с ръце труп, окачен после в шкафа. Това са установили лекарите.

— Кой е убитият?

— Не се знае още.

— А убийцата, госпожа Турвил?

— Тя е безследно изчезнала. Мълвата говори, обаче, че се намира още в Париж. В такъв случай ще бъде навярно арестувана преди още да съмне.

Мнимият работник дълбоко се замисли.

— Това е ново доказателство, че дамата, с която бях в сладкарницата, не може да бъде госпожа Турвил, иначе едва ли би ми казала истинското си име. Защо ли старата дама е взела името на убийцата от Рю Росини? Зад цялата работа се крие някаква тайна или пък е странна случайност.

В този момент омнибусът спря. Клотилда и Фернанда слязоха. Веднага Слезе и мнимият работник. Той тръгна след двете жени, които се бяха запътили към оная улица, където бе задният вход към градината на къщата на генерал Боазльо. Едва бяха стигнали вратата, когато внезапно Клотилда прошепна на Фернанда.

— Преследват ни, наблюдават ни. Добре си спомням, че видях оня работник, който върви няколко крачки след нас, близо до сладкарницата на Рю Бержер. Той е, без съмнение, преоблечен полицейски агент. Трябва да го заблудим, да се върнем, за да не види в коя къща ще влезем.

Двете жени обърнаха гръб на градината на Боазльо.

— По-дяволите! — прошепна преоблеченият човек. — Сега не ми остава нищо друго, освен едно-единствено средство, за да видя с кого имам работа.

Той извади един вестник и се втурна направо към Клотилда и Фернанда.

— Тайнствено убийство на Рю Росини! Госпожа Турвил, убийцата, се търси от полицията! — им изкрещя той, като някакъв вестникар.

Фернанда се олюля, от гърдите й се изтръгна сърцераздирателен вик, тя загуби съзнание и падна на земята.

— О, госпожо — рече мнимият работник. — Тази госпожица се е разстроила извънредно много от убийството на Рю Росини!

Генералшата се разтрепери, тя не знаеше какво да направи с неподвижното момиче, което лежеше в краката й.

— Смилете се господине — извика тя на човека, — помогнете ми да отнесем младото момиче в моята къща.

— В коя къща, госпожо? — запита човекът със синята блуза и вдигна внимателно Фернанда.

— В оная — гласеше бързият отговор, — в къщата на генерал Боазльо!…

Същият работник влезе, само половин час по-късно, в работната стая на Матийо Драйфус.

— Херберт Франк — посрещна го Матийо, — познавам ви въпреки фалшивата брада, която носите. Какво има?

— Едно много важно съобщение — отвърна детективът. — Познавам вече единият от тези, които откраднаха вашата касетка. По-право казано, намерих оная, която е дала нареждане да се извърши кражбата.

— Коя е тя? — запита развълнуван Матийо Драйфус.

— Съпругата на един известен генерал: Клотилда Боазльо.