Баронеса Бланш! Той много добре знаеше коя е тази баронеса. Мъртвешката глава позна гласа на жената, която ненавиждаше, а това, че беше с граф Естерхази, му отнемаше и последното съмнение. Той бе сигурен, че баронеса Бланш не бе никоя друга освен Помпадура.

— Слепците също могат да убиват — промълви полугласно.

— Господин графе — предложи Кестнер на Естерхази, — ще пренощувате в моето скромно жилище. И без това трябва утре да замина за Париж, така че можем да отидем заедно. Моят файтон ще бъде готов за път в седем часа. Госпожа баронесата може да нощува в стаята на Жоржина, а тя ще намери къде да пренощува. За вас, господин графе, ще намерим стая.

— Смятам, че не ни остава друго освен да приемем вашата любезна покана — отвърна Естерхази. — Съжалявам, обаче, че госпожицата ще трябва заради нас да наруши спокойствието си.

— Жоржина ще преспи на тавана в малката стаичка, където сушим овощите. Надявам се, че там може добре да се спи.

Кестнер даде знак на дъщеря си да приготви спалните за гостите.

Естерхази и Помпадура останаха сами.

Слепецът — Мъртвешката глава, се намираше в стаята и мълчаливо стоеше зад печката. Никой не го забеляза и не му обръщаше внимание.

Помпадура сложи чаената чаша на масата и стана рязко от стола.

— Защо бързаш — запита Естерхази и изгледа пронизващо хубавата жена.

— Щях да съм щастлива, ако не бях дошла в този дом — каза тихо, но рязко Помпадура.

— Но защо, тези хорица са твърде гостоприемни и любезни спрямо нас.

— Ти всякак се стараеш да отвърнеш на тази любезност, особено на дъщерята.

Страните й се зачервиха от ревност, а очите й светнаха като диаманти.

— Не мисли, че не забелязвам как съзерцаваш тази селска хубост. Зная тези погледи, много добре зная и какво означават те. Виждам в лицето на тази Жоржина моя съперница, ала не си въобразявай, че ще допусна да ти стане любовница.

Естерхази надменно се засмя.

— Ти ли не ще допуснеш? — попита той с подигравателен глас. — Струва ми се, че си забравила кой съм аз и коя си ти.

— Зная, че съм твоя държанка, ала все пак аз съм жена, която страстно те обича и която не може да позволи да се лиши даже и от един дъх на твоята любов.

— Това не влиза в нашите условия — намръщи се черният майор. — Нали сама ти ме уверяваше, че не желаеш нищо повече от това да бъдеш моя слугиня и робиня? Сега правиш, обаче, опит, да ме командваш. Знай, Помпадура, че не съм от ония мъже, които ще позволят да ги управлява жена. Пази се да не узнаеш тази страна от моя живот, която крия от тебе. Ако знаеше, щеше да се ужасиш от мен.

Тя беше само на няколко крачки от своя сляп съпруг.

— Такива неща, значи, започнаха да стават между нас — отрони горчиво тя. — омръзнах ти вече и искаш да се отървеш от мен. Затова ли извърших толкова престъпления заради тебе? Лиших от зрение мъжа си и го изхвърлих от къщи безпомощен като някакво остаряло животно.

Глухо стенание се чу зад печката.

— … Предадох Равелак и го хвърлих в бездната. След няколко дни главата му ще лежи на гилотината.

Внезапно из стаята се разнесе глух звук, приличен на радостно скимтене.

— Не сме ли сами? — запита Естерхази.

— Струва ми се, че зад печката има куче — отвърна Помпадура. — Чух скимтенето му.

Мъртвешката глава трябваше да събере силите си, за да не се издаде. Тялото му силно трепереше; всичко го тласкаше да се нахвърли върху невярната си жена и да я смаже с ръцете си, да я разкъса със зъбите си и да я стъпче с краката си. Той се въздържаше, защото искаше да си послужи с по-страшно отмъщение. Ако се нахвърлеше сега върху жената, щяха да го отстранят и планът му щеше да пропадне.

Наемателят и Жоржина се върнаха в стаята и казаха на парижаните, че всичко е готово за спане и че могат да си починат.

Естерхази се раздели с баронесата, като й целуна ръката.

— Ние оставаме пак заедно — пошепна й той, — аз те обичам.

Влюбената се усмихна щастливо и тръгна след Жоржина, която я заведе в стаята.

Тя беше малка, хубаво наредена, чиста стая.

Естерхази бе настанен в голяма стая, която се намираше близо до стълбището. То водеше към тавана. Наблизо се намираше и стаичката, в която щеше да спи Жоржина. Тя си постла на мода.

Старият часовник в трапезарията удари единадесет и отекна в цялата къща на наемателя. Всеки би помислил, че хората под този покрив спят спокойно.

Обаче не бе така. Имаше трима души в тази къща, които още не бяха заспали. Жоржина, Естерхази и Мъртвешката глава.

Жоржина се занимаваше с невинната си тайна — написа на Леон няколко реда, с които му съобщаваше да я очаква утре след обяд при срутената ловджийска колиба. След тази покана следваха поздрави, много целувки. Това бе естествено и в реда на нещата.

Жоржина завърза писъмцето под каишката на врата на Грайф, помилва мълчаливия раздавач и му каза:

— Потърси ловеца, Грайф! Върви и предай това писмо на Леон.

Кучето напусна стаята, упъти се към двора, прехвърли се през бодливия плет и изчезна в тъмнината.

Жоржина взе огледалото, разплете хубавата си дълга коса и взе да я разресва. Момичето искаше да стои будно, докато се върне Грайф. Навярно очакваше отговор.

Причината, поради която Естерхази не заспиваше, ще обясним по-късно.

Ще се върнем най-напред при слепия, за да видим какво правеше той, когато остана сам. Мъртвешката глава стоя повече от час в скривалището си. После тихо стана и се измъкна иззад пещта. Протегна ръцете си и отиде пипнешком към масата. Нещастният беше заобиколен от непрогледна тъмнина, но това не му пречеше.

Мъртвешката глава бе от няколко седмици в къщата на Кестнер, обаче добре знаеше всеки предмет. Престъпникът Рихтер и по-рано имаше обоняние, което се беше усилило още повече, откакто го бяха ослепили. Той обикаляше масата, буташе столовете и ги душеше, като куче. Изведнъж сграбчи един от тях и извика дрезгаво:

— Тук седеше тя, тя е! — Отвратителното му тяло се разтрепера. — Тя е, уверих се, по миризмата я познавам, позната ми е тази сладостна миризма!

Изражението на лицето му стана ужасно. Луната през прозореца освети отвратителния му образ. Очите му пламнаха. Приличаше на адско привидение.

— Помпадура, ти падна в ръцете ми — шепнеше Мъртвешката глава. — Дошъл е часът на отмъщението ми, ти трябва на всяка цена да умреш от ужасна смърт! Ти и черният майор. Ха, ха! Аз ще ви опека, ще ви опържа, пламък полека ще изгори очите ви. Вашите тела ще се превърнат в пепел. Никога не съм чувствал слепотата си така, както днес. Не ще мога да видя обезобразените ви тела, но ще чуя поне виковете ви и те ще звучат като приятна музика в ушите ми. Сега на работа.

Слепецът отвори вратата и се запъти пипнешком към кухнята. Тихо дойде до желаното място. И бръкна в тенекията с газ. Тя бе пълна. После взе треските, които слугинята бе приготвила, за да запали огъня сутринта. Близо до огнището на стената висеше кибритникът. Мъртвешката глава сграбчи цяла шепа кибрит и го мушна в джоба си. Намери всичко, което му трябваше. Но най-важното му липсваше. Той се размърда от кухнята, отиде до голямата маса и отвори безшумно чекмеджето. Там се намираха ножове, вилици и лъжици.

— Този търсех — пошепна той и извади голям остър нож, с който режеха хляб, и го размаха над главата си.

— Красива Помпадура, ти не желаеш да имаш мъж без нос и без уши — ръмжеше той дрезгаво. — Желая сега и ти да станеш като мене, страшилище без нос, без очи и уши, тези благородни органи не ще красят лицето ти повече.

После напълни джоба си с трески.

Страшният призрак се изгуби в мрака на къщата. Той излезе в коридора, пълзейки като хищно животно, като поливаше пода с газ. Слепият подпалвач се качи на стълбата и я намокри, като пестеше запалителната течност, която пазеше за пред вратата на стаята, в която спеше Помпадура. В този коридор се намираше не само стаята на Жоржина, в която сега спеше Помпадура, но и стаята на Естерхази.

Като поля целия коридор с газ, той извади трески от джоба си и постави най-много пред вратата на Помпадура, а другите разпиля из коридора. След това коленичи пред входа на Помпадурината стая и започна да се ослушва.