Тя отвори брошката и извади от нея писъмцето, което съдържаше кратките бележки на Михаил Панин и на Катерина фон Острау.

Момичето скри записката в пазвата си. После зави добре брошката и я пъхна в джоба. Облече палтото си и сложи траурна черна шапка. Излезе на улицата.

Свежият въздух й подейства успокоително. Вървеше бързо по улиците на Латинския квартал. Чак след половин час тя си спомни за целта на излизането си — да заложи брошката.

Момичето не знаеше, че в Париж има само една къща, която заема пари с малка лихва срещу залози — „Връх на милостта“. Ако го знаеше, нямаше да изпита толкова неприятности през живота си.

Като скита дълго време, рускинята спря една дебела жена, която продаваше хляб и наденички и я поздрави вежливо.

— Извинете, госпожо — обърна се към нея Павловна, — бихте ли била тъй добра, да ми кажете къде мога да взема пари в заем срещу залог.

Жената изгледа момичето и каза:

— Не познавате ли града?

— Не, госпожо, но…

— Разбирам, не е имало досега дупка на чорапа ви, както се казва, ала и то трябва да се случи веднъж — или в любовта или в залагането.

Павловна почервеня като божур.

— Още трябва да е невинна — измърмори жената на себе си толкова тихо, че момичето не можа да я чуе.

После я упъти.

— Благодаря ви, госпожо — каза Павловна, — бъдете така добра да ми кажете откъде да мина, за да отида на улица „Мадон“.

Жената й обясни, но я хвана за дрехата.

— Искам нещо да ви кажа, дете мое — доверително й зашепна тя. — Защо трябва да залагате, да заемате пари, от което човек още повече затъва. Вие имате нещо, срещу което можете лесно да печелите. Тези, които дават пари за това нещо, са млади евреи, красиви хора, с които може отлично да се прекара времето.

Засрамена, Павловна се отдръпна.

— Какви работи говорите — възмути се тя. После продължи пътя си. Скоро стигна до магазина на Соломон Дулсети и влезе в него.

Евреинът беше в кантората си и разговаряше с млад, изящно облечен господин. В разговора им най-често се ползваха думите: полици, пари, лихви, изплащане навреме и други такива.

Когато девойката отвори вратата, Дулсети излезе от кантората си, а след него тръгна и младият човек. И двамата учудено изгледаха прелестната девойка, която стоеше срамежливо пред тях.

Евреинът отиде до тезгяха и попита дошлата какво желае.

— Желая да заложа нещо. Ще бъдете ли така добър да ми дадете заем срещу това?

Павловна не можа да се доизкаже. Развълнува се.

— Госпожице, дайте да видя предмета.

— Това е една брилянтена брошка — отвърна Павловна, като я извади от джоба си и после добави: — Бъдете уверен, господине, че ако не ми се налага, не бих се лишила от тази брошка.

Младият човек стоеше в един ъгъл на заложния магазин и въртеше брилянтен пръстен на малкия пръст на лявата си ръка. Виждаше се, че той не обръща внимание на това, което си говореха Павловна и лихварят. В това време Дулсети разгъна хартията, в която беше увита брошката, и запали лампа, за да види по-добре предмета.

Но едва зърнал я, той трепна, сякаш светлините на брилянтите излизаха от очите на отровна змия. Ръката, с която държеше брошката, трепереше като лист. Старецът хвърли изпитателен поглед към лицето на Павловна и после пак започна да разглежда брошката, за да не се забележи силното вълнение, което го бе обхванало.

Като се опомни малко, той тихо запита девойката:

— Откъде имате тази брошка? Павловна го изгледа учудено.

— Но с какво право ме питате за това? Евреинът поклати глава.

— Госпожице, виждам, че имате опит в тази работа — каза той. — Ние, бедните, занимаващи се с даване на заеми срещу заложени вещи, сме в много лошо положение. Не желаем да обиждаме клиентите си, но полицията ни задължава да се осведомяваме за предметите, които ни се носят за залагане — дали не са откраднати.

Павловна се разтрепера. Какво долно подозрение. Тя се разкая, че без да е имала понятие от залагане, е дошла тук. Нима има толкова лоши хора на света, че да смятат всеки човек за крадец и разбойник!

— Тази брошка ми е подарена, господине.

— Кога ви я подариха?

— И на този въпрос мога да ви отговоря, при все че не зная защо ви интересува. Брошката ми е подарена на пети януари вечерта.

— Достатъчно ми е това обяснение — задоволи се старият лихвар.

Той знаеше вече коя стои пред него и че тази е брошката, която заедно с Равелак бе откраднал от гробницата на госпожа фон Ла Бриел, а после беше продал на Естерхази. Девойката, която се намираше пред него, трябва да е дъщеря на осъдения като фалшификатор и убиец княз Мирович.

— Колко желаете да ви заема срещу тази брошка, госпожице? — попита евреинът девойката.

Павловна се замисли и каза:

— Най-голямата сума, която бих могла да получа срещу залога.

— Добре — поглади козята си брада Дулсети. — Ще ви дам четири хиляди франка.

Павловна се сепна, като чу, че ще вземе толкова пари.

Младият човек, който до този момент стоеше в ъгъла, се доближи до Соломон Дулсети и му каза.

— Господин Дулсети, моля ви за минутка да ме изслушате, защото бързам.

После се обърна към Павловна, направи реверанс и се усмихна:

— Извинете, госпожице, че прекъсвам разговора ви — това ще бъде само за няколко минути.

Младежът хвърли на момичето такъв горещ и страстен поглед, че тя се изчерви.

Соломон Дулсети взе брошката в ръка и тръгна към младия човек в ъгъла.

— Господин Бернард, готов съм да ви услужа — напъна се да бъде любезен той. — Признавам, че не ми е много приятно, дето ме прекъсвате, защото госпожицата ми донесе нещо много ценно!

— И затова искам да говоря с вас — отвърна младият Бернард.

Евреинът погледна зачуден говорещия.

— Искате да говорите с мен за сделката, която желая да направя с госпожицата?

— Да, господин Дулсети. Наистина ли искате да й заемете четири хиляди франка?

— Разбира се, ще й дам и пет, ако поиска. Камъните са много ценни и съм сигурен, че ги е добила по честен начин.

— Господин Дулсети, не желая да давате на госпожицата повече от сто франка — каза младият мъж, като се усмихна. — Аз ще заплатя тройно лихвите, които ще загубите.

— Добре — измърмори лихварят. — Бог ми е свидетел, ако мога да разбера каква цел имате.

— Не разбирате ли? Момичето ми харесва и затова искам да му помогна материално.

Дулсети подърпа побелялата си брада и прошепна:

— Колко сте хитър! Това е чудесна идея. Вие сте добър ловец, който знае как да лови жертвата си! Тя трябва да търпи нужда, за да се отдаде по-скоро. Крепостта се превзема чрез гладуване. Винаги съм ви ценил, господин Бернард. Вие сте достоен син на фирмата „Бернард и Синове“.

— Ще изпълните ли желанието ми?

— Ще го изпълня.

Казвайки тези думи, евреинът се запъти към тезгяха и взе да разглежда щателно брилянтите с увеличително стъкло.

— Казах ви, госпожице, че ще ви дам четири хиляди, ако брилянтите са истински. Обаче, тъй като са много добре имитирани, не мога да ви дам повече от петстотин франка.

— Брилянтите са фалшиви? Това не е възможно — извика тя.

— Госпожице, днес всичко е възможно — отвърна Дулсети. — Аз ви повтарям, че брилянтите са фалшиви и ще ви кажа откровено, че или вас са измамили, или пък вие искате мене да измамите.

— Да ви измамя? — извика момичето. — Това е позорно!

— Тогава трябва да съобщя на полицията. Казвайки това, той смигна на младия мъж.

— Господин Дулсети, вие нямате право да говорите против госпожицата. Тук няма никаква измама. Аз познавам брилянтите, те са фалшиви, обаче госпожицата не е виновна. Дайте й петстотин франка и работата е уредена.

— Благодаря ви, господине — каза Павловна, — никога не съм предполагала, че на едно младо и нещастно момиче е нужно покровителството на някой мъж. Благодаря ви още веднъж.

— Вие си намерихте и защитник — подсмихна се Дулсети. — Можете да се гордеете с него. Той се казва Марсел Бернард.