— Да, още тази сутрин я очаквах, касае се до работата ми.

Той отвори телеграмата и я прочете, без да я покаже на брат си.

Телеграмата гласеше:

— Добри ли са известията? — попита Леон.

— О, много добри! Марсел сгъна телеграмата и я сложи в джоба си, после взе хаванска пура и запуши.

Двамата братя останаха още около час на масата, като разговаряха, а после се разделиха с уговорка да се срещнат на вечеря в ресторант „Париж“.

Леон още веднъж повтори на брат си, че ще му бъде безкрайно приятно да прекара последната нощ в Европа с него. Под предлог, че има да свърши важни търговски работи, Марсел се сбогува с него. Той, обаче го излъга. След като се разделиха, тръгна бавно към старата част на Лондон — „Сити“ и се вмъкна в един магазин, в който продаваха разни оръжия. Забави се доста там, а после нае една двуколка, за да се разходи из „Хайд парк“, голямата градина, намираща се в покрайнините на Лондон.

Наближи време да се върне в ресторант „Париж.“ Леон беше вече в ресторанта, когато Марсел дойде. След малко двамата братя вечеряха богато, като Леон направи всичко, за да угоди на Марсел. После се чуваше шумът от тапите на шампанското и скъпото френско вино се лееше в чашите на братята. Ала това не бе весела раздяла.

Леон ставаше все по-мълчалив и сериозен. Образът на красивата Жоржина изпълваше все повече и повече неговата душа и се явяваше пред очите му. Най-после сърцето му се препълни и той разказа тайната на брат си.

— Марсел — пошепна той и хвана ръката на брат си, — кажи ми, може ли в най-красивото тяло да живее лоша, фалшива и подла душа?

— Какво те е грижа за женската душа, брате? С неща, които очите не могат да видят, умният човек не се занимава. Обръщам повече внимание на тялото, щом е хубаво. Жените обичат само мъжете, които обожават телата им, а смятат за глупак и идиот този, който се интересува от тяхната душа.

— За глупак ли? — поклати печално глава Леон. — Да, ти си прав. Глупак бях, като вярвах, че у жената има вяра. Голям глупак бях! О, Жоржина, ти ме лиши от вярата в хората.

Очите му се просълзиха и две едри сълзи набраздиха лицето му. Той още я обичаше. Клетият не знаеше, че само едно нещастно недоразумение стана причина да се раздели с тази мила, скромна и благородна девойка.

В полунощ братята Бернард напуснаха ресторанта и излязоха на улицата. Нощта бе мрачна, но топла и хубава. Английската столица не бе обвита както обикновено по това време от гъста мъгла.

— Кола няма ли да вземем? — попита Леон.

— Не, ще се върнем пеша в хотела — отвърна Марсел.

— Не познавам пътя.

— Толкова по-добре, остави на мене, аз ще те заведа.

Леон хвана Марсел под ръка и продължиха пътя си.

Марсел ставаше някак весел и разправяше на брат си смешни неща. Така измина час, без да стигнат хотела, но се озоваха до пристанището.

Неочаквано Леон спря.

— Мисля, че сме сбъркали пътя — каза той. — Тази улица е тъмна и пуста и тук не вярвам да се намира хотелът ни.

Марсел се върна няколко стъпки назад, като че търсеше някого, за да попита за пътя. На улицата нямаше никого.

— Трябва да отидем ей там, долу — каза той.

Марсел протегна ръка към посоченото място и свали уж случайно шапката от главата на брат си. Леон се наведе, за да вдигне шапката, преди да я отнесе вятърът. Марсел бръкна в палтото си и извади железен бокс. Вдигна го високо и в мига, когато Леон искаше да се изправи, Марсел му нанесе силен удар по главата. Той извика и падна на земята.

Като хищно животно Марсел се нахвърли върху него и изпразни джобовете му, също като професионален крадец. Убиецът взе от Леон всичко, което можеше да даде сведения за личността на жертвата му. Най-много го интересуваше портмонето, в което бяха двадесет и петте хиляди и чекът от сто хиляди, платими в Нюйоркската банка, както и легитимационните документи.

Марсел взе портмонето и го мушна в джоба на жилетката си. Той беше коленичил до жертвата си и я претърсваше. В същия миг Леон отвори очи и погледна озверелия си брат.

— Братоубиец!. Да си проклет през целия си живот — извика той със замиращ глас.

После бледите му устни се затвориха и всичко се свърши.

Убиецът стана и се втурна да бяга. Думите на умиращия го бяха поразили като мълния.

Скоро дойде до пристанището. Тъмните вълни на Темза бучаха в краката му. Извади бокса от джоба си и го хвърли във водата.

Изведнъж му се счу, че някой вика:

— Каине, Каине, къде е брат ти Авел? Марсел се обърна и се разтрепера като лист.

— Глупости — каза той тихо, — добре го ударих, а мъртвите не оживяват, за да свидетелствуват против живите. Никой на света не иска отчет за делото ми. А тук до гърдите ми се намира богатство, с което още мога да се настаня добре в Америка.

После той избърса потта от челото си и се помъчи да се успокои. Взе един файтон и се върна в хотел „Роял“. Каза на келнера, че брат му вече е на парахода и че го е натоварил да плати сметката и да прибере багажа му.

Келнерът знаеше, че Марсел е брат на Леон Бернард и изпълни желанието му.

На разсъмване Марсел Бернард отпътува за Ливърпул, където се намираше параходното трансатлантическо дружество „Кунард“. След два часа убиецът беше на борда на парахода „Кампания“. Марсел пътуваше под името Леон Бернард. Не след дълго той плаваше в открито море и когато и последните скали на Англия се изгубиха от погледа му, той се изсмя и каза:

— Каине, къде е брат ти Авел! Кой може да ми каже това? Сега вече съм спокоен, ако ще и светът да се срути. За нищо не се грижа вече! Аз отивам в страната на свободата.

Нещастникът не мислеше за Бога, чието око виждаше всичко и който и днес шепнеше на ухото на братоубийците: „Каине, къде е брат ти Авел!“

Курт Валберг Се връщаше от събранието на бедните докови работници, които бяха заставени да напуснат работата си и да обявят стачка.

Валберг бързаше из тъмните улици, за да се прибере по-скоро у дома си. Той вече беше на улицата, на няколко крачки от къщата си. Изведнъж кракът му се препъна в труп, проснат насред пътя.

Курт се наведе — беше човек в безсъзнание. Видя голяма рана върху главата на нещастника.

— Тук е станало убийство — извика той уплашен. — Като че още е жив. Ще се помъча да му помогна.

Курт плесна няколко пъти с ръце и после извика към прозореца на жилището си:

— Долора! Долора!

Прозорецът се отвори, дъщерята на госпожа Легуве се показа на него. Момичето чакаше Валберг, тя никога не си лягаше, докато не се върнеше любимият й.

— Слез долу, Долора — извика й Курт. — Тук на пътя лежи пребит човек, потънал в кръв. Помогни ми да занесем нещастника в стаята ни.

— Ида — извика тя от прозореца.

След малко Долора беше на улицата. Момичето се уплаши, като видя полумъртвия Леон, но тя хвана умиращия около кръста, вдигна го полека и с помощта на другаря си го занесе в стаята, върху леглото на Валберг.

Курт излезе и повика лекар. Той прегледа пострадалия и поклати съжалително глава.

— Положението е много опасно — констатира лекарят. — Човекът е ударен с железен предмет, навярно с бокс. Раната не е смъртоносна, но бедният ще загине от сътресение на мозъка. Господин Валберг, трябва да съобщите веднага в полицията, но трябва да ви кажа, че раненият не може да се занесе в болницата, защото ще умре по пътя. Клетникът временно трябва да остане у вас и не трябва никой да го мърда от мястото му.

— Но кой е клетникът? — попита Долора.

Курт претърси в присъствието на лекаря джобовете на ранения, но те се оказаха празни.

— Той е ограбен — каза тъжно Курт Валберг. — Не можем да разберем,кой е този нещастник, но това няма значение. Той може да се нарича както си ще, да бъде който и да е, но той е човек и има нужда от помощта ни и ние трябва да му я дадем.