— Доколкото зная — обади се равнодушно Херманса, — кошенихата се употребява за боядисване, обаче ние нямаме нужда от боя.

— Но можем да пишем с кошениха — отговори Емил. — Като се размеси с лимонов сок, тази боя дава хубаво червено мастило.

— Какво искате да пишете? — запита го принцът.

— Не мога да ви кажа. Може би ще напиша нещо, което ще ни донесе помощ, ще ни избави от това окаяно положение.

Предсказанието на барона, че времето ще се развали, скоро се сбъдна. Осем дни след смъртта на Менард небето се покри с черни облаци, въздухът стана хладен и привечер заваля силен дъжд. Ужасни бури бучаха над острова и събаряха най-яките дървета. Падаха гръмотевици, а понякога по обяд ставаше тъмно като нощ.

Жилището на Херманса се оказа неудобно и недостатъчно здраво, за да устои на бурите. Младата жена се пресели в подземието, където спяха мъжете. За нейно щастие, природата беше разделила пещерата на две отделения, между които имаше висока стена с тесен проход. Съпругата на Драйфус се настани в задната част, Пикардин и принца — в предната. Двамата мъже пренесоха вещите на Херманса в новото й жилище. Бяха изтеглили лодката до брега и я вързаха с двойно въже за дебело дърво. Имаха складирана храна и дърва в изобилие. Едно нещо само им създаваше затруднения — доставянето на прясна вода за пиене и готвене.

Така изминаха три седмици. Бурята беше започнала да утихва и от време на време през тежките облаци проникваше слънцето и осветяваше тримата нещастници.

Една сутрин Пикардин се бе заловил да си прави обувки от тюленова кожа, защото ботушите му се бяха съвсем изпокъсали, и затова принц Наполеон Ътиде сам на рекичката. Негово Величество френският престолонаследник взе двата съда и спокойно се отправи за вода.

— Надявам се — каза баронът, оставайки сам с Херманса в пещерата, — че след три дни пак ще можем да излезем от жилището си. Вятърът тази сутрин се промени и вярвам, че ще ни донесе хубаво време.

— Дано даде Бог да се сбъднат думите ви, господин барон — усмихна се с надежда Херманса. — Храната ни вече се свърши и ако не искаме да гладуваме, трябва да се погрижим за друга.

— Веднага след спирането на дъжда ще тръгна на лов — каза Емил. — Съжалявам, че не съм станал обущар. Този занаят щеше да ми бъде сега много по-полезен, отколкото всички рицарски изкуства, в които съм се упражнявал през младите си години.

В този миг полуготовата обувка падна от ръцете му. Емил стана от мястото си и изгледа въпросително Херманса.

— За Бога, не чухте ли нещо? — попита я той бързо.

— Не — отговори тя, — чувам само плющенето на дъжда и бученето на вълните.

— Не, не — извика Емил отчаян, — имаше и друг глас. Ето, чуйте, ето пак…

Баронът грабна пушката и се завтече към изхода на пещерата. Херманса тръгна след него, нежната й ръка несъзнателно стисна дръжката на револвера. Дъждът продължаваше да вали като из ведро. Беше тъмно, нищо не се виждаше. Дочу се пак силен отчаян вик.

— Всемогъщи Боже, принцът е в опасност — извика баронът.

Пикардин прикри с ръка цевта на пушката си, за да не се намокри, и бързо напусна пещерата. Не измина и десет крачки и пред него се изправи мрачна фигура, която го хвана за ръката и го завлече в пещерата.

Блед като мъртвец и треперещ като лист, клетникът седна на камък до огъня. По челото му имаше кръв, но друга рана не се виждаше.

— За Бога, принце, какво се е случило? — запита го Емил с треперещ глас.

— Видях го — изстена Наполеон. — Нарани ме със стрела в челото, но като видя, че не ме улучи, излезе от скривалището, втурна се към мен, вдигна голямата си тояга и посегна да ме убие. Аз избягах, но той се спусна подире ми. За щастие стигнах пещерата, преди да успее да ме хване.

— Принце, благодарете Богу — каза Херманса, — че сте се отървали с такова малко нараняване. Боли ли ви раната?

— Не — отвърна принцът. — Стрелата му одраска само челото ми. Ако имах пушка, щях да го застрелям като куче.

Баронът разбра, че раната на клетника не е тъй безопасна, както си мислеше. Емил я изми внимателно, изсмука кръвта от нея и я изплю.

— Мислите ли, че стрелата е отровна? — изплаши се принцът.

— Не, но по-добре е да вземем мерки.

— Разправете ни сега, принце, как изглежда този тайнствен убиец, който иска да ни затрие?

— Едва ли бих могъл да го опиша — отговори Наполеон, — защото ужасът ми беше толкова голям, че нямах време да го гледам. Видях, че е едър мъж с руса брада и коса. Беше облечен в кожа от тюлен, а лицето му има почти животински израз.

— Може би този човек заслужава повече нашето съжаление, отколкото омразата ни — промълви Херманса. — Един бог знае, как е попаднал на този остров и какво е претърпял, та е изгубил ума си. Той, нещастният, трябва да е умопобъркан, щом се отнася така с нас.

— Както и да е — не се съгласи принцът. — Човекът може да е умопобъркан, но трябва да го смятаме за бясно куче и да го застреляме, когато ни се удаде… В пещерата стана студено, да сложим няколко дървета в огъня.

Тресеше го и като наметна шинела си, седна съвсем близо до огъня, без да може да се стопли.

След час принцът съобщи на Емил, че постоянно има студени тръпки и го боли главата. Крайниците му натежаха и жажда започна да го измъчва. Трябваше постоянно да пие вода.

— Вие сте се простудили, принце — каза загрижена Херманса, — но ето супата започна да ври, тя ще ви стопли.

Людвиг Наполеон гледаше с изцъклени очи в гърнето, което висеше над огъня.

— Защо сложихте главата ми в супата? — попита той със строг глас Херманса.

Младата жена се разсмя.

— Виждам, че сте добре разположен — погледна го тя — и това ме радва. Но все пак мисля, че от костенурката в гърнето ще имаме по-хубава супа, отколкото би ни дала вашата глава, ако я сварим.

Баронът остави работата си и изплашено изгледа принца. Стана от мястото си и се запъти към огъня. В това време принцът блъсна с крак гърнето и го захвърли заедно със супата в огъня.

— Нещастна сган — извика той с нетърпящ възражение глас, — искате да отровите императора си? Подкупени убийци! Аз ще избягам. Балонът ми е готов и за двадесет и четири часа ще ме отнесе в Париж. Чувате ли камбаните? Народът иска да ме провъзгласи за свой император. Ха, ха, ха! Републиката пада, да живее Наполеон Четвърти!

Като видяха лицето му, Херманса и Пикардин с ужас отстъпиха от клетия си състрадалец. То беше посиняло, едра пот покриваше челото му, а очите му блестяха като светещи въглени.

— О, всемогъщи Боже, имай милост към него — извика Херманса с треперещ глас. — Нещастникът е полудял.

— Клетият ще загине от отровата, която бушува в кръвта му — опечали се баронът.

После се отвърна от принца и добави:

— Предчувствах, че стрелата на тайнствения убиец е отровна.

— Пазете се, бароне, клетникът взе вашата пушка. Той иска да ни убие!

Обезумелият наистина беше взел пушката на барона и се канеше да стреля. Нещастникът се целеше право в сърцето на младата жена и докато треперещите му ръце търсеха спусъка, той викна с хрипкав глас:

— Животни, вие не искате да ме признаете. Ще заповядам да ви застрелят като бесни кучета. Господин поручик, дайте знак за стрелба. Огън!

Но преди да успее да гръмне, Емил фон Пикардин се хвърли върху полуделия и хвана пушката му.

Започна борба. Лудостта бе дала на принца неизмерима сила, но баронът бе решил да загине, преди да се случи нещастие с беззащитната жена.

— Херманса, бягайте в жилището си — извика й той. Но тя не беше от ония жени, която ще остави другаря си в опасност.

Трескаво се втурна към огъня, взе горяща цепеница и перна с нея ръцете на обезумелия. От болка нещастният изпусна пушката.

Баронът я избута с крак към другия край на пещерата, хвана принца през кръста и го сложи на леглото. Клетникът се тръшна с рев на смъртно ранен звяр. Жестоки болки го измъчваха. Картината бе страшна. От устата му течеше кървава пяна, а краката му се свиваха в силните гърчове.