На осмия ден нещастните бегълци направиха печално откритие. Храната и напитките им се бяха свършили. На лодката нямаше нито капка вода, нито троха хляб.

Отчаяние обзе моряците. Херманса, принцът и Емил си бяха скрили по няколко хапки от получената храна и имаха какво да ядат.

На другата заран във въздуха се появиха няколко летящи риби и се спуснаха близо до лодката. Две от тях се удариха във ветрилата и паднаха в лодката. Том и Енох ги уловиха, разкъсаха ги и ги изядоха сурови. На деветия ден вятърът съвсем утихна и океанът стана гладък като стъкло.

Страшни са ужасите на бурята, но още по-страшни са ужасите на гладните и жадни същества, когато вятърът съвсем утихне. Лодката едва се движеше по гладкото море. Ясният хоризонт бе обагрен в пурпурни краски, а в средата му се намираше горящото слънце. Парещите лъчи се спускаха немилостиво върху нещастните глави на корабокрушенците. Малката лодка почти тлееше от горещина. Океанът приличаше на обширна стъклена плоча и ослепяваше клетниците с ужасния си блясък.

— Вода, вода — стенеха нещастниците. — Да имаше поне капка вода!

Морякът Енох взе едно гърне, напълни го с морска вода и понечи да пие. Баронът и Менард насила му отнеха гърнето.

— Полудял ли си? — извика Менард. — Не знаеш ли, че ще умреш, ако пиеш морска вода?

Енох се засмя с дрезгав глас.

— Ще съм луд, ако не пия. Около мене има толкова вода, а вие искате да загина от жажда! Не, не ще ви послушам!

Менард му обясни, че солената вода причинява лудост и други ужасни болки.

— Този, който се опита да пие морска вода, ще бъде вързан — заплаши старият моряк.

Момчетата насядаха в лодката и започнаха да гризат тютюневите си кесийки.

На десетия ден Менард наряза два чифта нови ботуши и ги даде на гладните моряци.

Херманса започна да отслабва и да припада. Барон Пикардин и принц Наполеон непрестанно се грижеха за болната жена и дадоха на нещастната последната капка ром, която се намираше в лодката.

На единадесетия ден вечерта отчаянието стигна върха си.

Гладните и отчаяни моряци клекнаха в лодката и започнаха да си шушукат. От дивите им погледи личеше, че планират нещо ужасно, нещо страшно и невероятно.

Херманса дръпна Емил и принца към себе си.

— Моите мъки ще свършат скоро — каза тя със слаб глас. — Може би още тази нощ, аз всичко зная. О, тази ужасна съдба!

Красивата млада жена се разтрепера. Двамата мъже я гледаха печално.

— Не виждате ли какво се готви? — потръпна Херманса. — Те се съвещават кого да нападнат и да заколят, за да утолят жаждата си с кръвта, а глада — с месото му. Аз съм сигурна, че са избрали мен за своя първа жертва.

— Това не ще стане — каза баронът високо. — Принцът и аз ще защитаваме живота ви от зверовете в човешки образ. Да, Херманса, ние ще ви пазим до последния си дъх. Драйфус е наш приятел и ние сме длъжни да защитим безпомощната му жена. Само на него трябва да благодарим за това, че се отървахме от плаващия ад.

— Госпожо, разчитайте на нас — увери я принц Наполеон. — Кълна се, че не ще ви оставим на зверовете. Никой не ще смее да се допре до вас, защото ще го смажем като бясно куче.

— Можем да разчитаме и на Менард — разсъди Емил, — той е честен човек и ще убие всекиго, който посегне на живота ви.

В същия миг Херманса хвана ръката на Пикардин:

— Те идват — изстена тя уплашена, — те искат да ме вземат. Вижте само кръвожадните им погледи, те искат кръв.

Емил фон Пикардин и принц Наполеон скочиха от местата си. Те се втурнаха към моряците. Менард остана спокоен при кормилото.

— Какво искате? — попита баронът гладните мъже. — Защо се влачите наоколо като хищни животни? Кого дебнете? Махнете се оттук!

— Ха, ха, хищни животни — изсмя се Енох. — И човеците стават хищни животни, когато са гладували цели единадесет дни. Дайте ни жената, за да я заколим и изядем. И без това тя ще загине най-напред. Все едно е дали ще умре днес или утре! Дайте ни жената!

— Подлец — извика принцът. — Звяр! Няма ли в тебе малко човещина? Желаеш да убиеш една бедна и безпомощна жена, за да продължиш мизерния си живот?

— Не се церемонете толкова — изръмжа Том, — дайте ни жената. Ще й прережем гърлото и тя не ще се мъчи много.

Голям нож светна в ръката му и звярът се опита да се нахвърли върху припадналата жена. Енох също извика като звяр. Той издигна брадвата, с която Менард беше убил Нортон, и я държеше заканително над главата на принца. И другите двама се изпречиха заканително пред Емил и принца.

Последва късо, но ожесточено сборичкване. Моряците отблъснаха принца и барона, а Том се хвърли върху нещастната жена. Херманса извика. Ножът му блесна над главата й. Том стисна врата й и се опита да й пререже гърлото. Но неочаквано главата му бе халосана от тежък предмет.

— По дяволите, човекоядци! — извика старият Менард страховито.

Той беше извадил руля и с него разцепи черепа на Том, който се строполи в лодката, докато Енох се нахвърли с ужасен рев върху смелия покровител на Херманса. Вече искаше главата на Менард.

В следващия миг щеше да се случи нещо ужасно.

Менард, изглежда се бе приготвил за това нападение. Той наведе главата си като бик в испанска корида, решен да прободе мъчителя си, и се втурна с всичка сила върху своя нападател.

Последва схватка.

Лодката се наклони настрана. Всички помислиха, че ще паднат в морето.

Но тя по чудо се изправи и „Капитанът“ и неговите пасажери бяха спасени.

Липсваше само един. Това бе Енох. Старият Менард го блъсна тъй силно, че той изгуби равновесие и падна в морето.

В същото време, когато се разиграваше ужасната сцена, се появи вятър. Менард и моряците Копер и Августин се завтекоха към малката мачта и опънаха ветрилата. „Капитанът“ се понесе бързо по гладката повърхност на океана и продължи пътя си към неизвестността.

Шведът Енох се появи на повърхността на водата. Нещастникът се мъчеше да достигне лодката. Силно пъхтеше и плуваше, колкото можеше. Вече се приближи на няколко лакти от борда.

Пикардин вдигна веслото и му извика, че най-напред трябва да се закълне, че ще бъде дисциплиниран, иначе няма да остане жив. Енох отвори уста, за да отговори. В същия миг вдигна ръце, изпусна глух вик и потъна във водата.

Както изглеждаше, той не беше потънал от изтощение, а като че ли нещо бе го завлякло насила под водата. Последва силно кипене и вълнение, като че ли някакви същества се бореха в дълбините й. После водата се обагри с кръв.

— Няма да видим вече Енох — извика Менард и посочи мястото, което беше отдалечено едва на три лакти от лодката.

Виждаше се гърбът на голяма акула. Страшната морска хищница обикаляше и чакаше нова плячка. Тя беше готова.

Морякът Августин полудя от глад и започна да пее и да бълнува.

— Гледайте каква хубава ливада — извика той и погледна към морето. — Ах, какви хубави круши има там — ще откъсна сладките плодове. Ето, суша, суша, оставете ме да изляза на сушата.

Тази ужасна картина трогна дълбоко нещастните бегълци.

Полуделият викаше, пееше и се смееше; акулата обикаляше и чакаше. Том лежеше проснат в лодката, а морякът Копер смучеше кръв от раната на умрелия.

— Какво ужасно нещо е човек, когато огладнее. Става по-свиреп и по-страшен от звяр. Той е най-страшното животно на този свят.

Херманса беше припаднала, а Пикардин, принц Наполеон и Менард не можеха да мръднат от местата си, толкова ги впечатлиха събитията.

Полуделият Августин триеше радостно ръце и викаше:

— Тлъсти крави пасат по ливадата. Те са на селския свещеник. Набожният отец не ще се разсърди, ако ги издоя малко. Мляко, прясно мляко! Как ви харесва това? Колко сладко ще го пием! Бягай, моме, аз мога да доя по-добре от теб. Искам да седна под сянката на тези дървета. Бягай отче, не ме спирай… Дайте ми мляко, аз съм беден моряк. Не мога да ви платя млякото. Бягай оттук!

Нещастният се освободи от ръцете на Менард и се хвърли смеейки се в страшната вода. Акулата се стрелна мигновено и го завлече в дълбочините. Пасажерите на „Капитанът“ затвориха очи и закриха лицата си с ръце.