Младата жена се доближи с иронична усмивка до черния майор. Тя дори си позволи нахалството да го бутне приятелски с лакът.

— Да не би адвокатът, който е разправил това на господина, да е бил един от редовните посетители в дома на покойната Казота, когато беше жива още хубавата Буланси?

Черният майор трепна. Той разбра, че го познаха.

— Да, ония времена бяха по-добри — започна да се оплаква Нощната птица. — Тогава си бях свободна, печелех си хляба, както ми харесваше и с парите си купувах каквото си харесвах. Но ми се случи голямо нещастие!

— Какво нещастие? — полюбопитства Габриела.

— Получих голяма сума пари — отговори старата проститутка.

— Какво, някой ви подари голяма сума ли? — запали се интересът на Габриела. — И това ви донесе нещастие?

— Не, госпожо. Бях услужила на някой си Матийо Драйфус, като му съобщих своевременно за предстоящата смърт на Казота и поръчах на някой си доктор Бургер да му каже, че старата престъпница иска да направи пред него признания, засягащи заточения на Дяволския остров негов брат. Матийо Драйфус не можа много да спечели от това, тъй като старата пукна, преди да успее да докаже по какъв начин известни хора са успели да тласнат капитана към нещастието. Въпреки това, Матийо Драйфус ми даде хиляда франка. Госпожо, толкова пари са цяло състояние за такива като нас и аз бях достатъчно глупава да се похваля с тях. Това стана причина за моето нещастие. Едно младо момче, известно сред престъпния свят под името Леопарда, истински нехранимайко, такъв, какъвто не можете да намерите във Франция, се завъртя около мен и ми предложи да заживеем заедно. А пък вие знаете, госпожо, че ние, жените, сме слаби. Тръгнах с Леопарда, настаних се в една мизерна стаичка на улица „Мадона“. Той ме биеше, риташе и харчеше парите ми с други проститутки и, което е най-страшното, направи ми две деца. Отдавна ме изостави, а двамата лапачи увиснаха на врата ми и ето сега господин Бертулус ме вика за това.

— Заради децата ли? — подкани я да продължи Габриела.

— Да, госпожо, има лоши хора — продължи да се оплаква Нощната птица. — Моите две котета заболяха от дифтерит. Какво да правя, няма да си отрежа заради това главата! Но комшиите съобщили в полицията, че не съм викала лекар и че съм оставила децата да гаснат в мизерия и мръсотия. И ето сега, госпожо, трябва да се разправям с двете болни деца, да понасям всякакви грижи и неудобства, а на всичко отгоре искат и да ме накажат. Това било френското правосъдие!

— Вие там — извика на Нощната птица в този момент слугата, — влезте вътре, но се дръжте на почтено разстояние от следователя.

Нощната птица направи гримаса и влезе при следователя. След няколко минути излезе.

— Този път се задоволи само с предупреждение — се изхили тя. — Да предупреждава може колкото си иска. От това няма да ми стане ни по-топло, ни по-студено.

Габриела се приближи бързо до нея и сложи в ръката й една петфранкова монета.

— Вземете това — пошепна тя на проститутката, — и ми кажете къде живеете.

— Улица „Мадона“ № 370, мансардния етаж, петата врата отляво.

— Добре. Може би ще се случи някога да ви дам възможност да припечелите нещо.

Нощната птица излезе и след минута разсилният покани граф Естерхази и незаконната му съпруга. Габриела изправи гордо глава и копринената рокля прошумоля през вратата. Черният майор пристъпваше след нея.

Следователят Бертулус и секретарят му седяха зад покрита със зелено сукно маса. Той едва обърна внимание на поздравите на Естерхази и Габриела Пей. Като прелистваше книжата, той се обърна към секретаря си:

— Нека влязат обвинителката и нейните свидетели!

Отвори се друга врата и Естерхази побледня, а Габриела стисна упорито устни. Пред тях застанаха графиня Натали и граф Християн Естерхази. Каква разлика между двете жени, които стояха една срещу друга и се мереха с враждебни погледи!

Едната, блестяща в кадифе и коприна, косата й направена според най-новата парижка мода на букли от двете страни на лицето, на ръката й — гривни със скъпи брилянти и скъпа брошка на гърдите.

Другата, много по-хубава и по-миловидна, но бледа като смъртта, угрижена, преждевременно остаряла, в износена рокля, с всички признаци на бедност и лишения. И тъкмо тази, бедната, измъчената, беше графинята, законната съпруга на мъжа, чиято любовница беше другата, натруфената, богатата.

— Габриела Пей — започна следователят Бертулус, — графиня Натали Естерхази е подала против вас оплакване, че сте разрушили брака й и сте отчуждили от нея мъжа й граф Естерхази. Тя твърди, че вие живеете заедно с майора в обща квартира, в интимност, допустима само между съпрузи Какво ще кажете за свое оправдание?

— Господин следователю — намеси се бързо черният майор, — тази дама води само домакинството!

— Въпросът ми не беше отправен към вас, господин майор — сряза го Бертулус, — имайте добрината да отговаряте само когато ви питам.

Очите на Естерхази стрелнаха злобни искрици.

— Тази жена не може да отрече — възмути се Натали, — че обвинението е справедливо и отговаря на истината. Тя си позволи да изгони мен и децата ми от къщата на моя съпруг с безсърдечие, свойствено само на такива паднали жени. Тя отне хляба на моите деца и ме тикна в недоимък, докато тя води разточителен живот с мъжа, с когото за съжаление съм се свързала навремето.

— Също и аз — добави Християн, който взе с поглед от следователя позволение да говори, — потвърждавам казаното от графиня Натали Естерхази и съм готов да се закълна пред съда. Аз лично измъкнах през една студена зимна нощ тази нещастница и децата й от водите на Сена, където тя беше потърсила избавление. Отчаянието я беше тикнало към тази постъпка; отчаяние, че мъжът й беше предпочел тази лека жена и заради нея беше пропъдил от дома си жената и децата си.

— Лека жена — избухна Габриела, — господин следователю, защитете ме от обидите!

— Не съм тук, за да ви защитавам — възрази Бертулус, — а за дави обвинявам.

— Аз обаче, ви заявявам, господин следователю — кресна ядосано черният майор, — че тази дама не е моя любовница, при все че я обичам и възнамерявам да я направя своя съпруга.

Нещастната Натали трепна. Тези думи пронизаха като нож сърцето й.

— Значи, ти искаш да се разведеш с мене? — промълви тя.

— Да — заяви сурово Естерхази. Следователят Бертулус стана.

— Господин майор — каза той с остър и строг тон, — не постъпвате така, както подобава на името, което носите. Искате да напуснете съпругата си и да се ожените за една недостойна жена. Не се грижите за вашите деца и оставяте нещастната си жена да работи ден и нощ, за да може сама да изкара прехраната на малките… Господин майор, мъж, който постъпва така, мога само да презирам. Съжалявам, че в този момент законът не ми дава възможност да накажа вас и тази персона. Вас, обаче, уважаема госпожо графиньо — обърна се Бертулус към разплаканата Натали, — мога само от сърце да съжалявам за това, че сте си дали младостта и честното си сърце на човек, който не заслужава нито уважението ви, нито любовта ви. Не само като съдия, но и като човек мога да ви дам следния съвет: постарайте се да забравите този мъж, потърсете утеха в мисълта, че някога децата ви ще ви възнаградят за това, че сте изтърпели и изстрадали за него.

С тези думи Бертулус хвана ръцете на графинята и почтително ги вдигна до устните си. Тя обаче плачеше толкова неутешимо, че наведе ниско главата си и допря за миг обляното си в сълзи лице до ръката на следователя.

— Смятам, че вече сме свободни — забеляза предизвикателно черният майор. — Не може да се иска от мен да присъствам на тази сантиментална сцена.

— Още един момент — изправи се бързо Натали, — имам да съобщя нещо на господин майора.

Тя тръгна с колебливи крачки към него.

— Вярно е, че ти не се интересуваш от нас и ако децата умряха от глад, нямаше и да узнаеш за това. Но въпреки това, смятам за свой дълг да ти съобщя нещо, което навярно няма да те изплаши и изненада, но което искам да чуеш тук пред съдията и пред благородния ти братовчед, за да не ме обвиняваш по-късно, че не съм ти казала. Роберт изчезна. Нашият син избяга от къщи и аз те питам знаеш ли къде е той, ти ли ми го взе? Не сте ли ти и тази персона отвлекли момчето, за да ми причините болка?