Нощта беше ясна, светлината на луната се отразяваше във водите на Енисей. Хетманът се обърна и погледна спещите си другари. Той хвана Павловна за ръка и рече:

— Настана часът. Днес трябва да го направим. След осем дни ще бъдем в Иркутск и тогава пред тебе ще се отвори гроб, който поглъща живите. Ще те хвърлят в него, без да мога да те избавя — влезлият веднъж в живачните рудници никога не вижда бял ден. Искам да те спася от тази участ. Искам, защото те обичам и не мога да се примиря с мисълта, че трябва да умреш от най-ужасната смърт. Ала желая да те избавя още и за това, защото ми заповядаха, защото една сила, на която се подчинявам, ме принуди да го сторя. А сега отговори, имаш ли доверие в мене — желаеш ли да ме следваш?

Павловна се развълнува, като чу изречено. За миг тя се поколеба дали да му се довери, но щом го погледна в очите, в нея изчезнаха и сетните съмнения.

— Михаил Михайлович, ще дойда, където ме заведеш. На тебе поверявам живота и честта си.

— Благодаря ти — кимна признателно хетманът, — ще останеш доволна от мен.

После извади една сребърна свирка и тихо изсвири.

Конят му веднага се изправи пред него. Михаил Михайлович поглади животното, по шията. После прегледа чантата на седлото, в която имаше револвер, шише водка и сухари. Той беше приготвил всичко необходимо за бягството.

— Ела — каза той, обръщайки се към Павловна. — Предстои ни дълъг път, който е доста опасен. Ала ти можеш да се уповаваш на мен и на коня ми. Ние или ще те избавим, или ще загинем заедно с теб.

Казвайки тези думи, той хвана момичето и го качи на седлото. Хетманът се настани зад нея, обхващайки я с ръце и държейки юздите.

— За минута! — извика Павловна.

— Какво има? Какво те вълнува? Макар че упоих казаците си, ще бъдем сигурни чак тогава, когато лагерът остане зад нас.

— Тежко ми е — отвърна Павловна, — че се жертваш за мен. Ти си войник и си ми казвал, че ако войник остави поста, се наказва със смърт. Не искам да стана причина за твоето погубване.

Михаил я погледна малко ядосано.

— Не говори вече никога такива неща — каза той.

— Бях войник — сега вече не. Преди да те кача на седлото бях офицер, сега не съм. Упоих войниците си, за да не ми пречат, но дори да ме поставят на стълба на позора, пак няма да ме е грижа, защото се касае за твоето избавление. Напред!

Конят потегли пъргаво.

Неочаквано се изправи една фигура и хвана здраво юздите.

— Стой, Михаил Михайлович — извика силен глас.

— Макар и да си предател и да забрави клетвата, която си дал като офицер на царя, пак има хора, които ще попречат на безумното ти намерение. Слез от коня с тази улична жена и предай сабята си. Ти си мой пленник.

Хетманът се бе изправил на седлото. С една ръка той държеше треперещата Павловна, а с другата извади револвера си и го насочи към гърдите на подофицера, който държеше юздите на коня.

Двамата мъже злобно се изгледаха. Бяха приятели и се обичаха като баща и син, а сега…

— Умри, Михаил Михайлович — извика белобрадият казак, изтегли дългата си сабя и я вдигна, за да съсече офицера.

Но в същия миг Михаил бодна коня с шпорите. Животното подскочи, офицерът се наведе над Павловна и сабята само се отри о високия му ботуш. И преди старецът да може втори път да вдигне сабята, от револвера на Михаил Михайлович изтрещя изстрел. Подофицерът трепна, олюля се и се сгромоляса до коня. Без да слиза, Михаил се наведе към земята, взря се в падналия и тихо промълви:

— Убих го, убих стария приятел на моя баща.

Само един хрип, излязъл от устата на стария казак, бе отговорът, който не остави съмнение в думите на офицера.

— Заклех се, че ще те спася, ако ще да убия и самия цар! Павловна, заради теб отивам към смърт и позор!

Вярното животно полетя като вихрушка из степта. Павловна почувства, че ръката на младежа я притиска към гърдите си. Тя усещаше биенето на сърцето му.

— Ако не сбъркаме пътя, преди изгрев слънце ще бъдем в Китай — изрече през шума на копитата хетманът.

— На сигурно място ли ще бъдем там? — попита Павловна.

— На няколко часа път от границата има мисионерски дом. Мисионерът и жена му приемат сибирски бегълци и им дават убежище. От там можем да отидем в Източен Китай и като стигнем полуостров Корея, ще ни бъде лесно да стигнем до Япония, а оттам има редовни параходи за Америка.

— Но за такова пътуване трябват пари.

— Имаме пари. Тези, които ми заповядаха да те спася, ме снабдиха с голяма сума. Павловна, аз ще те заведа пак между хората и ти ще ме вземеш при себе си поне като слуга, който ще те пази и защитава.

Павловна не отговори нищо. През цялото време тя само слушаше.

— Какво ти е, господарке? — попита младият офицер.

— Тишина! Нищо ли не чуваш?

— Какво.

— Тропот на препускащ кон.

— Това е ехото от тропота на нашия кон — утешаваше я Михаил Михайлович.

Но Павловна поклати глава.

— Тук няма ехо — каза тя бързо. — Вървим между вода и гора, откъде може да отекне звук? Не, не, Михаил Михайлович, нас ни преследват. Зад нас има ездачи.

— Не е възможно — сепна се хетманът. — Единственият, който можеше да ни преследва, е мъртъв.

Павловна неочаквано изпищя и хетманът неволно се сепна. Вцепенено от ужас, момичето гледаше назад. Тя протегна ръка и показа нещо.

— Ето, виж, Михаил, ездачът е зад нас. Младият офицер се обърна.

— Милостиви господи — извика той, — пресвета Троице, запази ни, това не е човек, а дивият конни преследва. Мъртвите възкръсват. Подофицерът, когото то-ку-що застрелях и който издъхна в краката ни, той е зад нас.

Облаците, които закриваха досега луната, се разпръснаха. Сребристата светлина освети околността. След бягащата двойка през призрачната сибирска равнина препускаше див ездач. Той изглеждаше тайнствен и страшен, като картина, нарисувана от демоничен художник. Сухото тяло на сянката беше загърнато в казашки шинел, калпакът бе нахлупен дълбоко над челото, ремъците на дългата шашка бяха в безпорядък, ръката стискаше пушка.

Тайнственият ездач не яздеше като другите. Той почти висеше на опашката на коня, а с едната си ръка държеше гривата на коня. Това казак ли беше или призрак, изпратен от ада? Михаил Михайлович нямаше да бъде син на своята страна, в която все още вярват, че има караконджули, таласъми и вампири, ако погледът на страшния преследвач не го сепна и ужаси.

Ако се касаеше за обикновен двубой, той не би се подвоумил Да излезе дори и срещу най-силния враг, или да се хвърли срещу няколко противници. Но този тайнствен казак, това неестествено привидение го накара да се сепне така, че едва не изпусна юздата.

— Да се смили Бог над нашите души — потрепера Михайлович. — Духът на подофицера, когото убих, се е превърнал във вампир и ни преследва, за да ни изпие кръвта.

— Това е суеверие — отговори Павловна. — Този ездач плаши и мен, но той е човек и то човек, който иска да попречи на бягството ни.

. — Дий, дий — се понесе във въздуха и Михаил и Павловна чуха плющенето на камшика, с който тайнственият казак шибаше коня си.

— Казанска света Богородице, запази ни! — извика хетманът. — Никого не съм виждал да язди по-бързо и по-смело. Сякаш конят му има крила, но ще видим и във водата ще може ли да излезе на глава с моето вярно животно. Не се бой, Павловна! Бог е с нас, а моят Мурзук плува като делфин.

Казвайки това, той дръпна юздите на коня, който! се обърна към водата и спря. Конят стоеше, на една канара, висока десет метра, под която шумоляха бързите води на река Енисей.

— Слез, Мурзук, занеси ни на другия бряг. Михайлович дръпна юздите, конят се изправи сякаш искаше да хвърли ездачите от себе си, после полетя във водата…

Вълните плиснаха и покриха коня и ездачите, а животното вече плуваше срещу течението, като показваше необикновената си сила. Мурзук пореше водите като лодка. Хетманът го насърчаваше постоянно. Павловна също.

Спасителният бряг вече бе срещу тях. Ала сега чуха отзад плискане, след което Мурзук стана неспокоен и удвои силите си, за да достигне до брега. Казакът, въртейки пушката над главата си, бъбреше несвързани думи. Той все повече и повече приближаваше бегълците.