— Той е — кимна момичето, веднага щом хвърли поглед върху албума.

— Значи, попаднала сте в ръцете на един от най-хитрите и най-опасни парижки престъпници — въздъхна полицейският комендант. — Наричат го Председателя. Но какво ви е, господине, вие побледняхте, да не ви е лошо?

Тези думи бяха отправени към Латур, който, бледен като смъртник, беше приседнал на едно кресло. Мадлен хвана ръката на приятеля си.

— Латур, мили, добри Латур — изплаши се тя, — какво ви е? Вие се задушавате. Не можете да кажете ни дума! Моля ви, заклевам ви, кажете ми какво ви е?

Латур вдигна бавно глава. Лицето му беше изкривено от болка, но той се помъчи да я прикрие с усмивка така, както правеше на манежа. Колко често е бил принуден да се усмихва, когато сърцето му се къса от болка…

— Моля да ме извините, господин комендант, и вие, Мадлен. Простете, че ви поизплаших, няма нищо. Стана ми лошо.

— Там има гарафа с вода — посочи комендантът. — А сега, госпожице — обърна се той отново към Мадлен, — като установихме, че единият от двамата разбойници, които са искали така подло да ви убият, е Председателя, няма съмнение, че другият пък е бил Леопарда, защото двамата злодеи работят винаги заедно.

Погледнете портрета на този хубав като картинка млад човек! Той е, нали?

— Да, той е. Значи, Леопарда! — потвърди Мадлен. Комендантът доволно потриваше ръце.

— Значи, Председателя и Леопарда са благоволили да посетят нашия хубав Версай. Може в Париж да им е станало много горещо, та са предпочели да дойдат за малко тук, на по-чист въздух. А сега ще се постараем да пипнем тия приятели и да изненадаме господа парижките колеги, които от толкова време напразно ги търсят. А вие, госпожице Мадлен Готие, ще ни помогнете. Разхождайте се спокойно и без страх навсякъде из Версай. Моите детективи, преоблечени в най-различни дрехи, ще ви придружават навсякъде и щом Председателя и Леопарда се опитат да ви направят нещо, веднага ще ги арестуваме. Само по време на представлението в цирка ще бъде неудобно моите агенти да се въртят наоколо ви.

— През това време — заяви Латур, като се изправи енергично — аз ще пазя госпожицата и заклевам се в Бога, че няма да им позволя да й направят никакво зло. Ще ги удуша със собствените си ръце, дори и баща ми да е между тях!

Комендантът още веднъж увери Мадлен, че няма никаква опасност за нея и че тя може да бъде съвсем спокойна, след което стисна сърдечно ръка на своите посетители и се сбогува с тях.

На вратата на комендантството ги посрещна Роберт силно развълнуван.

— Мадлен — пошепна той, — там на оня ъгъл стояха през цялото време двамата мъже, които ми описа. Те наблюдаваха как ти и Латур влязохте вътре и чак когато се подадохте пак, се скриха в оная уличка.

Латур побледня. Страх ли го беше да се срещне с двамата престъпници?

— Тате, тате — изпъшка, когато Мадлен и Роберт бяха избързали малко напред и той беше останал сам зад тях. — О, тате, ти си проклятие в моя живот. Трябваше да те срещна отново, като престъпник, като един от най-опасните парижки убийци. И този път ти застрашаваш жената, на която принадлежи моето сърце и моята любов. Пази се, тате! Тогава ми открадна само зестрата и аз се въздържах да не те пребия. Сега искаш да ми откраднеш жената, която обичам, но този път ще те убия, макар че си ми баща!

Директорът Мелини не се лъжеше, като очакваше циркът да бъде пълен още на първото представление.

И наистина, публиката се тълпеше пред касите, още преди да отворят и скоро след това ложите и другите места се напълниха с жадна за зрелища тълпа. Между тях имаше и преоблечени тайни агенти, които полицейският комендант беше изпратил, защото бе уверен, че търсените от него престъпници тази вечер сигурно ще бъдат в цирка.

Но колкото и да се озъртаха детективите, колкото и да търсеха във всички помещения на цирка, не намериха нито следа от издирваните злодеи. Полицейският комендант, който се намираше със семейството си в една ложа, прие един от своите тайни агенти в нея и като научи резултата от търсенето, каза с тон, който изразяваше съжаление:

— Тези парижки престъпници са големи хитреци. Навярно са усетили, че сме ги открили и са побързали да се върнат в столицата, където имат свои свърталища и могат по-лесно да се скрият.

Представлението започна, музиката засвири и публиката започна с удоволствие да гледа изпълняваните номера. Най-големи успехи имаше Латур, несравнимият клоун, на когото бурно ръкопляскаха.

Публиката с нетърпение очакваше той да се покаже със своите червено-зелени дрехи. И действително, този цар на клоуните тази вечер надмина себе си. Неговите шеги, неговите движения, сполучливите му забележки падаха като конфети върху публиката и предизвикваха бурно веселие. Никой не забеляза, че от време на време сълза се спускаше по бузите му, че в известни моменти погледът му, изпълнен със страх и трепет, се луташе из публиката, като че ли търсеше между нея определен човек, към когото изпитваше ненавист. Издигнаха го с едно въже горе, до самия покрив и там направи на трапеца няколко смели упражнения, като след едно тройно салтомортале скочи върху мрежата. Но във всичко, което днес правеше, опитното око би забелязало нервна прибързаност. Изглежда, че Латур с нетърпение очакваше момента, в който ще може да напусне манежа. Това действително беше така.

Силно вълнение караше сърцето му да бие ускорено, когато си помислеше, че докато той прави разни фокуси, Мадлен, е сама, без покровител, само с малкия Роберт, който не е в състояние да я защити. А когато възхитената публика му ръкопляскаше и го викаше на бис, той се поклони нелюбезно и побърза да се скрие зад зелената завеса, която скриваше входа към манежа.

И Роберт, който препускаше на неоседлан кон, се хареса на публиката. Хубавото малко момче, което упорито и смело пришпорваше коня си, скачаше през запалени обръчи и усмихнато излизаше от пламъците, спечели сърцата главно на жените, които се възхищаваха от него. И никой от всички, който гледаха момчето, не подозираше, че то е син на един човек, чието име в това време беше в устата на целия цивилизован свят. Кой би могъл да повярва, че един Естерхази може да се намира сред циркови артисти, сред тези скитници, който нямаха постоянен дом и построяваха набързо цирка си където им се представи удобен случай!…

Публиката беше извънредно доволна от досега изпълнените номера, но въпреки това очакваше с нетърпение да види главния номер, шумно рекламираната пантомима. Най-сетне дойде и нейният ред.

Върху манежа монтираха истинска сцена. Тя беше затворена отвсякъде, а отпред падаше червена завеса със златни звезди. След малко завесата се вдигна. На сцената се появиха Мадлен и Латур — палячото и жена му. Те играха хубаво и убедително, макар че не произнесоха нито дума, а си служеха само с движения на очите, ръцете и тялото.

Публиката беше възхитена. Красотата на Мадлен беше справедливо оценена. Хората не бяха виждали на сцената по-миловидно момиче. Колко ли мъже от публиката завиждаха на нещастния палячо, че може да държи в ръцете си ръката на това красиво момиче, че може да я прегръща…

Първата част на пантомимата завърши. Завесата падна и публиката избухна във френетичен възторг. Но скоро палячото пак се появи пред завесата на малката сцена. Движенията му показаха, че е заварил жена си да му изневерява и че иска да си отмъсти, като я убие.

Нож блесна в ръката му. Мъртва тишина царуваше сред зрителите. Палячото се оттегли. Завесата беше все още спусната, но музиката свиреше мила и тъжна мелодия. Латур излезе на сцената, където Мадлен в съблазнително облекло лежеше върху одър.

— Не се плашете, Мадлен — прошепна й той, — няма да се забравя толкова, че да ви сторя някакво зло. Виждам по лицето ви, че се плашите от нервността на моята досегашна игра.

— Не се плаша от вас, Латур — отговори Мадлен, — нали знам, че сте ми приятел…

Той се усмихна. Тя едва ли подозираше какъв приятел и покровител й е той, който би дал живота си за нея, ако с това можеше да й стори добро.