След дълго дирене гробарят се спря до малък гроб. Той наведе фенера и погледна номера.

— На мястото сме — каза той, — тук почива момченцето Алфред Драйфус.

Матийо гледаше печално малкия запустял гроб. Никакво цвете, нито венец, нито бръшлян не украсяваше забравената могилка.

И гробовете имат своята съдба. Някои се украсяват и наглеждат от роднините, а други са изоставени и запустели. Матийо неволно си спомни за малкия Андре, разглезения любимец на семейство Драйфус, когото пазеха от най-малка простуда и когото родителите обожаваха. Каква голяма разлика имаше между живота на това дете и онова, което почиваше тук под пръстта.

Матийо извади от джоба си две златни монети и ги даде на гробаря.

— Давам ви тези пари — каза той, — за да украсите и наглеждате гроба. Ще ви платя пак, щом изтече годината!

— Кажете ни, старче — обади се Алиса Тери, — нямаше ли никой на погребението?

Бибу вдигна рамене.

— На 4 октомври вечерта — каза той, — двама мъже дойдоха и ми донесоха малкия мъртвец. Единият беше висок, снажен мъж, облечен в дълга мантия и с широка шапка на главата, а лицето му едва се виждаше. Другият изглеждаше негов слуга, защото той носеше ковчега. Те ми показаха едно писмо от църковното настоятелство, което ме задължаваше да погреба момченцето Алфред Драйфус. Заровихме мъртвото дете, аз се помолих на Бога, а човекът с широката шапка запали цигара.

— Не е ли идвала някоя жена на този гроб? — запита Алфред.

— Никога никой не се е грижил за него.

— Можете ли да ни кажете дали детето е било облечено, когато го погребахте? — запита Матийо.

Бибу се замисли и каза:

— Не знам.

Изведнъж думите спряха на гърлото му. Матийо и Алиса също се стреснаха и се хванаха за ръце. Силен вик се разнесе в нощната тишина, глас, който сякаш идваше от дълбините на ада.

И тримата се разтрепериха от страх.

— Някакъв човек е в опасност — сподавено каза Алиса, — трябва да му се притечем на помощ.

Гробарят се прекръсти.

— Помогни ни, Боже — пошепна той, — дошло е време, когато мъртвите възкръсват от гробовете си и страшният ти съд скоро ще дойде на грешната земя.

— Глупости — извика Матийо Драйфус сърдито, — не трябва да се молим сега, а да действаме!

— Гласът идваше откъм гробниците — каза Алиса, — светнете ни бързо, всяка минута е скъпа!

Бибу се подчини на заповедите на Матийо. В тъмнината се забелязваха тъмни сенки. — Нещо страшно става тук — извика Матийо. — Предчувствам, че е ограбен някой мъртвец.

— Това е ужасно — възкликна Алиса и стисна по-силно дръжката на револвера. — Смърт на тия крадци!

— Боже — извика Бибу, — всичко разбирам. Ей там се намира семейната гробница на парижкия градоначалник. Днес след обяд погребахме неговата жена. Мъртвата бе окичена със скъпоценности, които струват няколко хиляди.

— И сега искат да й ги вземат — додаде Матийо, — но викът, викът… Боже съхрани, едно ужасно предчувствие се надига в душата ми.

Тримата се приближиха на няколко крачки от гробницата. Матийо искаше да прескочи гроба, който се намираше между тях и гробницата. Той се втурна, но Алиса го задържа.

— Там, там! — уплашена и смаяна от ужас извика тя. — Този образ… Боже, избави ни, не е човешки.

Матийо отправи поглед към показаната посока и застина на мястото си като вцепенен. Пред него на пет крачки от гроба се виждаше висока мършава сянка — скелет с мъртвешка глава. По това страшно лице не се виждаше никакъв нос, нямаше уши, а през зиналата уста се виждаха големи зъби.

Тримата стояха като вкаменени пред този скелет. После се случи нещо ужасно!…

Към полунощ нещо започна да мърда откъм северната страна на гробищата. През нивата, която се намираше до гробищата „Пер Лашез“ бяха минали три сенки и тихо се доближиха до стените. Това бяха Мъртвешката глава, Равелак и евреинът Соломон Дулсети. Лицето на последния беше изкривено, очите му светеха като въглени, а устните му непрекъснато трепереха.

Те нагласиха въжената стълба, която носеха, до стената на гробищата. После Равелак се покачи по нея и след като даде знак, че не ги застрашава никаква опасност, останалите направиха същото.

Около една минута тримата стояха на стената. След това Мъртвешката глава свали стълбата, нави я на кълбо и я постави в чантата, препасана през рамото му.

— Всичко е спокойно — прошепна той на другарите си, — няма от какво да се боим.

— Там още нещо свети — каза Равелак, сочейки къщата на гробаря.

— Там живее гробарят — прошепна успокоявайки ги евреинът. — Много добре познавам стария Бибу. — Той е слаб и немощен и ако ни попречи на плана, тогава…

— Тогава ще го премахнем лесно — отсече Мъртвешката глава.

Тримата скочиха от стената, което не беше лесно за стария евреин. Но той изпревари двамата си другари. Някаква невидима сила го движеше, цялото му тяло трепереше от страх и възбуда, а гърлото издаваше кресливи хрипове, приличащи на ръмженето на затворен звяр.

Разбойниците вече стигнаха до гробниците на видните парижани. Мъртвешката глава броеше гробовете.

— № 14! — извика той и спря. — Тук трябва да е, Равелак, подай ми фенера.

Разбойникът извади от чантата си малко фенерче и го запали. Светлината му освети старата мраморна стена и в средата й се забеляза здрава желязна врата. Безброй венци и цветя красяха входа на това тъжно място.

— По дяволите — изсумтя Мъртвешката глава, — градоначалникът заключва гробницата, като че е някаква каса, пълна с милиони. Отваря ни се доста работа!

— Нося динамит — каза Соломон Дулсети. — Да разбием вратата.

Мъртвешката глава не искаше и да чуе за такова нещо, защото избухването би вдигнало голям шум. Той повика Равелак и се заловиха за работа.

Червеното куче се оказа много работоспособен. Здравината на вратата го ядоса и той работеше като безумец. Ръцете му огъваха железните пръчки, сякаш бяха от восък.

После двамата започнаха да работят с длетата си — чу се глух шум и вратата се отвори.

Излизащият от гробницата хладен и влажен въздух показа, че входът е свободен. Тримата тръгнаха по стълбите и се намериха в мястото, където семейство Ла Бриер съхраняваше мъртъвците си от двеста години.

Светлината на фенерчето осветяваше многото ковчези, поставени на малки поставки.

— Ето там — посочи Соломон Дулсети.

Мършавите ръце на евреина смъкваха цветята и венците, а разбойниците вървяха и ги тъпчеха с крака.

— Сребърните украшения — каза Равелак, — можем да ги претопим.

— Има време за това — отвърна Дулсети, — най-напред трябва да вземем скъпоценностите, те струват повече.

— Ще отворим ковчега — разпореди Мъртвешката глава.

Разбойниците започнаха работа. Няколко минути владееше гробна тишина. След това Мъртвешката глава и Равелак отвинтиха капака на ковчега и го поставиха до стената.

Пред разбойниците се откри картина, която би трогнала всяко милостиво сърце, но не и безчувствените души на тия осакатени същества.

В ковчега лежеше красива жена. Пленителната красота на лицето й не беше разрушена още от смъртта, само очите й бяха хлътнали дълбоко и устните прибрани. На гърдите й набожно бяха сключени ръцете.

Тази картина не трогна тримата изверги. Жадните им погледи лакомо се плъзгаха по диамантите и скъпото облекло на мъртвата.

Евреинът Дулсети изрева от радост. Той се наведе над мъртвата, хвана ръцете й, погали бледото й лице, като че бе душевноболен.

Тайнственият фенер освети гърдите на нещастницата, която дори в гроба си нямаше спокойствие. Хиляди разноцветни искри светнаха срещу злодеите. Те се излъчваха от скъпоценните бисери, които умрялата имаше на шията си.

Соломон Дулсети я вдигна, а Мъртвешката глава и Равелак заизмъкваха скъпоценностите от пръстите й. После евреинът откачи обеците на нещастницата и всичко това събираше в малка торба, която носеше през рамо.

— Проклятие — просъска Мъртвешката глава, който не беше прикрил грозотата на лицето си и изглеждаше, като че ли е възкръснал от мъртвите. — На този пръст има пръстен с диамант и смарагди, но не мога да го извадя, защото се е сраснал с плътта. Остър нож блесна в ръката на Равелак.