— Много се радвам — отвърна момичето, — че тези короновани лица признават невинността на този злочест човек. Ще съобщя това на годеника си, полковник Пикар.

— Да, мое дете, имаш право. И аз също се радвам, че истината ще излезе най-после наяве и ще възтържествува над лъжата и коварството.

Натузиус стана и започна да се разхожда неспокоен из стаята.

— Не зная какво е станало с Арман. Защо не се е върнал още? Лучия, може ли да си обясниш дългото му забавяне?

— Не. Очаквах да ни посети още тази сутрин — отвърна момичето.

В същата минута някой позвъни на външната врата.

— Пикар иде — скочи Лучия зарадвана от стола, отправи се към стенното огледало и се огледа.

— Може би е Арман — предположи Натузиус. В стаята влезе прислужникът.

— Господин нотариус — поклони се той, — в коридора чака една млада дама и моли да я приемете. Тя желае да говори с вас или с госпожицата.

— Младата дама не ви ли каза името си?

— Не, господин нотариус. Каза ми само, че идва във връзка с господин Боне. Освен това забелязах, че дамата плаче и е много разстроена.

— Доведете непознатата! — нареди Натузиус и когато остана насаме с Лучия, прибави загрижено: — Какво значи това? Не вярвам да бъдем изненадани от лошо известие!

След минута в библиотеката влезе млада, твърде красива жена. Бледото й лице беше обкръжено от разкошни тъмноруси къдри, които му придаваха вид на мраморна статуя. Носеше тъмно облекло и беше обвита с черен воал, като че ли жалеше умрял близък човек. Тя вдигна бавно воала си и погледна тъжно нотариуса и дъщеря му. Зачервените от плач очи издаваха, че я бе сполетяло нещастие или че нещо мъчи душата й.

— Моля, извинете ме — промълви тя тихо, — че ви безпокоя така късно. Но бях принудена да направя това. Трябваше да ви видя, трябваше да говоря с вас, защото само вие можете да ми дадете някакво обяснение. Само във вас имам още надежда. Аз съм годеницата на Арман Боне.

Младата жена закри с ръце лицето си и захълца. Лучия отиде бързо при нея, хвана ръцете й и я целуна по челото.

— Нали вие сте Марион, за която толкова ни говори Арман? — каза тя зарадвана. — О, добре дошла в нашия дом!

— Но защо плачете, госпожице? — запита я Натузиус учуден. — Защо не ви придружава годеникът ви?

— Моля прочетете това писмо, което получих преди два часа, и ще разберете всичко.

Марион извади от джоба си писмо и го подаде на нотариуса. Старецът се приближи до лампата и започна да чете. Но едва беше погледнал първите редове и от гърдите му излезе стон.

— Тате, за Бога, какво е станало? — запита Лучия и се спусна към Марион.

— Голямо нещастие, дете мое — беше глухият отговор. — Ти знаеш, че пратих Арман в онази позорна къща, за да наблюдава мизерниците. Но те са го опили и плячкосали. Нещастният младеж проиграл на комар не само трите хиляди франка, а и останалите четиридесет хиляди, които му дадох да си осигури бъдещето.

— Тате — каза Лучия бързо, — не е кой знае какво голямо нещастие. Ще му дадеш още веднъж четиридесет хиляди франка и всичко ще се оправи.

— Дъще моя, имаш право. Не щеше да бъде толкова голямо нещастието, ако нямаше и нещо друго. Бедният момък е избягал от страх и срам от Париж.

— Ах — изплака Марион, — аз го обичам безмерно и щях да му простя този грях, за който той дори не е виновен. О, за какво ни бяха нужни толкова пари. Ние сме млади и можехме да работим. За щастлив живот човек няма нужда от толкова пари! Наистина, бяхме бедни, но щастливи. А сега сме безкрайно нещастни и разделени.

— Вие сте добро момиче! — каза Натузиус развълнуван.

Лучия прегърна и целуна Марион:

— Драга приятелко, не се отчайвайте. Тате ще направи всичко, за да намери Арман и вярвам, че ще сполучи. Хората казват, че днес целият свят е само един голям град, в който никой не може да се загуби.

— Не, не — прошепна Марион. — Предчувствам, че вече няма да го видя!

Пред очите й притъмня и тя политна. Лучия я заведе на канапето, разкопча скромното й палто и й помогна да седне.

— Съвземете се — каза тя. — Вие можете да останете у нас. Наплачете се спокойно, сълзите облекчават душевните болки.

— О, вие сте добра душа — прошепна Марион. — Арман ви наричаше ангел божи и имаше право.

На вратата се похлопа и Пикар се появи на прага. Полковникът се спря за минута на прага и погледна учуден хълцащата жена. Лучия побърза към него и след като го поздрави сърдечно, го дръпна в един ъгъл на стаята и му разправи набързо станалото.

— В тази работа е бил замесен и черният майор — каза сърдито полковникът. — Трябва да сложим край на този подлец. Позорното му държане премина вече границата на търпението. Този маджарски циганин е опетнил цялото френско офицерско съсловие.

После се отправи към Марион с намерение да й каже няколко утешителни думи. Като видя полковника, тя стана неспокойна. По лицето й се появиха страх и срам. Марион се изправи и се опита да снеме воала върху лицето си. Преди още да направи това, Пикар се изправи пред нея.

— Госпожице — каза той, — научих, че ви е сполетяло голямо нещастие, но надявам се…

Той внезапно трепна, сякаш бе видял привидение.

— За Бога, какво виждам — извика той учуден, — лъжат ли ме очите, мамя ли се? Не,-не, тя е — дъщерята на стария ми приятел, изгубената Марион. Госпожице, не се безпокойте, не се опитвайте да бягате, познах ви, ще съобщя веднага на бедния ви баща, че съм намерил изгубеното му дете.

— Милостиви Боже — прошепна Марион, — закриляй ме!

Тя закри с ръка лицето си и захълца. Натузиус и дъщеря му гледаха полковника и недоумяваха. Те не можеха да си обяснят нищо. Но Пикар хвана ръцете на Марион и каза на нотариуса — Тази млада дама е дъщеря на най-добрия ми приятел. Стана повече от година, откак се поболя и избяга от бащината си къща. Нещастният й баща я търси из целия Париж, без да открие следа от нея. Скръбта и отчаянието разрушиха здравето му и го сломиха. Ще отида веднага при него и ще занеса радостната вест, че намерих загубената му дъщеря. Моля, пазете добре момичето, докато се върна с баща му. Годеницата на Арман Боне е дъщеря на майор Форцинети!

След час Пикар и Форцинети влязоха в къщата на Натузиус. Нотариусът и Лучия излязоха от библиотеката, за да посрещнат стария майор и оставиха Марион няколко минути сама.

Сърцето й заби силно. В гърдите й се бореха срамът, надеждата и радостта, че ще види баща си. О, какво ще бъде това свиждане! Сърди ли се баща й или пък е простил? Какво ще й каже, ако научи за съществуването на малкия Максим и любовта й към Арман?

Марион скръсти ръце и отправи сърдечна молитва към Всевишния да й помогне и смекчи сърцето на баща й.

Вратата се отвори и Форцинети влезе в стаята.

— Тате — изхлипа Марион, — тате, обични ми тате!

Момичето падна на колене пред баща си.

— Дете мое! Мило мое дете!

Майорът се спусна към намерената си дъщеря, вдигна я и я притисна в обятията си. Баща и Дете се прегръщаха и плачеха от радост. Само сълзите им можеха да изразят онова, което чувстваха в тази минута.

Най-после Марион се съвзе и проговори тихо.

— Тате, прости ли ми всичко? Заклевам ти се още веднъж, че не съм виновна.

— Дете мое, съкровище, утеха, радост моя, вярвам ти…

— Тате — продължи Марион, — станах жертва на страшно престъпление. Един безсъвестен мъж, чието име ми е неизвестно, ме хипнотизира и ме обезчести. Но вярвам, че ще позная моя похитител, ако го видя някъде.

— Ще го намерим, та макар и да претърсим всяка къща в Париж — изрече гневно майорът. — Няма да избяга от наказанието!

— Ах, тате, не искам да го видя заради детето!

— Заради детето! О, колко съм щастлив! Значи намерих не само изгубената си дъщеря, но и едно мило внуче. Ела, Марион, заведи ме при детето!

— Тате, колко си добър и благороден! — Марион целуна набръчканите му ръце.

Госпожа Небел остана много учудена, когато пред вратата на нейната къща спря файтон и Марион със стария майор влязоха в стаята й. Младото момиче прегърна нежно старата добра госпожа и заплака.