Докато Павловна водеше безгрижен, дори луксозен живот в дома на мнимия китаец, на Питу работите не вървяха добре. От разказите на Павловна, Хонг Вах беше научил каква подла роля е изиграл Питу в живота на момичето и че той е виновник за нещастията й. Мнимият китаец беше решил да накаже гърбавия Питу за това, което е сторил. Хонг Вах го караше да изпълнява най-трудните работи. Гърбавият трябваше да ходи на нивата и под лъчите на горещото слънце да събира чай.

След като това продължи два месеца и жътвата привърши, той трябваше да работи при построяването на една железница, която служеше за пренасяне на товари до нивите на богатия Хонг Вах. Заедно с няколко стотици китайци, Питу трябваше да прокопае проход през един хълм — работа, която при горещия климат представлява опасност за живота. Камшикът на надзирателя постоянно плющеше над главата му, а вечер заедно с другите работници го закарваха в голям обор, където им даваха храна, която се състоеше само от ориз. Питу никога не получаваше друго за ядене и усещаше отвращение, щом погледнеше ориза. Но гладът е най-добрият готвач. Ако гърбавият евреин не искаше да умре от глад, трябваше да яде дажбата си. В дървената му чиния често капеха сълзи, когато се хранеше. През горещите нощи бедният не можеше да спи и постоянно се обръщаше в леглото си, което беше направено от влакна на разни растения. Но за Питу най-горчивите дни бяха когато трябваше да върши тежката работа, а Павловна, сама или с Хонг Вах, минаваше с файтон, облечена в блестящи дрехи като кралица. Тогава гърбавият скърцаше съе зъби, навеждаше се, за да не го познае Павловна и хиляди свирепи мисли за отмъщение минаваха през главата му. Но Хонг Вах не му прощаваше. Той често спираше файтона там, където работеше Питу, викаше надзирателя и му заповядваше, като посочваше гърбавия, да бъде строг с всеки немарлив или ленив работник.

Една сутрин Хонг Вах пак бе излязъл на разходка с Павловна и след около час прекаран в прекрасните градини, стигнаха до онова място, където работниците прекопаваха тунела. Хонг Вах спря файтона и повика надзирателя:

— Един от слугите ми, които са определени да теглят колата, е навехнал крака си. Човекът трябва да бъде заместен от друг. Ей онзи, гърбавият, нека бъде впрегнат като осми кон във файтона ми.

Това бе премного за Питу. Той загуби хладнокръвието си. Мисълта, че ще бъде впрегнат да тегли файтона, в който седеше Павловна, го възмути страшно. Гърбавият отиде близо до файтона, вдигна юмруци и викна на момичето със силен глас:

— Руска кучко, това дължа на тебе, ти си станала любовница на този езичник и ти е лесно да ме обвиняваш пред него. Но не се гордей много с красотата си. Когато този монголец ти се насити, ще те изхвърли на улицата! Улично момиче, ти се отнасяше грубо с мене, а сега се оставяш да те милва този!

Павловна побледня и се отдръпна назад, но и китайският търговец беше пребледнял и стиснал устните си, което не предсказваше нищо добро. Заслепен от гнева, нещастният Питу не знаеше, че Хонг Вах говори много добре немски, английски, френски и че този мъж, в ръцете на когото се намираше животът му, разбира всяка негова дума.

Хонг Вах скочи от файтона.

— Хванете този човек! — заповяда той. — Вържете го!В следната минута Питу лежеше вързан в краката на господаря си.

— Ти ще отговаряш за този престъпник — обърна се той към надзирателя. — Тая вечер, когато залезе слънцето, ще го вържете на един стълб и нека умре по церемонията на обикновено смъртно наказание! Робът е обидил господаря си, той заслужава да му се разпори коремът!

Когато Питу чу тези думи, по челото му се появи студена пот. Той бе научил китайски език и знаеше доста добре, че страшната смъртна присъда — да се разпори коремът на някого — е нещо обикновено в тази държава. Питу беше загубен.

— Милост! — изплака той на Хонг Вах на китайски. — Господарю, бъди милостив! Заклевам се, че ще направя всичко, каквото искаш от мене, само не нареждай да ме убият!

И тогава дойде най-страшното, когато китаецът на добър френски език, но с гръмлив глас му каза:

— Подлец, имал ли си милост към това момиче, когато с лъжлива клетва го заточи в Сибир!? Десет пъти си заслужил вече смъртта! Бъди благодарен, че преди това няма да те мъчат.

В тази минута Павловна, която седеше в колата, простря умоляващо ръце към Хонг Вах:

— Господарю, помилвай го, подари му живота, не желая да умре някой заради мене!

Хонг Вах размисли за минута, после се обърна към Питу и го изгледа мрачно:

— Един добър ангел, на когото не мога да откажа никаква молба, се моли за теб. Отменям смъртното наказание. Но тъй като трябва да те накажа за дръзките ти думи, осъждам те да лежиш тая нощ на нивата в менгеме. Нито дума повече. Ако утре още си жив, благодари на тази, която се е молила за теб!

Питу стисна устните си. Той се боеше от определеното му наказание, защото беше придружено от ужасни болки. Но нали беше спасил живота си! А за Питу животът значеше надежда.

Когато се стъмни, той бе отведен на една нива от владенията на богатия търговец. Менгемето бе поставено. То беше направено от дърво във вид на триъгълник. Ръцете на Питу бяха затегнати в двете дупки на горното дърво, а краката — в дупките на долното. Но за да го измъчват още повече, сложиха около врата му широк кожен колан, на който бе прикрепено с верига тежко желязо и тъй като през целия ден го бяха оставили гладен и жаден, положението му стана още по-мъчително.

Китайците, които по заповед на господаря си бяха поставили Питу в такова положение, се отдалечиха, смеейки се. Те го мразеха и не го съжаляваха, първо, защото беше европеец и друговерец, и второ, защото се отнасяше лошо с другарите си.

— Утре ще го намерим разкъсан от някой вълк ли пък някоя врана ще му изкълве очите — чу той да казват отдалечаващите се китайци. После смехът им заглъхна в далечината.

Питу бе сам в дълбоката тъмнина. Болките, които усещаше в ръцете и краката си, бяха непоносими и страданията му ставаха все по-тежки. Той не вярваше, че ще остане жив до сутринта. Тая мъка беше много по-страшна от смъртта. А сред тия мъчения трябваше да мисли за живота си. Гърбавият си представяше бъдещето съвсем иначе. По-добре би било, ако никога не бе предложил на господин Ла Бриер да изпрати Павловна с него в Русия. Тогава нямаше да посети тази нещастна за него земя и не биха могли да го накажат, загдето е откраднал „Хрониката на опетнените“. Нямаше да стане роб на Хонг Вах.

Ах, този китаец! Колко го мразеше Питу и как искаше да отмъсти на него и на Павловна, към която все още чувстваше влечение. Нямаше ли средство да смаже гордостта на това момиче! Гърбавият Питу се наслаждаваше от мислите си за отмъщение и те му облекчаваха болките и го караха да ги забрави макар и за няколко минути.

Изведнъж той трепна. В близкия гъсталак нещо про-шумоля и след миг към него се повлече голям тъмен предмет. Питу виждаше две блестящи очи в тъмнината. Те се приближаваха все повече и повече към него. Сега той видя ясно тялото на голям вълк. Смъртен страх обзе затегнатия в менгемето. Зъбите му загракаха от ужас, а очите му се изблещиха. Последният му час бе ударил. Питу теглеше и дърпаше толкова силно менгемето, че костите му пращяха. Но всичко беше напразно. По-скоро би успял да изкорени дъб, отколкото да се освободи. Хищното животно се приближаваше все повече към него. Вълкът сложи предните си крака върху раменете му. Питу трябваше да изтърпи страшната си участ с пълното съзнание до края. Животното опря муцуната си до лицето му, но главата му изведнъж падна и се показа лицето на китаец. Посетителят на нещастния Питу се бе увил във вълча кожа.

— Християнино, не се страхувай — прошепна китаецът. — Дойдох по заповед на един високопоставен господин да ти услужа. Нали ме разбираш?

— Да, разбирам те — отвърна Питу, — но, по дяволите, страшно ме изплаши.

— Принуден бях да се увия във вълча кожа — отговори неочакваният вестител, — защото не знаех дали хората на Хонг Вах не ме наблюдават тайно отнякъде. Но наоколо няма никого и сега ще те освободя.