Китаецът отвори менгемето и Питу веднага извади ръцете и краката си. Но той беше толкова изнемощял, че припадна. Китаецът наля няколко капки от някаква течност, която носеше със себе си, и натри гръбнака, ръцете и краката му с мехлем.

След четвърт час Питу почувства, че кръвта му пак започва редовното си обращение и вече може да стои и да ходи.

— Ела — прошепна освободителят му.

— Но те ще ме потърсят и няма да ме намерят в менгемето.

— Преди да се съмне, пак ще те поставя в същото положение, в което те намерих. Сега ще те заведа на едно място, където те очаква щастие!

Питу последва много доволен китаеца. Той го отведе през нивата, която принадлежеше на Хонг Вах, а после премина по един мост, построен над малка река. След това стигнаха в един парк, по хубавите алеи на който се познаваше, че притежателят му трябва да е много богат. След няколко минути път двамата стигнаха в една малка лятна къща, построена от бамбукова тръстика. В преддверието й Питу трябваше да умие краката и ръцете си. После го отведоха в изящно подредена стая. Тя беше осветена с разни пъстри книжни фенери, по които бяха изобразени птици, насекоми и други животинки. На малко кадифено канапе лежеше мъж, облечен в богати дрехи. До него на изящна дървена масичка се намираше широк сребърен съд, пълен с шербет. В него плаваше златна чаша.

Питу веднага позна този човек. Това беше едрият мандарин, който наддаваше с Хонг Вах за двамата бели роби и когото богатият търговец победи.

Китаецът, който беше довел Питу, се оттегли и гърбавият остана сам с дебелия мандарин в стаята. Питу познаваше вече обичаите и нравите на китайците. Той се хвърли на колене пред високопоставения човек, целуна краката му и остана така с наведена глава, докато Квон Иинг му нареди да стане. Домакинът напълни златната чаша с шербет, пи и после започна да трие с две ръце корема си, като че ли искаше по този начин да събере мислите си.

— Ти роб на търговеца Хонг Вах ли си? — запита той.

— Любимецо на небето, брате на слънцето, ти го казваш и затова трябва да е така.

— Господарят ти те е сложил в менгеме. Нали работиш тежко и гладуваш?

— Всяка Дума, която излиза от благовонната ти уста, е златна истина.

— Нали затова мразиш господаря си и искаш да го премахнеш?

Този път Питу само кимна с глава. Дебелият мандарин затвори малките си очи и се замисли.

— Ще ти помогна да си отмъстиш — каза той, като извади от джоба на дрехата си завита пергаментова хартия. — Ако можеш да вмъкнеш това писмо в дома на господаря си и да го скриеш някъде, след седем дни от днес Хонг Вах не ще бъде между живите.

— Хонг Вах ще умре — прошепна Питу — след седем дни от днес, защото го искаш ти, чийто разум блести по-ясно, отколкото всички звезди на небето и от чиято уста с всяка дума излиза бисер, по-скъпоценен от този, който морето крие в недрата си.

— Щом отстраня Хонг Вах, ще купя красивата робиня, която се продаваше заедно с тебе. Младата жена ще задържа. Тя трябва да изпълва безсънните ми нощи. А на тебе ще подаря свободата и петстотин жълтици, с които ще можеш да се завърнеш в отечеството си. Заклевам се във великия змей, че ще го направя!

Тези думи на дебелия мандарин прозвъниха като музика в ушите на Питу. Отмъщение, свобода, злато, връщане в Париж — това бяха сънищата на подлата му душа! Защо да не опропасти и тези двама души! Питу още веднъж потвърди пред Квон Иинг, че е готов да го направи. Мандаринът му подаде пергамента и го заплаши небрежно:

— Ако след два дни не намеря тази хартия в къщата на Хонг Вах, ще намеря удобен случай да наема убиец, за да ти разпоря корема. Помни!

След това направи движение с ръката си и Питу бе свободен. В преддверието му дадоха ядене и пиене. После същият слуга го отведе и преди да изгрее слънцето го затегна пак в менгемето, след което изчезна.

След четвърт часа дойдоха хората на Хонг Вах и останаха крайно учудени, когато видяха, че наказаният е още жив. Питу хитро се престори, че уж едва може да стои на крака от болки и изтощение. Трябваше да го занесат вкъщи. Там го хвърлиха на леглото, дадоха му една чиния ориз и една стомна вода и го оставиха. Питу лежеше на леглото си неподвижен, с полуотворени очи и мислеше. От време на време край устните му играеше сатанинска усмивка и той прошепваше:

— След седем дни от днес ще се изпълни отмъщението ми.

Два дни бяха изминали откак Хонг Вах бе сложил роба си Питу в менгемето. Понеже вечерта беше прекрасна, богатият търговец седеше на балкона на къщата си и разговаряше с Павловна. Стар слуга донесе чай и конфети. Слугата се отдалечи. Търговецът остана сам с Павловна. Над тях блестяха ясни звезди, а в близкия гъсталак пееха птички. Хонг Вах хвана ръката на Павловна и се наведе към нея.

— Остани при мене — каза той нежно, — не ме оставяй. Ти спечели сърцето ми и ако ме напуснеш, целият ми живот ще бъде безсмислен.

Павловна мълчеше и гледаше в пода. Тя чувстваше, че сега ще се реши животът й. Момичето беше обичало Емил фон Пикардин и още го обичаше. Всяка фибра на сърцето й, всеки трепет на душата й принадлежаха на него. Той беше сънят на първото й девствено влечение. Неговият образ я беше придружавал през всички опасности и мъки. Но къде се намираше той? Дали е още жив? Павловна почти не вярваше в това. В тази минута тя си представи, че е вдовица на мъжа, на когото никога не е била съпруга. Истинското щастие и блаженство, за които мислеше и мечтаеше, които очакваше, можеше да намери само при него. Това й беше ясно. Но смееше ли тя да откаже на предложението на добрия човек, смееше ли тя, изоставеното сираче, да изпусне случая, в който можеше да намери такъв покровител, какъвто беше Хонг Вах?

— Павловна, отговори ми — каза добрият човек. — Кажи, че искаш да станеш моя и след няколко дни ще се венчаем.

Но тя все още мълчеше. Цялата потръпваше под ударите на сърцето.

— Павловна, аз съм богат — продължи Хонг Вах тихо. — Тук, в Китай, ще живееш като княгиня. Цялото съществуване ще бъде великолепен сън от блясък, щастие и любов. Да, от любов — каза той и заплака. — Обичам те безмерно, хубаво момиче. Ще те нося на ръце. Ах, ти не можеш да знаеш какво ще сториш, ако съединиш участта си с моята. Ти ще ми върнеш вярата към човечеството, вярата в мен самия. Ще излекуваш дълбоката скръб в душата ми, скръбта, която сам си причиних, вината за която съм оплаквал хиляди пъти. Тая сянка ще се отстрани само тогава, когато чрез тебе намери покой, защото ти си същество чисто като ангел.

Силният мъж се разтрепера като лист. Той падна пред Павловна, обхвана с ръце коленете й и я гледаше с такава надежда и страх, като че ли очакваше тя да изрече присъдата му. Хонг Вах неволно беше спечелил силен съюзник. Това беше съчувствието, което се породи в сърцето на момичето към него. Съчувствието и симпатията са най-интимните приятели на любовта. А Павловна изпитваше и двете към Хонг Вах. В тази минута образът на Емил фон Пикардин бе забулен в мъгла. Момичето вдигна десницата си, за да я сложи в неговата, която той простираше треперещ към нея. Думата, за която Хонг Вах я молеше, щеше да излезе вече из устата й, но изведнъж трепна, хвана с ръце бялото си чело и сълзи потекоха по лицето й.

Вятърът донасяше от далечината звуците на една приятна мелодия. Устните на Павловна се разтвориха, сякаш някаква тайнствена сила я накара да направи това и тя запя:

Както степта постоянно е жадна за дъжд, така и моите страни жадуват за първата целувка.

После седна хълцаща на близкия бамбуков стол.

Хонг Вах скочи смаян. Но преди още да може да отправи някакъв въпрос към плачещата, тя вдигна ръце към небето и трогната извика:

— Боже мой, благодаря ти, че навреме ми изпрати тая песен. Ти ме спаси от първата голяма лъжа в живота ми. Ти попречи да излъжа един благороден човек. Хонг Вах — продължи тя спокойно и сериозно, — дължа ви благодарност и ще мога да ви се отплатя само тогава, когато пожертвам за вас целия си живот: Обичам друг, Хонг Вах, и ако стана ваша съпруга, ще ви принадлежи само моето тяло, а душата ми — тя е собственост на този, комуто дадох своята клетва. Не зная дали ще го видя още веднъж — може би вече ме дели от него гроб. Но аз съм негова и оставам негова — смятам се за девствена съпруга на барон Емил фон Пикардин.