Полските благородници бяха се събрали в това подземие, за да решават съдбата на отечеството си. Още бях млад и не можех да разбера всичко от разговора им. Разбрах само това, че бяха решили да обявят въстание срещу руското управление и да убият губернатора на Полша граф Иван Салтиков. Този човек безбожно изтезаваше бедния полски народ. Бесилката, куршумът и щикът бяха главните средства, с които той управляваше Полша. От този тиран трепереха малки и големи. Не щадеше нито старци, нито жени, нито деца. Той искаше да заличи полския народ от полската земя и върху трупа му да създаде нова руска губерния.

— Салтиков трябва да се погуби — каза баща ми. — Сега, братя, ще хвърлим жребий, за да видим кому ще се падне честта да затрие този тиранин.

Той взе лист хартия, наряза я на тесни ивици и от тях направи двадесет и едно билетчета, като написа на едно от тях „спасител на отечеството“. После сложи билетчетата в шапката си, разбърка ги добре и помоли съзаклятниците да изтеглят по едно.

В зимника настана мъртва тишина. Моето сърце биеше до пръсване. Любопитствах да зная кому ще се падне жребият.

Неочаквано баща ми застана в средата на съзаклятниците. Очите му бяха светнали, а благородната му снага се изправи решително и гордо.

— Братя — рече той, — на мен се падна щастието да изтегля жребия. Утре в един часа след обяд Салтиков не ще бъде между живите. Ще пробода зверското му сърце с кама пред собствения му дворец.

— Не искаш ли просто да го застреляш? — попитаха няколко съзаклятници.

— Не, братя — отвърна твърдо баща ми. — Това псе Салтиков не заслужава куршум. Това би било почтена смърт. Ще забия едно студено желязо в кучешкото му сърце и над трупа му ще обявя свободата на Полша. Тогава всеки от вас ще знае какво му предстои. Братята ни от провинцията също знаят какво трябва да правят. Сега да се разотидем като роби, а после ще се видим като свободни хора.

Аз напуснах скривалището си, изтичах по стълбище и побягнах в спалнята.

Хвърлих се облечен на леглото, но не можах да заспя. Страхувах се за живота на баща ми и в същото време му завиждах. Сравнявах моя баща с героите от древните времена, които с готовност са жертвали живота си за изтребването на тираните. На другата заран срещнах баща си в стаята за гости. Неговите очи непрестанно ме гледаха, като че искаше да ми каже нещо. Трябваше цялата сутрин да остана при него. Той ме бе хванал за ръцете и ми говореше сериозни работи. Към обяд ме целуна по челото и ми каза да отида да си уча уроците. Аз се подчиних, отидох в учебната стая, но не погледнах уроците, а взех малка кама, укрих я в джоба си и тръгнах подир него.

Студено беше и валеше сняг. Баща ми беше облечен в хубав кожух. Запъти се по най-късия път към двореца на губернатора. Когато дойде до мястото, Салтиков слизаше по стълбата. Той имаше красива униформа, черкезка шапка бе окачена на лявата му страна. По лицето му личеше, че бе пийнал повечко водка. Баща ми го причака до стълбите и го поздрави учтиво. Аз се скрих зад един стълб и можах да чуя всяка дума.

— Господин губернатор — каза баща ми, — преди шест седмици полските благородници ви предадоха един меморандум, но и досега не са получили отговор. Защо не им отговаряте?

— Полските благородници? — изсмя се Салтиков презрително. — В Полша благородници са русите, а поляците са нашите псета. Аз ще науча тези псета с камшик да обикалят господарите си.

— Ние обичаме русите — каза баща ми и видях как той пъхна ръката си под кожуха, — но само когато са мъртви.

Той извади камата и в миг я заби в гърдите на губернатора.

Върхът на ножа потъна в дрехите на руснака, но после се чу метален звук и той се изплъзна.

Никой не знаеше, че Салтиков е бил толкова страхлив, та е носел желязна броня под дрехите си. Свитата на губернатора се нахвърли върху баща ми, стражари и слуги заприиждаха от двореца и след малко баща ми беше вързан и заведен вътре.

Притекох се да помогна на баща си, но войниците ме отстраниха с щиковете си. Всичко беше загубено. Камбаната заби тревога, барабаните гърмяха, руските войски заобикаляха зданието и биеха всички, които срещаха.

Съзаклятието на полските благородници не излезе сполучливо.

След осем дни във Варшава, на площада, се издигна ешафод. Джелатинът чакаше с блестяща брадва моя баща. Срам и безчестие за руските управници, които заставиха майка ми и мене да присъстваме на екзекуцията. Баща ми се покачи на ешафода окован в тежки вериги.

Той беше блед като мъртвец, обаче тялото му не трепна. Застана гордо, с вдигната глава и наблюдаваше множеството. Когато забеляза майка ми и мене, той разтвори ръцете си и веригите задрънчаха. Струваше ми се, че искаше да ни прегърне още веднъж. Най-после извика със Силен глас:

— Синко, отмъсти за баща си! Да живее Полша, долу руските тирани!

Палачите хванаха баща ми и го привързаха към стълбата. Брадвата блесна във въздуха и кръвта на княз Панин бликна, главата му се търколи на пясъка. Аз видях, госпожице, как течеше кръвта на баща ми и се заклех, че ще отмъстя.

Конфискуваха имота ни, а държавата присвои владенията ни. Оставиха ни само една полусрутена ловджийска къщичка в гората, на двадесет мили от Варшава. Седем години преживяхме в това усамотение. През зимата бяхме почти погребани в снега и чувахме само виенето на гладните вълци и граченето на гаргите. Лятото, когато всичко се раззеленяваше и цъфтеше, възкресяваше радостта в нашите сърца. Тогава бродехме щастливи из обширната зелена гора.

Зиме и лете ходех на лов. Ловът беше станал мой занаят. Толкова близка ми беше станала гората, че познавах всяка пътека, всяка пещера, всеки хълм и всяка долина в нея. Станах най-добрия стрелец, най-смелия ездач и най-храбрия ловец. Вълците се страхуваха от мене и не смееха да ме нападнат. При това не занемарявах и образованието си. Позволиха ни да вземем част от библиотеката на баща ми и чрез тези книги получих образованието си.

Аз не забравях, госпожице, неговия завет! Един гигантски дъб се намираше до хижата ни и аз изрязах дълбоко с ножа си в кората му името на Салтиков. Ходех всеки ден при дъба и изрязвах по един кръст в кората му. Дъбът беше целия изпъстрен с кръстове и за седем години изсъхна.

Един ден почина майка ми. Изкопах гроб в гората и я зарових там. Луната осветяваше тъжната ми работа, а славеите скръбно пееха. Милите птичета знаеха, че заравям скъпата си майка и й пееха надгробна песен. Дълго се молих над гроба и изрязах последния кръст на дъба.

Заключих къщата, метнах торбата на рамо, набавих две въжета, нож и двуцевна пушка и тръгнах за Варшава.

На третия ден се върнах в гората, обаче вече не бях сам. В моята торба се намираше губернаторът Иван Салтиков. Издебнах го, когато се разхождаше на кон със своя адютант извън града. Аз се скрих в една яма и ги изчаках. Те се приближиха до мене. Адютантът се наведе и падна мъртъв на земята, а на червенокосия Салтиков застрелях само бялата кобила, която яздеше.

Преди да разбере какво става, аз го пребих, вързах го добре и го пъхнах в чувала. После се качих на коня и се върнах в гората. Почаках там, докато стане тъмно, и тогава отвлякох разтреперания страхливец към една рътлина. Знаех много добре, че там бе скривалището на вълците.

Кръвожадните очи на гладните животни светеха в тъмната долина.

— Салтиков, виждаш ли там долу вълците? — запитах разтреперания губернатор.

Силен писък изскочи от гърдите му. Като подушиха жертвата, зверовете завиха страшно.

— Тези вълци там в долината — казах аз на Салтиков и го хванах за гърдите, — тези кръвожадни вълци ще отмъстят за баща ми. Те ще разкъсат разтрепераното ти сърце, жестоко и безчовечно сърце, което никога не е чуло молбата на някой поляк.

— Милост, милост, остави ме да живея — плачеше страхливецът Салтиков. Вместо отговор му ударих една плесница, после го издигнах и една минута го държах над страшната пропаст.

Вълците като луди скачаха и се мъчеха да достигнат краката му с острите си зъби.