Свещеникът се отправи към прозореца, вдигна пердето и погледна навън.

Ужасна картина се откри пред очите му. До самата му къща се простираха андорските гробища. Тъмни надгробни камъни и черни кръстове, осветени от бледите лъчи на луната, стърчаха над гробовете, покрити със снежен саван.

При тази тъжна картина на вечен покой, в главата на абат Силван се роди превъзходна мисъл.

— Няма ли да бъде по-добре, ако поверя съкровището на мъртвата, докато синът й дойде да го вземе?

Кой можеше да помисли, че в гроба на графинята се намират шестдесет хиляди франка — никой, тъй като погребението й бе минало съвсем скромно и без никакви церемонии.

Погребението на майката на Естерхази бе наистина много скромно и печално — никакъв приятел, нито роднина, даже родният й син не я придружаваше до вечното й жилище; никой не скърбеше, никой не плачеше за нещастната жена.

— Тъй трябва да стане — каза си абат Силван и се отдръпна от прозореца. — Гробът на графинята още не е затрупан. Това е добре. Ще заровя касичката с парите и писмото върху ковчега на мъртвата.

Изведнъж чертите на лицето му приеха строг вид, а устните му трепнаха болезнено.

— Душата на покаяната се намира сега пред Божия съд — пошепна старецът. — Нещастната е прегрешила много и ще трябва да отговаря за това. Тя е посяла ужасна омраза в сърцата на две семейства. С тази омраза умря нейният съпруг граф Естерхази, като я предаде и на сина си. Тази жена е много грешна и затова трябваше цял живот да страда и да тегли. В това писмо — свещеникът сложи треперещата си ръка на плика — тя признава пред мен и сина си в последната си изповед, че омразата на Естерхази срещу Драйфусовци е неоснователна и че безбожно е излъгала мъжа си. Да й прости небесният съдия и да я прибере в своето царство. Амин! Ала сега аз трябва да изпълня дълга си.

Като каза това, белобрадият старец се обърна към желязната касетка, провери още веднъж ценните книжа, образуващи капитала от шестдесет хиляди, захлупи капака и го заключи с ключа, който сложи в джоба на черното си палто. После сложи на побелялата си глава черна шапка и обви пет-шест пъти шала около врата си.

Запазен донякъде от студа, абат Силван отиде с касетката най-напред в готварницата. После стъпи тихо на стълбата, която водеше от готварницата в една малка стая. Там спеше икономката на свещеника.

Старецът ясно чу хъркането на жената, която спеше блажен сън, и кимна доволно с глава.

— Не, тя не трябва да узнае къде ще бъдат скрити парите до пристигането на истинския наследник.

Старата жена беше много добра и цели четиридесет години бе делила скръбта и радостта си със свещеника, но обичаше много да приказва.

— Тя няма да ме чуе — бъбреше абат Силван. — Никой освен мене няма да знае тайната.

Той запали едно фенерче и излезе през вратата на готварницата, водеща към градината.

Времето беше бурно и студено. Силен вятър вееше откъм планината и дърветата в градината се огъваха и пращяха под напора му. Беше тъмно и вятърът почти загасяше фенера, но въпреки това свещеникът вървеше напред. В старото му тяло биеше мъжко сърце.

Колко млади мъже биха взели решение точно в полунощ — времето на духовете — да отидат на гробищата и да изровят полузасипан гроб! Ала абат Силван, поради душевната си чистота и набожността, която пазеше в сърцето си, не вярваше в призраци. Без да му мигне окото, той вървеше между надгробните плочи и скоро се намери пред гроба на майката на Естерхази.

Както си и мислеше, до него още стоеше лопатата на гробаря. Свещеникът сложи фенерчето и касата до близката височинка, взе лопатата и започна да рие замръзналата пръст. Копаейки, той чу глух звук. Беше ударил върху простия дървен сандък. Старецът спря веднага работа, захвърли лопатата и донесе касата и фенера.

— Бедна покойнице, не се страхувай — пошепна той с кротък глас, като погледна ковчега, — не дойдох да наруша покоя ти, а да скрия твоето свято завещание от хорската лакомия — затова открих гроба ти. Приеми още веднъж наследството, което принадлежи на сина ти. Ти най-добре ще го съхраняваш, докато синът ти дойде на гроба и го вземе.

После старецът спусна касата в разровения гроб. Глух шум се разнесе, когато тежката желязна каса падна върху ковчега и свещеникът без да иска потрепера в този миг, сякаш бе нарушил покоя на мъртвата. Той бързо закопа изровеното трапче и скоро гробът на графиня Естерхази бе покрит със сняг както по-рано.

Абат Силван махна шапчицата си и пошепна една молитва. После взе фенерчето и се запъти бързо към къщата си. Старецът стигна благополучно до нея и влезе в кабинета си. Там зад пъстрите завеси се намираше леглото му.

Олекна му като си помисли, че е скрил съкровището на сигурно място. Той коленичи, прочете молитвата си, угаси лампата и си легна. Скоро след това заспа сладък сън и по лицето му отново се виждаше онази доброта, която му бе присъща в будно състояние.

Снегът падаше тихо по усамотената къща, глуха тишина бе заляла всичко, а тъмната нощ скриваше околността и гроба, в който почиваше майката на Естерхази.

По пътя, водещ от планините към Андора, вървяха шестима души, от които не можеше да се очаква нищо добро. Те бяха облечени в черни наметки, имаха широки шапки и високи обувки за сняг. По брадясалите им лица имаше белези, а когато разгънеха наметките си, се виждаха револвери и ножове, затъкнати на поясите им. В подутите си ръце носеха овчарски геги, а на раменете си — двуцевни пушки. Мъжете бяха стигнали на стотина крачки от дома на свещеника, когато единият от тях се спря. Явно беше, че е предводителят им, защото облеклото му беше по-чисто и около шапката си имаше сърмена наплитка. Чертите на обраслото му с черна брада лице показваха злоба и жестокост.

— Ей, Пиетро, имам нещо да ти казвам — прошепна той на един от другарите си.

— Какво желаеш, капитане? — отговори повиканият.

— Още един път ми кажи — рече чернобрадият мъж, облягайки се на гегата си, — уверен ли си, че в дома на кюрето ще намерим шестдесет хиляди франка, оставени от графиня Естерхази? По дяволите, никак не желая идването ми в Андора да е напусто, защото испанските кавалеристи търсят Диего Гомес като скъпоценност, и го преследват.

Пиетро, който беше още млад, сложи ръце на гърдите си и каза:

— Капитане, заклевам се в Свети Христофор, че ти казах самата истина. Когато ти ме изпрати преоблечен като козар в Андора, за да узная дали се очакват някакви пощенски пратки от Франция, в телеграфо-пощенската станция видях абат Силван, когато говореше с чиновника. Приближих се до него, целунах му ръка и го помолих за благословия. В това време зърнах телеграмата, която щеше да изпраща в Париж. Кълна ви се в Светата Дева, капитане, че много се зарадвах, задето баща ми(с бой ме е научил да чета и пиша.)

— По-накратко, Пиетро — пресече го Диего Гомес ядно, — прочете ли телеграмата?

— Да, прочетох я и разбрах от нея, че старата графиня, за която мислех, че няма пукната пара, оставила шестдесет хиляди франка. Тези пари са на съхранение у свещеника докато ги подири синът на графинята.

— Дявол го взел, той не ще ги намери — изсмя се Диего Гомес подигравателно. — Напред, другари, ще заставим свещеника да ни каже къде са парите, ала преди това ще трябва да отслужим литургия — по хайдушки начин.

Разбойниците тихо се движеха напред. Скоро стигнаха до къщата, без да им попречи нищо. Набожният свещеник нямаше куче, за да го пази вечер, макар че приятелите му го съветваха да си вземе.

— Нашите хора не вярват, че един беден свещеник може да има и земни съкровища — казваше той на най-добрите си приятели, — и ако Бог е пожелал моята кръв да бъде пролята от разбойник, тогава и кучешкият лай не ще ме спаси.

— Свещеникът спи като човек, който няма какво да загуби — избъбра Диего Гомес. — Веднага ще разберем, дали е тука.

Пиетро заобиколи къщата, за да узнае откъде най-лесно може да се влезе. Върна се и съобщи, че вратата на готварницата не е заключена. И действително, във вълнението си старецът беше забравил да я заключи.