— Вие луда ли сте? — извика градоначалникът.

— Заповядвам ви да отворите веднага вратата и да ме пуснете.

— Вие сте луда!

— Не, аз съм напълно с ума си — каза жената. — Не забравяйте, господине, че аз като акушерка зная много тайни, с които мога да си послужа при благоприятен случай. Да ви разкажа ли една такава тайна из моята практика?

Господин Ла Бриер побледня. Зелената завеса също потрепера, като че някой се държеше за нея. Акушерката се доближи още по-близо до него и му пошепна:

— Една нощ в Петербург акуширах на млада баронеса. Тя роди момиченце. Бащата на това дете беше прочутият разбойник Михаил Панин, а майката се казваше Катерина фон Острау, а сега се казва…

— Спрете!

— Желаете ли, Ваше превъзходителство, да знаете как се казва сега майката на онова незаконородено, разбойническо дете? — запита акушерката със сатанинска усмивка. — Искате ли парижкото общество да узнае, или мислите, че ще е по-добре, ако ме придружите навън, като ми обещаете, че ще ме оставите свободно да практикувам професията си?

Едри капки пот потекоха по челото на смаяния мъж. Той се намираше в отчаяно положение. Думите на тази жена щяха да унищожат общественото му положение. В случай че я освободи, той нарушаваше дълга си и трябваше в бъдеще да защитава голямата, престъпница.

Ла Бриер се бори за миг със съвестта си. Най-после егоизмът победи. Той се страхуваше от унижение пред обществото.

— Елате — каза той, — ще ви пусна. Само мълчете, мълчете.

— Нищо лошо не сте ми направили — каза жената.

Тя се упъти към вратата. В тази минута в стаята влезе Питу. Той водеше Павловна за ръка. Господин Фон Ла Бриер препречи пътя на Красцинска. Той не желаеше да се изложи пред чиновника си.

— Ето доказателството, което ни е нужно — процеди гърбавият като посочи Павловна. — Още ли ще лъжете, след като сама виждате, че мъртвите възкръсват, за да свидетелстват срещу вас.

Акушерката се стресна и хвърли зловещ поглед към хубавото момиче.

— Щеше да е по-добре да те бях убила — изсъска тя. — Ако зависеше от мене, нямаше да си жива вече, но оня влюбен до уши искаше да те държа в избата, докато се опитомиш и изпълниш желанията му.

Павловна не отговори нищо. Сълзите напълниха очите й, тя простря ръцете си към градоначалника и падна на колене пред него.

— Господин началник, аз съм едно нещастно момиче, което няма кой да защити на този жесток свят — изплака тя. — Имайте милост към мене и ме покровителствайте. Вие единствен можете да ме избавите, не оставяйте да попадна в ръцете на враговете си. Кълна ви се, работила съм почтено, макар и да не бях свикнала да работя. Не ми е останало, господине, нищо друго, освен девическата чест, която ще браня докато живея.

Дълбоко трогнат, Фон Ла Бриер гледаше красивото плачещо създание, което, изпълнено с отчаяние, го молеше за избавление.

— Невъзможно ли е, наистина — извика той, — честно и почтено момиче да не може в Париж да изкарва прехраната си, необезпокоявано от никого. Станете, дете мое, и не плачете. Във Франция има закон за закрила на честните момичета от похищенията на богати развратници. Кажете ми името на човека, който си е позволил да ви говори такива безсрамни работи и кълна ви се, че ще го накажа както изисква законът.

Павловна стана. Очите й светеха и по лицето й се изписваше нещо, което досега бе непонятно за нея — чувство за мъст. Тя искаше да отмъсти на този, който се осмели да се докосне до нейната чест.

— Проклет да е този човек — каза тя. — Нищо не би ме спряло да кажа името му и да го изложа на срам и позор, за да се освободи целият женски свят от този демон и вампир. Човекът с животински инстинкти, от когото можах да се отърва само със силна воля, с която Бог ме е дарил, се нарича граф Ес…

Сърцераздирателен писък се разнесе откъм прозореца и Павловна не можа да доизкаже името. Зелените завеси се вдигнаха.

— Дете мое, мило и обично ми дете — извика Катерина фон Ла Бриер и се хвърли към Павловна, хълцайки и смеейки се като майка, която е намерила най-скъпото си на света.

Преди изненаданото момиче да проговори и преди началникът на парижката тайна полиция да се опомни, трогнатата жена беше вече притиснала в обятията си Павловна. Тя я целуваше по челото, устата и страните, мокреше лицето й със сълзите си, гладеше косата й и не снемаше втренчения си поглед от нея.

— Наталке, мое дете, пак те намерих — плачеше тя с безкрайна радост. — Бог е справедлив. Той наказва тежко създанията си, но ги и утешава със случаи, като този. Ела, дете мое, Наталке, да отидем на улицата, между хората. Нека всички узнаят. Ще им кажа с гордост: ето това е моята дъщеря, моето дете, детето на моята любов.

У Павловна се събуди чувство, непознато досега, което я накара да забрави всичко, което ставаше около нея. Тя гледаше само бледата, плачеща и възкликваща от радост жена.

— Мамо, мамо! — извика тя. — Мамо…

За пръв път откакто се бе родила, каза тази дума.

— О, Боже мой, не ме оставяй да полудея — извика изстрадалата жена. — Не сега, когато ме дари с такова неизмеримо щастие. Когато детето ми ме нарече мамо. О, пак го кажи, повтори го, мила моя Наталке.

Вместо сладката дума, Катерина фон Ла Бриер чу съвсем друго нещо.

— Вие сте полудяла, госпожо — изкрещя градоначалникът на жена си. — Можете ли да смятате това улично момиче за своя дъщеря, макар че нашият брак е лишен от деца. Тази болест ви е обхванала отдавна.

Ла Бриер, блед и треперейки от вълнение, се втурна към вратата. Хрипливо извика прислугата.

— Отведете госпожата в нейната стая и я пазете там, докато дойда. Отговаряте за нея. Тя е полудяла.

Слугата се приближи до жената на градоначалника. Питу също.

Двамата откъснаха нещастната майка от детето й.

— Оставете ме при детето ми — молеше се клетницата. — Не разкъсвайте сърцето ми, не ме докарвайте до полуда. О, хора, ще посмеете ли да разделите тези, които Бог е събрал?

Напразно!

В сърцето на нейния мъж бе заспала и последната искра човещина, защото молбите на нещастната майка никак не го трогнаха. А тя не искаше нищо друго, освен да бъде до детето си… Сърцето на този човек сигурно беше от камък. Той даде заповед на мъжете и те завлякоха през вратата клетата жена.

— Мамо, ще дойда с тебе — извика Павловна.

Треперейки от вълнение, момичето искаше да тръгне след майка си. Ала господин Ла Бриер й пресече пътя. Той хвана момичето и го блъсна в средата на стаята, така че Павловна падна на килима.

— Всеки в тази къща трябва да се подчинява на моята воля! — кресна коравосърдечният човек. — Ще премахна всеки, който би опетнил доброто име на рода ми.

Ала тази, за която се отнасяха думи му, не ги чу. Тя лежеше на килима със затворени очи. Благодатно безсъзнание я спаси от идващата опасност. Уморен, градоначалникът също седна. Неочаквано злобен гласа му прошепна на ухото.

— Това беше малка семейна драма. Не съжалявам, че присъствах на нея. Тайната за произхода на това момиче ми осигурява свобода, а освен това вярвам, че сцената, която се разигра тук, струва десет хиляди франка.

С тези думи Красцинска отново разгневи градоначалника.

— Какво? Да ви освободя и на това отгоре да ви дам пари?

— Виждам, че добре ме разбрахте — изгледа го равнодушно акушерката. — Десетте хиляди ще ми послужат добре. Те ще съставят капитала, с който ще подновя търговията си. И тя ще върви отлично, защото ще бъда под покровителството на парижкия градоначалник.

— Колкото се отнася до това, бъдете спокойна — каза Ла Бриер усмихнат. — А за парите, понеже съм уверен, че нямате време да чакате до утре, ще заповядам да ви ги дадат веднага.

Той натисна четири пъти електрическия звънец. След малко се чуха стъпките на четирима мъже, които вървяха в предната стая. Влязоха четирима стражари. Появи се Питу.

— Какво е това? — изкрещя Красцинска и пламна от възмущение и уплаха. — Какво искат тези стражари? Ще посмеете ли, господин началник.