Обедът свърши, Боазльо захапа хаванска пура, а генералшата допи чашата си със сладко вино. Тя понечи да стане и да се оттегли в стаята си, но генералът неочаквано я спря:

— Мила Клотилда, ще ти бъда много признателен, ако постоиш още малко при мен.

Червенокосата жена погледна учудено съпруга си. Почти цяла година той не беше изявявал подобно желание. Изглеждаше даже, че той избягва оставането насаме с нея. Без да промълви нито дума, тя отново седна на дивана, а след минута той се настани до нея. Опита се да я прегърне през кръста, но не му се удаде, тъй като Клотилда бързо се отдръпна и седна на другия край.

— Мила Клотилда — започна генералът пак, — мисля, че е време да си изясним отношенията. Цялото ти държание ме кара да мисля, че вече не ме обичаш.

— Извинявай, че съм принудена да те прекъсна — спря го генералшата, — но що се отнася до любовта ми, ти нищо не си загубил, защото никога нищо не си притежавал!

— Откровена си, обаче, трябваше да ми го кажеш преди да застанем пред олтара.

— Такива работи не се изричат, те се оставят да бъдат забелязани. А който има по-тънък ум, веднага усеща, дали го обичат или не.

Жената изрече това доста възбудено. За да се успокои, тя посегна към сребърното подносче, на което имаше цигари, и взе една от тях. Генералът любезно й поднесе огън.

— Благодаря — кимна студено Клотилда и прибави. — С това поне ми показваш, че имаш огън.

— О, Клотилда, не бъди несправедлива — повиши възбудено глас Боазльо. — Моето сърце винаги е горяло за теб. И днес то те обича, но ти винаги посипваш пепел, за да угасиш пламъка. Да говорим откровено. За мен ти не беше блестяща партия. Дъщеря на руска аристократка, беше все пак бедна. Срещнахме се в Монте Карло, на игралната маса. Майка ти постоянно седеше там. И аз често правех жертви, но не с намерение да печеля, а само да се развличам. Ти стоеше зад стола на майка си. Красотата ти ме заинтересува, запознах се с вас, ухажвах те и един ден ти предложих ръката и сърцето си.

— А аз ти казах, че обичам другиго и даже ти го показах, тъй като беше с нас в Монте Карло…

— За художника ли ти е думата? — сепна се Боазльо й в очите му блеснаха светкавици. — Тогава въобще не го взех за сериозно, тъй като един мазач на бои не може да бъде съперник на един генерал от френската армия.

— Лъжеш, приятелю — възрази студено Клотилда, — този човек беше за теб сериозен съперник и сега е такъв.

— Прелестна Клотилда — изсмя се Боазльо. — Твоята откровеност ме възхищава. Още една чаша вино?

— Не, благодаря! Продължи, моля те, със своите спомени от Монте Карло.

— Сега ще трябва да засегна една неприятна тема — Боазльо изтърси пепелта от пурата си. — След като получих този отказ от теб, те обикнах още повече. Твоята съпротива ме дразнеше и реших на всяка цена да я сломя. Седмици наред водих войната без никакъв успех, докато най-сетне един щастлив случай ми дойде на помощ. Един ден ти се разхождаше в парка на Монте Карло, уж сама, но аз видях добре, че човекът, който още тогава беше известен с това, че рисува трупове, е с тебе. Въпреки това реших да не оставям майка ти, шармантната руска княгиня сама, защото се канеше да заложи на         рулетка последната хилядафранкова банкнота. Не съм се молил често на Бога, но тогава, скъпа Клотилда, го направих. И знаеш ли, каква молба отправих към небесната канцелария? Да остави жената на княз Розимов да загуби и тази своя последна хилядафранкова банкнота. Небето изпълни молбата ми. Крупието прибра грациозно последните пари на майка ти, след което тя продължи да седи бледа като платно в своето кресло. Аз се наведох над нея и извадих заедно с носната си кърпа, която пуснах в полата й, и един добре натъпкан портфейл. Съгласно закона на тежестите, портфейлът падна, разбира се, също в полата й.

— Колко са? — запита ме тихо тя.

— Толкова, колкото струва дъщеря ви — й отговорих.

Тя отвори портфейла, взе една от моите хилядафранкови банкноти и я сложи на червено.

Докато топката се въртеше, успя да ми каже:

— Ще получите дъщеря ми, генерале… ох, спечелих!

— Да, спечелих! — повторих и аз.

И двамата имахме право. Същата вечер, след един навярно доста сериозен разговор с майка си насаме, ти стана моя годеница, Клотилда, а майка ти, със стоте хиляди франка, които й дадох, изтръгна от банката почти един милион.

— Значи, си ме купил за сто хиляди франка, генерале — полюбопитства равнодушно Клотилда, на която този разказ, изглежда не направи никакво впечатление.

— И си въобразяваш, ако смея да попитам, че с тези сто хиляди франка си осигурил и моята любов и вярност? Лъжеш се, приятелю! Купил си само това, което можех да пожертвам заради майка си. Тялото си, което тя ми беше дала, ала чувствата ми не бяха за продан!

— Значи, те принадлежаха, както и по-рано, на художника? — запита хладнокръвно Боазльо.

— Да!

Това „да“ беше твърдо, сурово, и беше равносилно на обявена война.

— Значи, срещала си се пак с Маврус Ленски в Париж!

— Да!

— Значи, още го обичаш?

— Да! — Мога ли да попитам, дали и тук, в Париж, си давала на този гениален художник същите права, които изглежда имаше тогава в Монте Карло?

— Не, защото тогава той още нямаше такива права.

Настъпи малка пауза в този странен разговор между двамата съпрузи. Изглежда, и двете неприятелски страни се готвеха за решителен удар.

— Скъпа моя Клотилда — промълви най-сетне Боазльо, — ще ти отправя една молба и разчитам да бъде изпълнена. В Париж започва да се говори за нашите обтегнати отношения. Аз държа на общественото си положение и няма да позволя тези слухове да се разпространяват. Трябва, така да се каже, да ги задуша още в техния зародиш. Трябва да излъжем хората и това най-лесно ще постигнем като се показваме заедно. Ще бъдеш ли тъй-добра да дойдеш днес с мен да направим една разходка с шейна? Вън има чудесен сняг. Напоследък ти подарих една елегантна шейна и два хубави коня. Да използваме случая и да направим една разходка из Булонската гора.

— Желанието ти е за мен заповед, приятелю — каза Клотилда, — и аз съм на мнение, че не трябва да оставяме хората да надзърнат в домашните разправии. Дай ми пет минути време, за да се приготвя.

Тя стана и излезе от стаята.

Генерал Боазльо хвърли пурата си пред отворения прозорец. Сега, когато беше сам, целият му сдържан гняв избухна.

„Значи, тя ме е лъгала — помисли си той, — продължила е любовните си отношения с художника… Добре… Ще видим… Тя ще научи как си отмъщава Боазльо…“

Вратата се отвори и Клотилда влезе. Колко хубава, колко очарователна изглеждаше тази жена в разкошния зимен тоалет! Един къс жакет от скъпи кожи загръщаше тялото и подчертаваше чудесно оформения й бюст. Върху буйната й червена коса беше кацнала баретка с разперена бяла птица. Докато слагаше подплатените с кожа ръкавици, се обърна към Боазльо:

— Ето ме, приятелю, шейната готова ли е?? — Да, чака ни.

Съпрузите излязоха от стаята. Малко след това седнаха в елегантната шейна, карана от кочияш, цял увит в кожа, живо олицетворение на мълчаливата услужливост.

Шейната се понесе по парижките улици и скоро навлезе в снежните алеи на Булонската гора, пълна с елегантен парижки свят, дошъл да се порадва на чистия зимен въздух. Тук, обаче, тя зави в по-усамотени алеи и преди Клотилда да усети какво става, гората вече беше далеч зад тях и те полетяха из пусто шосе.

— Но къде ме водиш, генерале? — огледа се младата жена. — Да нямаш намерение да ме убиваш? В такъв случай трябва да те предупредя, че нося у себе си пълен револвер с шест куршума!

Генералът се изсмя, като че ли Клотилда му беше разказала забавна шега.

— Да те убия? — извика той. — Забрави ли, че те обичам?

— Но защо тогава напуснахме Париж?

— Сега ще видиш!

В здрача на късния следобед се появи една голяма каменна къща. Шейната спря пред вратата й.

— Да слезем! — предложи сухо генералът.