— Защо? Искаш да ме вкараш в тази самотна къща ли?

— Преди малко ми отговори с едно такова откровено „да“, че аз се чувствам задължен да последвам примера ти. Да, имам намерение да влезем в тази къща, защото искам да ти дам възможност да видиш един човек, от когото много се интересуваш, към когото винаги си била много благосклонна, както по-рано, тъй и сега.

— Кой е този човек?

— Маврус Ленски, парижкият рисувач на трупове.

— А каква е тази къща?

— Лудница!

Клотилда скочи от шейната.

Гордо изправена, без следа от страх и вълнение, тя се запъти към вратата на мрачната къща.

— Значи не знаеш, че твоят приятел Ленски е полудял? — прихвана я под ръка любезно генералът. — Не е никак чудно; Художникът на трупове най-сетне е полудял, той винаги е бил предразположен към това.

— Има лудници — възрази Клотилда, като гледаше проницателно генерала, — в които се намират и умствено съвсем здрави хора. Тяхното предназначение е да накарат тези хора да полудеят.

Генерал Боазльо не отговори. Само почука на вратата. Тя се отвори, без да се вижда портиер. Съпрузите влязоха. Намериха се в един мрачен вход, от който водеше нагоре извита стълба. В подножието й генералът натисна копчето на електрически звънец. След няколко минути се появи елегантно облечен слаб човек с рядка бяла коса и златни очила.

— А, генерал Боазльо — посрещна ги човекът с очилата, като се поклони почтително на своя гост, а след това и на прелестната му съпруга. — Вие благоволявате да посетите моето заведение. Сигурно идвате да се осведомите за здравето на вашия роднина.

— Клотилда, позволи ми — обърна се към нея генералът, — да те запозная с нашия чудесен доктор Дюбоа, един от най-прочутите парижки лекари, чието заведение се ползва с най-добро име:

— Много ме ласкаете, господин генерал, голяма чест правите на един скромен човек на науката.

— Действително, драги докторе — подзе Боазльо, — дойдохме да посетим моя нещастен роднина.

— Твой роднина ли? — учуди се Клотилда. — Ти никога досега не си ми казвал, че някой от твоите роднини е душевноболен и че се намира на лечение в болница близо до Париж.

— Не исках да разстройвам нежното ти сърце, чувствителната ти душа, скъпа моя Клотилда — изрече генералът със сатанинска усмивка, — но аз имам един нещастен братовчед, който е изгубил разсъдъка си и който на моя издръжка се лекува при доктор Дюбоа.

— Да, това е една тъжна история — поде лекарят с хитра усмивка. — Този пациент е скитал из парижките улици, брадясал, със запусната коса, а думите, които изговаряше високо на всеослушание, ясно показваха, че нещастникът си е загубил ума.

— Той имаше странна фикс-идея — прекъсна говорещия генерала; — въобразяваше си, че жената на един висш офицер била влюбена в него и че го посещавала в квартирата му без знанието на мъжа си. Не е ли чудновата тази лудост, драга моя?

Клотилда не отговори. Тя знаеше вече точно кой е този мним луд.

— Искам да видя твоя братовчед — помоли възбудено тя.

— Госпожо — обърна се загрижено към нея доктор Дюбоа, — по-добре е да не го виждате, тъй като трябва за съжаление да призная, че ние бяхме принудени да употребим строги мерки спрямо този буен луд. Гледката би била твърде неприятна за вас.

— Имам здрави нерви.

— Добре, тогава.

Дюбоа тръгна пред своите посетители по извитата стълба и ги заведе почти до тавана на къщата. Клотилда забеляза, че те минаха покрай множество железни врати, пред които й се стори, че чува звуци, за които не можеше да се разбере дали излизат от човешка уста или са вой на раздразнено животно.

Най-сетне докторът спря пред една врата, снабдена със стабилни железни решетки.

— Стигнахме — обясни той. — Лудият художник е необикновено спокоен днес.

Той извади от джоба си един ключ и отвори вратата. Съпрузите влязоха в килията на нещастника. Можеше ли това да се нарече помещение за човек, който живее и диша, чувства и страда, можеше ли това да бъде подходящо място за един болен, който трябва да оздравее? Това не беше килия, това беше кафез за животно. В този кафез крачеше нагоре-надолу едно разярено същество. То имаше човешки образ, глава, ръце, крака и все пак беше животно, затворен тигър, чиито кръвясали очи издаваха безумна ярост.

Доктор Дюбоа се оттегли и преди Клотилда да каже нещо, той затръшна вратата.

— Колко внимателен е докторът — пошепна й Боазльо, — оставя ни сами с болния. Не иска да бъде свидетел на твоята дълбока скръб.

Клотилда отвърна на тази подигравка с презрителна усмивка. Смъртнобледа, тя се облегна на вратата, гърдите й бързо се повдигаха, очите й бяха втренчени в нещастника, който се беше оттеглил плахо в един ъгъл.

— Познаваш ли този човек? — пошепна генералът на ухото й. — Не те доведох напразно в тази къща. Исках да видиш любовника си в това положение. Погледни, вече не е галантния артист, който е свирил в краката ти, и който с по-голяма жар от мен е съумял, да ти признае и прояви своята любов. Сега той е само едно жалко същество, негодно за живот, ни живо, ни мъртво, един загиващ тигър, който скоро ще издъхне.

Клотилда не отговори. Ужасена, тя продължаваше да гледа Маврус Ленски, когото едва можеше да познае в този вид.

— Е, как ти харесва? — полюбопитства отново генералът. — Би ли желала още да чувстваш целувките му на устните си? Би ли се промъкнала и сега при него посред нощ, за да ми изневеряваш? Да не отречеш пък сега? — избухна внезапно Боазльо, който вече беше загубил своето с мъка поддържано самообладание. — Признай, нещастнице, признай, че си ме мамила или отречи, ако имаш смелост. Обаче, предупреждавам те, този луд човек има още доста добра памет. Ако поискам, той ще ти напомни за часовете на нежни милувки, прекарани в прегръдките му. Достатъчно е да му обещая свобода и той ще направи такова признание, което ще те накара да затрепериш, което ще те унищожи съвсем.

— Значи си довел с измама този човек в лудницата — констатира глухо Клотилда. — Извършил си престъпление, генерал Боазльо? Престъпление, за което заслужаваш затвор! Не, не затвор, това наказание би било твърде малко за тебе. Заслужаваш да те пратя на Дяволския остров, където ти и твоите съдружници закарахте нещастния капитан Драйфус.

Боазльо се дръпна няколко крачки назад. Лицето му се изкриви от злоба и устните му едва процедиха:

— Как се осмеляваш да ми хвърляш подобно обвинение? Нямам нищо общо с Драйфус. Не съм имал нищо общо и с неговото осъждане. При това този предател си получи само заслуженото. Нека загине под тропическото слънце.

— Той няма да загине там! — извика Клотилда, като се изправи гордо в цял ръст. — Казвам ти, няма да загине, генерал Боазльо. Защото във Франция има хора, които знаят истината, и аз, твоята жена, съм една от тях.

В този момент Клотилда Боазльо беше придобила красотата на победителя. Да, тя беше хубава, омайно хубава беше Клотилда Боазльо. Но нейният съпруг не можа да се възхити от тази гледка. Той беше само ужасен. Какво ли знаеше тази жена за него? Какво се криеше зад нейната заплаха? До колко можеше тя да бъде опасна за него и за приятелите му?

Внезапно и лудият стана неспокоен. Той изрева като животно и заскуба с отслабнали ръце червените си коси, които висяха на дълги кичури по бледото му лице. Пот от страх изби по челото на Боазльо. Той искаше да постави клопка на жена си, надяваше се да преживее триумфа, когато тя, ужасена от вида на любимия си, ще падне в краката му и ще го помоли за милост. Вместо това тази жена се държеше не като унизена, а като победителка, уверена в успеха си.

— Любопитен ли си, драги? — попита Клотилда вече по-спокойно. — Навярно би желал да знаеш, кои карти съм успяла да видя. Добре тогава. Не искам да те оставям в неизвестност. Няма да имаш право поне да се оплачеш, че съм действала тайно против тебе… Ти си игра с мене като котка с мишка, аз пък искам да бъда като лъвица, която ще смаже главата на змията.

— Казвай, моя хубава лъвице, с какво ме обвиняваш?