После старият подофицер изчезна зад вратата и Алфонсо Гилето влезе в стаята. Момъкът поздрави учтиво.

— Това е младият художник, за когото съм ви говорил — представи го Драйфус на американката. — Неговият баща е пожелал да го направи юнга на парахода „Ла глоар“, но той е предпочел да отстъпи мястото си на снаха ми Херманса и да усъвършенства изкуството си в Париж. Драги Алфонсо, изпийте с нас чаша вино и ни разкажете за вашите успехи.

Младият мъж вдигна чашата с червено вино.

— Пия за здравето на щедрите си благодетели и моля Бога скоро пак да изгрее слънцето над Драйфусовия род! — пожела младежът и изпразни чашата.

— Браво, скъпи ми приятелю — каза Матийо. Разчувстван, той подаде ръката си на госта. Същото стори и Алиса Терн. Трудолюбивият младеж й хареса.

Алфонсо Гилето се обърна радостен към Матийо:

— Благородни ми благодетелю — каза той, — ако желаете, ще ви покажа един мой труд. Нарисувал съм картина, която, както мисля, е доста сполучлива. Ако я харесате, ще ми направите голяма чест да я вземете като подарък в знак на голямата ми благодарност.

— За подарък и дума не може да стане, драги ми Алфонсо — каза Матийо. — Ако картината ми хареса, ще я купя от вас, като дамата определи стойността й.

— Мога ли да донеса картината? — запита зарадван младият художник.

— Тук ли е?

— Да, господин Драйфус, картината е в другата стая.

— Още по-добре, донесете да я видим. Алфонсо Гилето излезе и скоро се върна с творбата.

Младежът я изправи до прозореца, вдигна завесата и се обърна към Матийо и Алиса, които бяха станали вече от масата.

— Картината се казва „Народна песен в степите“.

— Много поетично — каза Матийо, — дайте да я видим!

Младият творец махна покривалото от рисунката. Матийо и Алиса загледаха с възхищение. Детективката втренчи погледа си в лицето на момичето от степите, което художникът беше нарисувал толкова красиво.

Матийо Драйфус видя, че неговата приятелка беше много развълнувана.

— Какво ви е, госпожице Тери — запита той, — очите ви блестят, а страните — пламнали. Да не е това признак на ново заболяване?

— Не се страхувайте, чувствам се много добре — отвърна Алиса. — Позволете ми да отправя няколко въпроса към художника. — Кажете ми — каза тя, като се обърна вече към Алфонсо, — тази картина плод на фантазията ви ли е?

— Идеята — да, но не и момичето.

— Имахте ли някакъв модел?

— Модел не съм имал — изчерви се младежът. — но бях принуден да открадна тези прекрасни черти от едно мило момиче, което отказа да ми позира.

— Съществува ли такова момиче, което да прилича на девойката от вашата картина?

— Да, тя съществува.

— В Париж ли е?

— Да.

— Знаете ли къде живее?

— Да, знам. Младото момиче е много благородно и почтено. Тя живее с една своя приятелка в малка къща на улица „Беселет“, в същата къща, в която живея и аз!

— Това е тя — каза Алиса, като все повече се вълнуваше.

— И двете момичета са работнички във фабриката на „Бернард и синове“.

— Благодаря ви, господин Гилето. Можете ли да ми кажете името на това момиче?

— Знам само собственото й име.

— Как се казва?

— Павловна!

— Тя е — извика Алиса Тери радостна, — намерих я!

Матийо разбра, че това е същото момиче, което госпожа Фон Ла Бриер търсеше от няколко години безуспешно. Той повика Алфонсо настрана и го помоли да си отиде, тъй като имал да говори нещо много важно с дамата. Колкото до хубавата картина, да я счита за продадена, а за цената нямало никакви проблеми. Младият художник изненадан, но и радостен, че ще получи добра награда за рисунката, напусна къщата на Драйфус.

Едва бяха останали сами и американката извика радостна:

— Колко щастлива ще бъде госпожа Фон Ла Бриер, когато й върна изгубената дъщеря. Това трябва да стане още днес! Този път не ще ми избяга. Значи нещастната Павловна е станала работничка!

— Да — промълви Матийо, — с това показва, че има твърда воля и че предпочита тежката и честна работа, отколкото лесното и безчестно съществуване.

— Позната ли ви е фирмата „Бернард и синове“, където работи Павловна?

— Много добре ми е позната. Тя е стара, почтена фирма и ще бъде такава, докато е жив старият Бернард.

— Нима има и млад Бернард?

— Те са двама сина, но младият Леон е чифликчия, добра и честна душа, а по-големият е Марсел.

— Какъв е той? — запита американката.

— Марсел ще съсипе фирмата на баща си. Той играе на борсата и е известен като развратник. Човекът има красива жена и въпреки това си има и държанки, с които пропилява много пари.

Алиса трепна.

— При такъв човек ли се намира хубавата Павловна? — възкликна американката. — Господин Драйфус, трябва да бързаме и да отървем това момиче от ръцете на този нехранимайко. Това трябва да направим заради любовта на госпожа Ла Бриер.

— Възможно е момичето да не е вече във фабриката на „Бернард и синове“ — промълви Матийо замислен — и това ще го узнаем сега.

Драйфус помоли Алиса да го последва. Влязоха в съседната стая, където беше кабинетът на Матийо. Там имаше телефон. Той помоли най-близката телефонна станция да го свърже с фабриката на „Бернард и синове“.

— При вас работи ли млада рускиня на име Павловна — запита Матийо, като му казаха, че телефонът му е свързан с фабриката.

— Тя работеше тук — отговориха му, — но от няколко дни е преместена в магазина на улица „Опера“.

— Самият господин Марсел Бернард ли говори с мен?

— Не, с вас говори счетоводителят. Нашият шеф също се намира в магазина на улица „Опера“.

— Благодаря ви.

Алиса чу този кратък разговор и се отстрани развълнувана от апарата.

— Господин Матийо, започнахте ли да разбирате?

— запита американката.

— Нищо не мога да заключа от този разговор.

— Аз разбрах много — каза детективката. — Господин Драйфус, моля ви, изслушайте за миг моето предположение. Красивата Павловна е работила във фабриката на „Бернард и синове“. Там я видял развратникът Марсел и я взел в своя магазин на улица „Опера“, за да е до него.

— Ах, госпожице Тери, вие имате право, аз просто се учудвам на силната ви интуиция. Какво трябва да се стори?

— Ще вземем файтон и ще отидем веднага в магазина на улица „Опера“.

— Добре, нека не губим време. Колкото по-скоро отдалечим момичето от този развратник, толкова по-добре.

След няколко минути Матийо и Алиса бяха наели файтон и се отправиха към улица „Опера“.

Матийо погледна часовника си — беше два без десет. След седем минути файтонът спря пред къщата, в която се намираше златарският магазин. По кристалните витрини блестяха множество елмази и други златни и сребърни предмети и украшения.

Матийо и Алиса слязоха от файтона и влязоха в магазина. Към тях се приближи изящно облечен продавач.

— С какво мога да ви услужа? — попита той учтиво.

— Искаме да поговорим с една госпожица, която работи в магазина.

— Коя е тя?

— Казва се госпожица Павловна.

— Ах, госпожица Павловна Мирович — повтори продавачът и се огледа. — Както изглежда, не е тук. Може би е в кантората.

— Не, госпожица Павловна излезе — обади се една от продавачките, която по време на разговора се намираше наблизо.

— Излезе? — запита Алиса.

— Съвсем сигурно — отговори продавачката учтиво, — тъй като госпожицата ме питаше как по-скоро може да отиде на улица „Наполеон“ 57.

Щом продавачката изрече улицата и номера, Матийо и Алиса толкова се сепнаха, сякаш до тях бе паднала мълния.

Продавачката учудена попита колегата си:

— Господарят не я ли изпрати със сбирка от пръстени при госпожа Легуве, която желаела да ги види?

— Не зная — отговори продавачът, клатейки глава.

— Навярно се заблуждавате, госпожице, защото всички поръчки минават през моите ръце. Такова име не мога да си спомня.

Матийо и Алиса се спогледаха въпросително.

— Господин Марсел Бернард в кантората си ли е?