Слушала ли сте някога, госпожице, нещо за Сахалин? Не вярвам да сте чувала, тъй като костите на тия, които биха могли да ви разкажат за ужасните мъки на този остров, са захвърлени и стърчат край Охотския залив. Не желая да ви задържам повече и да ви разправям мъките си на Сахалин. Говори се, че имало на земята още по-ужасен ад от него, френската колония Каена. Аз останах на острова една година. Моята работа бе да издълбая в една канара стълба към морето. Винаги бях вързан за други престъпници. Чаках само удобен момент, за да избягам.

По обяд един ден бяха ни освободили от оковите, за да се храним, когато видях в морето малък кораб. Той плаваше бавно и беше на около пет мили от острова.

— Сега или никога — казах си аз и мисълта за жена ми и детето ме накараха да се хвърля във водата.

Плувах много бързо и се отдалечих от сушата. Когато избягах, пазачите спяха и бе изминал цял час, когато ме видяха. Изстреляха няколко гранати, но те падаха далеч от мене във водата и останах невредим.

Стигнах до кораба, китайците, които бяха против руската обсада на Сахалин, ме прибраха.

В отплата трябваше шест месеца да работя на кораба като роб, а после и да наглеждам оризовата плантация на собственика на кораба. Само че това беше играчка спрямо мъките, които преживях в Сахалин.

Успях най-после да напусна Китай и дойдох в Петербург. Тук се запознах със слугите на барон Острау и от тях разбрах това, което не очаквах.

Любимата ми Катерина починала няколко дни след раждането на детето. От скръб почти полудях, обаче не трябваше да се отдавам на скръбта, тъй като имах да изпълня две свети задължения — да спася моята Наталия от ръцете на разбойника Бенковски и да отмъстя на жестокия баща, който ни беше отнел щастието.

Последното беше първата ми работа. Но ми беше нужен капитал за тази работа, а аз нямах нищо. Наех стая в предградието. Моята хазайка ми даваше храна на кредит. След две-три седмици имах в джоба си няколко хиляди рубли. Винаги съм бил добър художник и тогава за първи път фалшифицирах банкноти. Те ставаха сполучливи и успявах да ги разменя.

Тогава се запознах с един англичанин кочияш, който работеше при барон Фон Острау. Казваше се Жаксон. (Мирович показа с ръка към куфара, който лежеше в ъгъла на стаята.) Той беше винаги алчен за пари и аз го подкупих с хиляда рубли. Една нощ баронът се връщаше от клуба на милионерите в петербургския си дворец. Аз се хвърлих във файтона му и го удуших.

Не ще забравя страшния му поглед в този миг. Пред очите ми се мяркаше образът на любимата ми Катерина, чийто жесток баща беше причина за нейната смърт. И ако имаше хиляда живота, аз пак щях да му ги отнема. Удуших го бавно, не исках да умре бързо. Няколко пъти той спомена името на Катерина, което още повече ме разгневяваше. След няколко минути всичко свърши. Аз отмъстих.

Похлопах на прозорчето на файтона и казах на Жаксон да го закара в двореца. После скочих от колата и си отидох у дома. Слугата беше заслужил хилядата рубли.

Арестуваха го и извършиха разследване, но понеже не можеха да докажат, че е чул вик за помощ, освободиха го след няколко месеца. Той дойде при мене и тъй като знаеше моята тайна, не посмях да го изпъдя.

Аз фабрикувах банкноти, а той ги разпространяваше. Скоро напуснахме Петербург. Не за да се отървем от полицията, а по друга важна причина.

Когато Жаксон беше арестуван, аз сполучих да намеря следите на стария разбойник и пияница Иван Бенковски. Срещнах го в едно кафене с лошо име, близо до Топлата баня. Той прислужваше там на публични жени, които след като се изкъпеха, пушеха опиум. Аз го спечелих благодарение на няколко чашки водка и десетина рубли. Наталия не била вече при него. Продал я бил на някаква жена с „маймунско“ лице за двадесет и пет рубли.

Коя беше тази жена с маймунското лице? Бенковски ми разказа всичко. Тя се била родила с космато лице, ръце и крака и приличала на маймуна. Използвала грозотата си като се показвала в музеите и панорамите срещу пари. Тя откупила моята Наталка с цел да направи от нея човешко изчадие.

Страданията ми бяха безкрайни. Кой знае какво бе направила от бедното ми дете. Тези хора пречупват и огъват костите на малките деца, за да направят от тях изроди, от които да печелят пари.

Дълго търсих жената с „маймунското“ лице.

Изминаха няколко седмици. Мой приятел, когото бях задължил да я търси, ми съобщи, че ще я намеря в един хан, където постоянно живеят такива хора.

Отидох веднага там. Беше се събрало странно общество. В гостилницата имаше разни гимнастици, комедианти, хора, които можеха да вървят на ръце. Един монголски великан, неговата жена, най-силната на света, която балансираше с топовни гюллета на гърдите си, една жена без крака, един татуиран мъж, водолаз и други такива. Разказваха си случки от пътуването. Дресираните им кучета лаеха, а ревът на лъва ги заставяше да мълчат. Маймуните си играеха в клетките и се катереха по железните пръчки.

Приближих се към жената с „маймунското“ лице. Тя напълно заслужаваше това прозвище. Лицето й бе покрито са косми и тя приличаше на шимпанзе. Но иначе беше добра жена. Като разбра, че аз съм бащата на Наталия, тя стисна ръцете ми и каза, че за жалост вече я продала. Милото детенце й пречело, но било много умно и красиво и тя не посмяла да му стори нищо. Сега детето се намирало в ръцете са някой си атлет Алфредо, когото наричали „Кралят на камбанариите“. Тя не знаеше къде се намира, но знаеше, че пътува с някакъв цирк.

Щом пуснаха Жаксон от затвора и се снабдихме с много пари, ние тръгнахме на път. Пътувахме от град на град и от село на село. Жаксон не знаеше целта на нашето пътуване, той мислеше, че го правим, за да не ни хване полицията. Не знаеше и защо посещавам цирковете, които срещнахме по пътя, и защо се запознавам с артистите. Казах му, че това е мой навик. Не можах да открия следа от Наталка.

Бях се вече отчаял. Обиколихме цяла Северна и Южна Русия и се приближавахме към Одеса и Черно море.

Отдалече видях, че един човек се качваше на камбанарията на църквата по въже. Изглежда, че беше атлет.

Вървях толкова бързо, че Жаксон едва ме настигаше. В селото имаше цирк и човекът, който се изкачваше по въжето, бе Алфредо „Кралят на камбанариите“. Той не бе сам в опасното си занимание. Държеше в ръцете си малко момиченце, облечено в бяло. Това бе моята Наталка.

Можете да си представите, какво чувство ме обзе, когато гледах този човек. Бях се разтреперал и поглъщах всяко негово движение, докато най-после слезе на земята. Трябваше да се въздържа от намерението си да прегърна Наталия, докато се стъмни. Жаксон спеше, когато тръгнах към дома на атлета. Той и жена му бяха будни, а Наталка спеше в люлката си.

Скоро се разбрахме с Алфредо. Той се нуждаеше от пари и се задоволи с петстотин рубли, които му дадох веднага. На този човек, госпожице, не дадох фалшиви пари.

На другата заран Жаксон остана изненадан, като видя едно детенце в леглото ми. Обясних му, че много съм харесал детето, затова съм го купил и ще го възпитам като моя дъщеря.

Върнах се в Петербург.

В Русия си купих документи, тъй като там с пари всичко се придобива. Вече бях княз Григорий Мирович. Наех хубава голяма къща и една възпитателка за детето ми.

Понеже името Наталка ми напомняше за жестокия баща на жена ми, който бе кръстил моето дете с това име, аз го измених и я наричах Павловна — това бе името на моята майка.

Не мога да ви опиша какво бе за мене това дете! То ми напомняше за онази, която тъй горещо съм обичал и която обичам и сега.

Павловна порасна и стана хубаво момиче. Тя ме обича, а аз я обожавам. Като я погледна, забравям нещастието си и не мисля, че съм бил разбойник, а сега фалшификатор.

Павловна и до днес не знае нищо — нито за мен, нито с какво заплащам разноските по поддържането на двореца. Този мерзавец, който лежи мъртъв в куфара, искаше да разбуди любимото ми дете от блажения сън и да разруши щастието й, затова го убих.