Мирович се разсърди, очите му светнаха. Жаксон го бе улучил в слабото място.

— Как дръзваш да говориш такива работи, Франк Жаксон — каза той тихо, — аз да съм изгубил способностите си… Не съм ли те прехранвал цели петнадесет години в Русия?

— Прехранвал? — уточни Франк, като се смееше. — Тази дума не е уместна. И аз като тебе съм работил, даже моята работа беше по-опасна. Ти произвеждаше стоката, а аз я разпространявах. Всичко беше добре, докато можехме да живеем в Русия, обаче почвата под краката ни стана гореща и трябваше да опитаме щастието си другаде. Дойдохме в Париж, но тука не успяхме много. Ето банкнотата, Григорий Мирович, която ми дадохте вчера. Тя не струва нищо, хвърлете я в огъня!

Казвайки това, той извади от джоба на жилетката си една банкнота и я хвърли пред краката на лъжливия княз.

Мирович я взе и я разгледа печално.

— Колко труд съм вложил в нея, нима не е добра? — измънка той. — Руските книжни рубли можех да ги работя лесно, тъй като познавах всяка точка, всяка сянка по тях, обаче при френските трябва още да се упражнявам. При все това, мисля, че банкнотата е добре изработена.

— Мамиш се, Григорий — каза англичанинът. — Ако се бях опитал да я разменя, щях да се погубя. Така или иначе джобовете ни пак са празни, а по някакъв начин трябва да се снабдим с пари.

Мирович въздъхна.

— Ножът е допрял до гърлото ми — каза той. — Въпреки положението си, в тази минута нямам никакви пари и при това мебелите и покъщнината на тази къща не са платени. Разправи какво се случи с нашата банкнота!

— Много за разправяне няма — отговори Жаксон. — Отидох с банкнотата към италианския булевард, влязох в един голям магазин, представих се за богат американец, купих ризи, ръкавици, вратовръзки и други неща, необходими за двама ни. Всичко струваше около седемдесет франка. Аз я хвърлих небрежно на касата. Касиерът я гледа внимателно няколко минути, после повика един от помощниците си и му пошепна нещо. На мене каза, че е изпратил банкнотата в близката банка, за да я развалят, понеже нямали достатъчно пари да ми върнат. След малко изпратеният се върна с банкнотата. В банката му казали, че била изкусно фалшифицирана. За щастие имах у себе си толкова пари, за да платя покупките, обаче, хората ме изгледаха накриво, когато излизах от магазина. Какво ще кажеш за това, Григорий Мирович?

— След три дена ще имаш една усъвършенствана банкнота — каза решително бащата на Павловна и прибра съмнителната банкнота в джоба си. — Само цветът на мастилото не е сполучлив, иначе перото си владея отлично. Знаеш, че фалшификацията е изкуство.

— Зная, приятелю, че си майстор и художник в занаята си — изрече Жаксон неспокойно. — Само че не живей така разкошно!

— И това ще бъде, щом намеря някой богат мъж на Павловна — каза Мирович.

— Нима си решил вече да я жениш? Князът наведе глава.

— Мога да избирам между двама кандидати — каза той. — Единият е барон Емил фон Пикардин, той е още млад, но интелигентен човек, самостоятелен и много богат. Другият е граф Естерхази, майор от френския генерален щаб, комуто предстои голяма кариера в бъдеще. Изглежда, че и двамата обичат Павловна и всеки ден очаквам да й направят предложение.

— А ти обещаваш ли им богата зестра?

— Ако ме запитат за това, трябва да им обещая — въздъхна руснакът.

— Това може лесно да стане примка за нашата бесилка! Ти Мирович, жертваш себе си заради това момиче. Тя мисли, че наистина е дъщеря на княз. Вече е голяма и може да узнае тайната. Ще ми се да й кажа всичко!

Мирович стисна юмруците си и стана, очите му светнаха и той искаше да се нахвърли на по-слабия от него Жаксон.

— Само да посмееш ти, английско куче, да споменеш една дума и ще те удуша! Спокойствието на това дете не трябва никога да се нарушава. Нека Павловна бъде щастлива и никога не разбере… а ето, че идват. Тихо, Жаксон, отвори бързо вратата, а колкото за пари, бъди спокоен. Ако е необходимо, ще работя денем и нощем, само и само да имаме достатъчно.

Англичанинът се упъти към вратата и я отвори. Той стана изведнъж услужлив и учтив. Павловна влезе, Ева я следваше.

— Нещо си разтревожен, татко — каза тя, — болен ли си?

— Не, мое дете, сънувах лош сън и затова се разтревожих. Щом си при мен, всичко ми мина.

— Разкажи ми съня, аз ще го изтълкувам.

— Добре — каза Мирович и я погледна строго и изпитателно в красивите сини очи. — Сънувах, че сме станали много бедни.

— Сънят ти лесно се тълкува — каза Павловна. — Ако обеднеем, ще наемеш една малка стаичка и аз ще работя за тебе. Мога да плета и да бродирам, ще шия и ще мога да изкарвам достатъчно, за да преживяваме.

— Ти, мило дете, имаш благородно сърце — измърмори Мирович и се обърна, за да скрие сълзите си.

— Майор граф Естерхази — доложи слугата Франк. Черният майор влезе. Той беше облечен в блестяща униформа, по бледото му лице беше избила червенина. Графът поздрави любезно княза. Павловна му подаде ръката си, която той горещо целуна. Когато поздрави с очи Ева, тя погледна пода и се разтрепера.

Графът изпи заедно с Мирович един чай и много интересно забавляваше всички. Той винаги говореше с Павловна и я изпиваше с поглед. Княз Мирович гледаше това доволен.

— Господин барон фон Пикардин — доложи пак Франк, като се усмихна.

Един висок, красив, млад мъж влезе в стаята. Очите му излъчваха младост и свежест. Нежните черти на лицето му показваха благородната кръв, която течеше в жилище му.

Павловна се изчерви.

Мирович поздрави и него така любезно, както и графа. Но Пикардин и Естерхази размениха помежду си хладна любезност — знаеха, че са съперници.

Разговорът се промени, защото черният майор се отнасяше пренебрежително към барона и му отговаряше предизвикателно.

— Обещах ви миналия път, господин барон, че ще ви изпея няколко руски песни — намеси се Павловна, за да отклони неприятния разговор. — Искате ли да ме придружите до музикалната стая?

— Много съм щастлив — каза Емил фон Пикардин и стана, за да изпълни любезната покана.

Когато Павловна излезе, придружена от барона и Ева, Естерхази разбра, че богатото и красиво момиче предпочита френския аристократ пред него. Той искаше да използва уединението за разговор с княза. Бащата бе по-важен за него, отколкото дъщерята.

— Искате ли да поиграем, господин графе — каза Мирович, за да промени неразположението на гостенина, което личеше по лицето му. Известни му бяха тънкостите на комарджийството и затова не се страхуваше, че ще загуби.

Черният майор се съгласи, Франк донесе картите, погледна неодобрително княза и излезе.

Играеха на „Къде е попът“. Князът държеше банката. Обаче бе намерил майстора си с Естерхази, който го гледаше непрестанно в ръцете и затова не посмя да направи и най-малък опит, за да помогне на щастието си. По-точно казано, за да намали нещастието си, тъй като Мирович губеше безспирно и то големи суми.

Той трябваше да употреби всичките си душевни сили, за да не издаде вълнението си, обаче лицето му бе бледо и гласът му дрезгав.

От музикалната стая се чуваха минорните тонове на народните руски песни. Изведнъж музиката утихна.

Само три свещи осветяваха стаята, украсена с картини и бюстове, където беше голямото концертно пиано. Слабата светлина осветяваше две млади фигури, които се бяха прегърнали нежно. Това бяха младият барон и младата княгиня.

Бяха сами. Ева се бе оттеглила в стаята си. Тя знаеше, че те се обичат, за което много се радваше, защото искаше по какъвто и да е начин да избави жертвата от ръцете на черния майор. Не биваше Естерхази да откъсне тази розова пъпка.

— Павловна, обичам те повече от живота си, който за мен е загубен, ако не мога да те нарека моя — шепнеше й Емил. — Кажи ми, скъпа моя, дали твоето сърце ми принадлежи?

Павловна облегна главата си на гърдите му и повтори тихо кроткия стих, който преди малко бе изпяла на пианото: „Не ме питай, о, Мазена, дали те любя от сърце, по-добре ме питай где розата цъфти без слънце. Както степите жадуват за дъжд, тъй и моите устни горят за първата ти целувка.“