Но какво ще стане с теб? Ти си опозорен. В тази минута, в която двамата разговаряме, мръсният лихвар може би вече разказва на петима други за фалшификацията, извършена от сина на съдията Бертулус. Тези петима ще разкажат на петдесетина, а от тия петдесетина ще станат пет хиляди и довечера още ще го знае цял Париж.

Какво те очаква? Презрението на хората, затвор и опропастен живот. Само не си въобразявай, че моето влияние може да те избави от тези последствия. Напротив, аз съм първият съдия в Париж, цял живот съм учил хората да се подчиняват на законите, на правдата и честта. Няма да направя изключение и за своя собствен син. За тебе има само един изход, Фердинанд. Знаеш ли кой е той, нещастнико? Говори де, не карай клетия си баща да каже и това последно ужасно заключение!

Фердинанд не отговори. Блед и мълчалив, той гледаше втренчено в пода.

— Ето последното заключение — изговори глухо съдията и извади от джоба си скрития револвер.

Подаде го на младежа и ръцете му вече не трепереха. Желязно спокойствие се беше разляло по цялото му тяло.

— Татко! — простена Фердинанд и лицето му се изкриви от ужас. — Ти искаш… ти имаш намерение… Твоят съвет…

— Това е единственият изход — прекъсна го спокоен Бертулус. — Светът е дал на безчестника едно средство, с което да може да заличи престъплението си. Който не може да живее с чест, трябва да съумее поне да умре с чест. Направи го, нещастнико, избягай във вечността и ще отнемеш на хората правото да те съдят.

— Татко! — повтори младежът, като протегна умолително ръце към строгия съдия. — Татко, забравяш ли, че съм твой син, че ти си ми дал живот? Можеш ли ти да искаш от мен да го унищожа и то когато още не е дори разцъфнал? Ах, това е жестоко, това е неестествено!

— Неестествено е синът на един честен човек да направи престъпление — прекъсна Бертулус сина си. — Жестоко е, когато оня, върху когото си градил всички свои надежди, с един замах ги разрушава. Но стига толкова! Ще ти задам само един въпрос! Толкова ли си страхлив, че да предпочетеш затвора пред смъртта? Не си прави излишни илюзии, наказателният закон предвижда за престъпление като твоето затвор. В случая не може да има никакви смекчаващи вината обстоятелства и ти ще бъдеш осъден на пет или десет години затвор. Ще бъдеш отделен от хората и ще бъдеш затворен зад железни решетки заедно с измета на обществото.

Фердинанд се строполи разхълцан в краката на баща си.

— Милост! — изхълца той. — Смили се над мене, татко… страх ме е от смъртта. Ужас ме обхваща, като си помисля, че аз, сега млад и пълен с живот, след няколко минути ще лежа тук, безжизнен, студен, вдървен, ще бъда само един разлагащ се труп. Има още един изход! Дай ми средства и аз ще избягам в Америка, преди да са ме арестували. Там ще започна нов живот, ще работя, ще…

— Егоист! — кресна Бертулус. — Очакваш да подпомогна твоето бягство! Аз, пазителят на законите! Ако го направя, бих ли могъл да остана съдия, дори само още един час? Не бих ли унищожил с един замах цялото си честно минало? Не, всичко мога да жертвам за теб, само честното си име — не. Ето ти револвера, изпълни си сам присъдата!

Той подаде оръжието в ръката на смаяния си син и като се наведе над него, му пошепна ясно и отчетливо на ухото:

— Излизам и те оставям сам. Вратата ще заключа отвън, тази стая няма прозорец, от който да можеш да избягаш. Десет минути след излизането ми ще трябва да чуя изстрела, който ще ми извести, че ти със смъртта си изкупваш престъплението си. Ако не го чуя, ще се върна при теб и, заклевам се в белите си коси, заклевам се в паметта на майка ти, която е за мен най-святото нещо на света и която и ти, въпреки поквареното си сърце, би трябвало поне малко да почиташ, че ще те убия аз, а след половин минута ще убия и себе си. С твоето колебание няма да постигнеш нищо друго, освен да ме направиш убиец и самоубиец. А сега отговори ми — искаш ли да изпълниш последното ми желание, последното желание, което ти отправям тук, на земята!?

Фердинанд стана бавно от пода. Цветът на лицето му беше станал сив, от челото му струеше пот.

— Татко! — каза той със задавен от сълзи глас. — Татко, ще те послушам! Съгласен съм да умра, но преди да го направя, кажи ми, че си ми простил.

Бертулус разтвори ръце и изрече развълнувано:

— Ела да те прегърна, да те целуна още веднъж за последен път, дете мое. Сега, когато устните ми те целуват, ти заявявам: умри с мир в душата си, твоят стар баща ти прощава всичко, което си му сторил, и когато удари моят час, ще поискам да ме погребат до теб. Смъртта прави всички равни. Приживе бях принуден да се срамувам за теб, ала мъртъв мога спокойно да лежа при тебе. <

Синът притисна обляното си в сълзи лице до бащиното и сълзите му се смесиха със сълзите на стария човек, който сега плачеше като дете.

— Сбогом, дете мое, за последен път сбогом! — с мъка промълви той и Фердинанд чу как ключът беше обърнат два пъти.

Той вдигна бавно револвера и опря дулото на челото си.

— Да умра! — пошепна с треперещ глас, — да умра, когато животът е толкова хубав и тъй добре бих могъл да го използвам! Ах, колко жестока е тази присъда на баща ми! Но трябва, той има право, няма друг изход! Пък и дори да не бях съгласен с това, дори и да исках да избягам, няма как. Тази стая е цял капан, няма никакви прозорци, а единствената врата е заключена.

Той сложи пръстта си върху спусъка, но в следния момент отпусна ръката си и след това запрати револвера надалеч.

— Не мога — прошепна. — Не мога, нямам кураж за тази страшна постъпка.

Разплакан се хвърли на коженото канапе, опряно до стената на пушалнята. Тялото му рухна тежко върху него и така навярно беше натиснал таен бутон, защото в този миг гърбът на канапето се разтвори и за голямо свое учудване, Фердинанд откри нещо, което дотогава не знаеше. Облегалото на канапето беше празно и образуваше скривалище, състоящо се от няколко прегради. В него имаше само една преписка. Младежът я извади и я разгледа с любопитство, което най-добре свидетелствуваше, че иска да живее.

Преписката беше увита в хартия, върху която бяха написани няколко реда. Фердинанд позна веднага, че това е почеркът на баща му.

Тези няколко реда гласяха:

Лека червенина покри отново бузите на Фердинанд.

— Значи, тези писма и телеграми имат известна стойност — каза си той. — Може би генерал Боазльо ще даде за тях десет хиляди франка. Те биха ми свършили работа. С десет хиляди франка след две седмици съм в Америка.

Мисълта, че такава хубава сума би направила възможно бягството му в Америка, оживи нещастника. С треперещи от вълнение ръце той прелисти книжата. След няколко минути вече беше извадил оттам всички писма и телеграми и ги беше скрил в пазвата си. След това сложи преписката обратно, затвори скривалището и канапето се върна в предишното положение.

Тогава той дръпна масата в средата на стаята, сложи върху нея стол, покатери се върху тази импровизирана стълба и с трескава бързина се опита да отвори някой от прозорците на стъкления покрив. Успя. Отвори един от тях тихо и безшумно. Подаде главата си навън. Условията за по-нататъшното му бягство изглеждаха благоприятни. От стъкления покрив, който изглеждаше достатъчно здрав, за да го удържи, можеше да се покачи на един балкон, от който пък лесно можеше да скочи в градината.