— Амин от дълбините и на моето сърце — прошепна през прозореца Драйфус.

А в същия ден, когато Мирович се молеше за беззащитната си дъщеря, Павловна се намираше в обятията на развратника Марсел Бернард, който искаше да й отнеме девствеността.

Чул ли е Бог молитвата на бащата? Това ще узнаеш в следващата глава на романа, драги читателю.

Като чу гласа на Драйфус, Мирович се вдигна.

— Аз съм, стари приятелю — прошепна капитанът.

— Дойдох да ви видя и да поговоря с вас. Зная, че имате нужда от насърчение и утеха.

— Бог да ви благослови, капитан Драйфус, за вашата добрина — каза старецът с треперещ глас. — Колко леко стана на разбитото ми сърце, като ви видях. Ужасен е животът на този остров. Няма ли някакъв начин да се избавим от този ад?

— Няма, приятелю — отвърна капитанът, — ала ние, въпреки това, не трябва да губим надежда, Бог е всеблаг, той ще ни запази и помогне, само трябва добре да си отваряме очите. Не сте ли видели освен мене на острова и други заточеници?

— Да, видях един.

— Кой е той?

— Срещнах го при извора, когато отивах за вода. Той е млад, здрав и пъргав черноок мъж. Навярно е дошъл на острова преди нас.

— Не знаете ли в коя колиба се намира този мъж?

— Не, надзирателят не ми позволи дори да го погледна. Ах, Драйфус, този скот Мурильо ме изтезава като животно.

— Гордо понесете страданията и мъките — посъветва го Драйфус. — Вече е време, трябва да си отивам. Сбогом, добри приятелю. Нека всевишният ви даде нужната сила, за да можете да устоите на тежките изпитания.

Драйфус стисна ръката му и тихо се отдалечи от колибата към западната част на острова.

Неочаквано капитанът се спря. Чуха се човешки гласове. Не бяха ли това двамата надзиратели? Не, гласът, който се чуваше, беше женски. Драйфус бе отдалечен на около двеста крачки от морския бряг. Близо до него имаше стръмна скала, която се спускаше към морето. Капитанът продължи да се движи към скалата. Гласовете ставаха все по-ясни. Несъмнено, намираше се до входа на пещера.

В нея навярно имаше нощна среща. Един мъж и една жена се срещаха тук, за да изкажат чувствата си. Ала кои бяха те? Драйфус реши да узнае кои са и какво правят в пещерата. Той се сниши и запълзя в посоката, от която идеха гласовете. До самия вход на пещерата имаше вдлъбнатина, образуваща естествена стълба. Капитанът предпазливо се спусна в тази вдлъбнатина и тихо се приближи до входа, откъдето свободно можеше да разгледа осветената от луната пещера.

В средата се виждаше млад мъж, който държеше в обятията си снажна жена. Мъжът беше в затворнически дрехи, каквито носеше и Драйфус, а жената беше в тясна, дълга рокля, тъмна блуза и високи гамаши. Тя не беше много красива, но имаше извънредно хубави пъстри очи. Тези хора, както разбра Драйфус от разговора им, бяха влюбена двойка. Капитанът не можеше да си обясни как жената е стигнала до острова, защото знаеше, че е строго забранено там да спира кораб или лодка. Само държавните катери можеха да пътуват между Каена и острова на заточениците.

— Одета, щастлив съм, че днес мога да те държа в обятията си. Надявах се, че тази нощ ще дойдеш. При последната среща ти ми каза, че днес ще се сгодиш за жестокия Мурильо, защото баща ти настоявал да станеш жена на този джелатин.

— Да, той настоява да взема тази черна маймуна — прекъсна любовника си Одета, — но аз не искам. Днес Мурильо идва у дома и ми се обясни в своята маймунска любов. Ти нямаш представа, Ервин, колко смаян остана испанецът, като му казах, че дори през ум не ми е минавало да взема за мъж джелатина от Дяволския остров. Черната маймуна пребледня, скръцна със зъби и просъска:

— Бих искал годеникът ви да дойде като пленник на Дяволския остров.

— За съжаление годеникът ти е вече на зловещия остров — прекъсна Ервин любимата си.

— Но той не ще остане дълго тук — прошепна Одета и целуна красивия момък. — Скоро ще го спася от този земен ад. Искам само да имаш още двама-трима другари, на които бихме могли да поверим тайната си, защото колкото повече ръце работят една работа, толкова по-скоро се свършва.

— Никого не познавам на острова, комуто бих могъл да се доверя.

— Не си ли се срещал още с капитан Драйфус? — попита жената.

— Не, неговият надзирател Розе така строго го пази, че човек не може дори да доближи до колибата му.

— Мисля, че Драйфус може да ни помогне при бягството. Видях го, когато пристигна на острова и по държанието и чертите му разбрах, че трябва да е решителен и смел човек.

— Ще се опитам да се срещна и запозная с него. Но кажи, Одета, как успя да избягаш от къщи?

— Много просто — изсмя се момичето и целуна любимия си. — Казах на баща си и на смаяния Мурильо, че съм сгодена, напуснах къщата и се запътих към морето, тоест към скривалището, където е лодката ми. Седнах в нея и отплавах към своя любим Ервин.

— Пази се, Одета, да не пострадаш с твоята лодка — каза заточеникът дрезгаво. — Сърцето ми се свива от страх, като си помисля за твоите нощни пътувания по морето и…

— Не се грижи за мен, Ервин — засмя се Одета, — лодката ми е добра. Лошото е само, че в нея няма място за двама ни. Ако беше малко по-голяма, щях отдавна да те грабна от Дяволския остров и да те отведа на някоя по-щастлива земя. А сега сбогом, целуни ме още веднъж. Трябва вече да се върна вкъщи.

— Толкова скоро ли?

— Не забравяй, че всяка минута Мурильо може да дойде на острова. Вярвам, че не ще се върне твърде весел.

Влюбените се прегърнаха още веднъж и напуснаха пещерата.

Драйфус успя да се скрие зад близката скала. Двойката мина край него без да го види.

Капитанът ги следваше тихо край стената, за да не го забележат. Ервин и Одета се запътиха към морския бряг и се спряха при залива.

Драйфус се беше скрил зад храсталака и оттам ги наблюдаваше. Той се мъчеше да види лодката, с която момичето беше дошло на острова, но колкото и да се взираше, не можа да забележи нищо. Не можеше да си обясни как Одета беше дошла от Каена до Дяволския остров, понеже никъде не виждаше плавателен съд. Изведнъж на лицето му се изписа удивление. Видя как момичето се запъти към голямо дърво, вързано с въже за близката скала. Човек би помислил, че вълните случайно бяха изхвърлили това дърво и то бе заседнало в пЯсъка. По него не се виждаше никаква вдлъбнатина. Одета се наведе, отвори тайния капак, който скриваше кухината в дънера. Чак сега Драйфус забеляза, че дървото беше кухо и застлано отвътре. Одета прегърна още веднъж любимия си и затвори капака.

Навярно имаше дупки, през които можеше да влиза въздух. Ервин развърза въжето и дървото се залюля от вълните. От двете му страни се показа по едно гребло. Малката лодка на смелата девойка пореше вълните бързо и леко. Навярно имаше кормило, защото пое веднага курс към Каена.

Младият заточеник угрижено гледаше след плаващото тяло, което отнасяше скъпото за него същество.

Драйфус понечи да се възползва от случая и да излезе незабелязано от скривалището си, но се спъна в камък. Любимият на Одета чу шума и се сепна. Бързо се обърна, втурна се към Драйфус, хвърли се върху него и се опита да го повали на земята.

— Ти си ни подслушвал — ужаси се той, — ти си шпионин на Мурильо и трябва да умреш.

Драйфус със сила се откопчи от ръцете на разярения мъж и бързо прошепна:

— Не се страхувайте от мене, аз не съм ви враг, а беден заточеник като вас.

Ервин го изгледа учудено. В него се пробуди неясно предчувствие.

— Извинете — рече той, — едва сега видях облеклото ви. Да, вие сте клетник като мен. Кой сте?

— Капитан Драйфус.

Младият човек възторжено прегърна състрадалеца си.

— Капитан Драйфус — почти извика радостно той, — да бъде благословена минутата, в която се срещнахме. Нека бъдем приятели. Има начин да се спасим от този земен ад.

— Измислихте ли план за бягство?

— Да! За да го осъществя, имам нужда от вашата помощ.

— Ето ръката ми. Ще бъдем верни приятели.