— Змия — процеди майката. — Змия! Махай се от очите ми. Не ми отравяй и последните мигове! Ах, грозно съм наказана за всичко, с което прегреших в живота си?

— Каква безвкусна комедия! — прекъсна я Помпадура. — Ние двете, мамо, не трябва да се упрекваме една друга. Това, което съм, съм благодарение на теб и ако не ти харесвам, ти си виновната!

Болната въздъхна дълбоко:

— Защо дойде тук? Да ми кажеш това или искаш нещо от мен?

— Може да си представиш, мамо. Искам да знам как стой въпросът с наследството. Ти си богата, аз съм единственото ти дете и затова би било по-добре, ако ми дадеш парите още сега. Поне няма да ги събирам от всички краища на къщата.

Изведнъж доволна усмивка заигра на лицето на старата.

— Ти искаш моите пари, моите пари? — измърмори тя. — Това те доведе тук! Права си. Ти си единствената ми наследница, единственото ми дете! Чуй — след смъртта ми наистина всичко ще остане на теб.

Помпадура приближи стола си до леглото, наведе се над старата така, че да не изпусне нито една дума от казаното.

Казота се усмихна отново.

— Горе на тавана — пошепна тя, — между другите стари парцали има едно чугунено гърне. На пръв поглед си е обикновено гърне, но е пълно с онова, за което душата ти жадува, пълно е догоре.

— Със злато, с банкноти? — викна Помпадура с неописуема алчност.

Казота сякаш не чу въпроса.

— Бих желала да погледна лицето ти, когато видиш съдържанието на това гърне… Ах, голяма радост е да видиш детето си щастливо… Гърнето е завързано с пергамент и моето последно желание е да го отвориш тук, пред мен.

— Тогава ще го донеса веднага, ще донеса веднага съкровището, което си събирала за мен — скочи Помпадура. — Не, мамо, не ме задържай, не искам да губя нито миг. Искам ти да видиш радостта ми.

Казота я хвана за роклята и я застави да почака още малко.

— Само един момент. Искам да те попитам още нещо. По-рано, когато лежах тук, си мислех за един странен сън. Спомняш ли си, Помпадура, когато беше само на шестнадесет години. Спомняш ли си за твоята любов със студента?

Помпадура побледня.

— Какво искаш да кажеш? — викна тя сърдита. — Тя отдавна е умряла и заровена.

— Умряла и погребана — повтори Казота с все същата странна усмивка. — Да, мъртва и погребана. Все пак аз си спомням много добре случката. Искам да ти я припомня. Струва ми се, като че ли това беше вчера, когато ти се хвърли в краката ми и ми призна, че от шест месеца се чувстваш майка. Исках да те убия в първия си гневен припадък, защото тогава имах нужда от пари. Ти беше хубава, старият граф Коавенело ми беше обещал десет хиляди франка за първата ти целувка. Но тези десет хиляди франка бяха загубени. Беден студент те беше взел през една весела нощ, прекарана в театъра само за мизерна вечеря.

— Мамо, не мога да слушам тези истории — изправи се Помпадура възбудено. — Знаеш колко много плаках тогава, когато се роди детето и веднага умря. Бях му дала мляко от едно шишенце и горкото дете едва глътна няколко пъти, трепна и умря.

— Умря, да умря. Всичко свърши в края на краищата — продума Казота и падна омаломощена на възглавницата.

Помпадура взе лампата от печката и излезе от стаята. Дори не Се замисли, че болната й майка остана сама в тъмнината. Мисълта за пълното със злато и банкноти гърне й даде криле. Друг път за нищо на света не би се качила нощем на тавана. Изпитваше ужасен страх от мансардата, която Казота винаги държеше заключена и в която без друго се бяха извършили много неестествени загадъчни работи. Сега обаче, тя изкачи весело стълбите. Задъхана стигна горе. Блъсна вратата, която този път не беше заключена, а само притворена. Едва можа да се провре между многото стари парцали, куфари, възглавници, стари кошове, от които вееше противна миризма. Но тя не се безпокоеше много за скъпото си облекло. При слабата светлина на лампата, която държеше в ръката си, искаше да открие гърнето с пари. Един голям съд от ръждясало желязо бе вързан с пергамент. Наведе се и го вдигна с чувството на човек, който е заровил съкровището си и отново го намира. После, без много да се двоуми заслиза бързо надолу, държейки плячката си с две ръце. Слезе и постави отново лампата на печката, после седна на паянтовия стол.

— Ето, мамо, намерих го — съобщи. — Много е тежко. Събрала си много за мене.

Казота се вгледа със злобен поглед в дъщеря си.

— Отвори и виж — процеди тя през зъби.

Помпадура не дочака да й кажат втори път. С треперещи ръце развърза възлите на шнура, с който беше вързан пергаментът. Погледът й лакомо се отправи към съдържанието на гърнето. Но изведнъж се олюля като ударена от гръм.

С широко отворени очи, с черти изкривени от ужас, тя гледаше пред себе си втренчено.

— Какво е това? Не е злато, нито банкноти, а тяло, което плува в някаква течност. Ах, това е спирт и детски труп!

— Трупът на твоето дете — викна Казота с глас, пълен с отдавна желаното отмъщение.

Със страшен рев Помпадура ритна гърнето с крак. То се обърна насред стаята, спиртът се разля и малкият детски труп, стоял цели десет години в това гърне, се изтърколи до вратата.

— Да, това е твоето дете — изграчи Казота с язвителна ирония в гласа. — Виждаш ли, тук е всичко, което си имала и обичала един път и ти в живота.

— Моето дете — простена Помпадура.

И във вкамененото й сърце за пръв път прозвуча човешка струна.

— Горкото ми дете… ах, ако беше останало живо, всичко би се наредило другояче… по-иначе…

— Как можеше да остане живо, когато сама го отрови? — изхихика Казота иронично.

Помпадура трепна.

— Аз? — изписка тя. — Аз съм умъртвила детето? Лъжеш, дърта кранто. Не съм…

— И все пак ти го направи — настоя злобно Казота. — В млякото, което му даде, имаше арсеник. Аз самата го поставих в млякото.

Помпадура скочи върху умиращата си майка.

— Ти умори детето ми — процеди тя, — тогава аз ще убия пък тебе.

Ръцете й обхванаха гърлото на старата. Тя го стисна с все сила.

Казота, която нямаше никакви сили, за да се защитава, държеше само пълния си с омраза поглед върху падналата си дъщеря.

— Върви, върви в мръсотията на греховете си — мърмореше злобно Помпадура, душейки старата. — Целият ти живот беше грешен. Нищо повече, освен едно недоразумение на природата… Бъди проклета от момента, когато за първи път въздъхна… проклета, когато ме роди… три пъти по-проклета в часа, когато те направих баба. Мъчиш ли се още… очите ти продължават да мърдат в орбитите. Дишаш още… има още живот в тебе, но ще го угася със собствените си ръце. Щастлива съм, че мога да те убия. Чакам само, за да видиш, да почувстваш, че смъртта ти иде от собствената ти дъщеря! Така… сега си спокойна… очите ти се затвориха… какъв отвратителен труп! Дано не намериш мира и в гроба, дано и там те измъчват жертвите на безбройните ти грехове. Никога откакто свят светува, никой не е мразел майка си така, както аз те мразя! Върви, върви в ада, дърта вещице, адът отдавна е отворен за теб!

Тя се клатушкаше като пияна докато стигна до вратата. Но тук се спъна в трупа на своето дете. Наведе се и вдигна малкото телце, скри го под мантото си.

— Ще имаш поне прилична гробница, бедно мое дете — пошушна тя и за първи път от дълго време очите й се изпълниха със сълзи. — Сама ще те заровя в гората под някое дърво. Там ще спиш в покой. Когато те родих, душата ми не беше така пропаднала. В нея живееше още доброто чувство. Не познавах още ужасните престъпления и грозните грехове, които сега изпълват живота ми.

Тя се спря на вратата, обхваната от болка, и стисна силно детето до гърдите си. Внезапно се закикоти като луда.

— За пари и богатство дойдох, а сега си отивам с един труп в ръцете.

Хвърли се пъргаво към вратата на коридора.

— За Бога, какво се случи? — опита се да разбере Нощната птица, когато видя Помпадура така неспокойна. — Стори ми се, че чух някой да пъшка, задушавайки се… О, всичко беше ужасно…

— Нищо особено не се е случило, говедо мръсно — викна Помпадура. — Струва ми се, че старата умря, това е всичко.