— Но коя е тази жена?

— Тя е мама Казота.

— Не я познавам, коя е?

— О, тя е богата жена, ще ви заплати труда. Мама Казота е кръчмарката на „Червената воденица“…

— На „Червената воденица“? Това е една дупка, доколкото ми е известно, с най-лоша репутация.

— Да, възможно е. Мама Казота не беше светица през живота си и навярно има много грехове на съвестта си. Може би затова и страда така жестоко… Ах, господин докторе, само да я чуеше как се оплаква и охка, би затрогнала и стените…

— Викай тогава свещеник, за да й облекчи душата. Аз не я познавам и не желая да имам разправии с нея.

Но когато казах това, плаха ръка се докосна леко до рамото ми. Беше ръката на мама.

— Сине мой — каза тя, — не трябва да бягаш от дълга си. Една нещастна, една умираща се нуждае от помощта ти…

— Но, мамо… — забелязах аз тихо, — тя е паднала жена, може би и престъпница.

— Дори да е най-грешното и най-порочното създание на света, сега тя се бори със смъртта и целият й живот трябва да бъде забравен в такъв момент. Особено почтен лекар няма защо да се занимава с друго нещо, освен с желанието и усилието да спаси един човешки живот, или най-малкото да облекчи страданията на умиращия.

Целунах ръката на мама и й благодарих за тези уместни думи. После се облякох и тръгнах с жената, която ме чакаше. Взех със себе си и подвижната аптечка, а в ръката си държах бастуна с острието, който вземам всеки път нощем, когато излизам. Особено днес, когато трябваше да прекося квартала на парижките престъпници, не можех да го забравя. Останах много учуден, когато моята водачка не ме поведе към голямата врата на „Червената воденица“, а през тясна забутана уличка, откъм която къщата правеше отвратително впечатление. Вдясно от входната врата има малка мръсна кръчма, през чиято отворена врата видях най-различни подозрителни физиономии, пиещи с големи чаши. Влязохме в лошо осветен вестибюл. Жената, която ме водеше, ми каза да внимавам по стълбите, защото не са в добро състояние. Впрочем, ние бързо ги изкачихме. Още оттук се чуваха стенанията на болната. Моята придружителка отвори вратата и влязохме. Озовах се в стая, доста добре мебелирана, но която от дълго време не е била проветрявана. Въздухът беше непоносимо тежък. Върху едно легло до печката лежеше стара жена. Посивялата й коса падаше до шията й, а челото й беше покрито със студена пот. Старицата беше подута като балон. Ръцете й, които лежаха върху покривката, бяха огромни като на великан, а краката като на слон. Очите й едва се виждаха от подутото и жълто като лимон лице.

— Това е мама Казота — поясни жената, която ме доведе. — Вижте, господин докторе, всеки момент може да се пукне?…

— Доктор? — викна болната. — Ти доведе доктор, Нощна птицо?… Чумата да те тръшне! Ще му платиш сега от твоята кесия, аз няма да му дам нито пукнат грош… нито грош…

— През целия си живот е била стисната — пошушна ми жената, — а има такива богатства! Ограби всички момичета от квартала, давайки им заем с огромна лихва и снабдявайки ги с тоалети, за което им вземаше десеторно повече. „Червената воденица“ и други сделки също й донесоха много пари… Умееше да трупа богатства!

Междувременно аз се приближих до леглото на болната. Тя се опита да вдигне подутите си ръце и да ме отблъсне, но не можеше да направи толкова енергично движение. Подгънах леко завивката й, за да я прегледам. За голяма моя изненада, видях, че беше облечена в черна копринена рокля. Погледнах въпросително жената, която мама Казота нарече „Нощна птица“.

— Не знам що за каприз беше това — отговори ми тя, повдигайки рамене. — Преди десетина дни ме помоли да я облека в тази рокля и оттогава не я съблича.

Поисках да разтворя роклята й, за да прегледам състоянието на сърцето, но болната беше обзета от истински бяс и навярно би издъхнала задушена от яд, ако не се бях отказал от намерението си. Щеше дори да ми ухапе ръката.

— Остави роклята — писна тя, — искам така да бъда заровена, разбра ли, Нощна птицо? Тъй искам да бъда заровена! Да, да, заровена — повтори жената и зъбите й затракаха от ужас.

— Свършено ли е вече с нея, докторе — попита ме после младата. — Свърши се, нали… кажете ми откровено. Малко ме е еня от лая на някое куче… мама Казота е живяла, а сега може да изгние… какво от това!… Императори и царе също са изгнивали… Казота само ще ги последва…

Въпреки повърхностния преглед, който й направих, веднага видях, че тая жена едва ли ще изтрае до другия ден. Ето защо помислих, че ще е по-добре да я предупредя.

— Ти си сериозно болна — й казах — и би направила добре да уредиш, за всеки случай, всички твои земни работи. Имаш ли роднини, деца, братя?

Казота надигна подутата си глава.

— Беше ли при дъщеря ми, Нощна птицо? — едва продума тя с надебелял език.

— Ходих у нея два пъти — отговори жената, която изглежда беше добросърдечна, — но първия път дъщеря ти ми каза, че нямала време да дойде да те види, че сега тя е толкова заета, че главата й се пръскала и че ако имаш намерение да мреш, можеш спокойно да го направиш и без нея.

— Животно — измърмори старата.

— А втория — продължи болногледачката, — когато стоях при вратата и плачех, че майка й умира и я вика да дойде с мене, изпрати един слуга да ме изпъди.

— Коя е тази безсърдечна жена? — запитах аз. Нощната птица поиска да каже, но старата я прекъсна веднага:

— Нито дума… нито дума. Никой не трябва да узнае освен един човек, а на него аз сама ще му кажа.

Тя падна изнемощяла на възглавницата и известно време настъпи дълбоко мълчание в стаята. Изведнъж Казота се надигна. Очите й светеха с чуден блясък, блясъкът на отмъщението.

— Аз ще я разсипя — скръцна тя през зъби с всичките си сили, които й оставаха. — Ще си спомни добре за мен, когато пукне тоя черен звяр, за когото се е заловила и за чието удоволствие се представя като аристократка… Но и тя не е по-добра от нас всички грешници… една паднала… една развратница!…

Думите излизаха сподавено, хъркащи от разярените й гърди. Жената се приближи трепереща до леглото. Аз стоях до възглавницата на кревата. През цялата си кариера на лекар не бях виждал никога умиращ, който да бъде така силно обладан от едно-единствено чувство — чувството за отмъщение.

— Нощна птицо — викна тя, — в онова малко гърне за мляко на прозореца ще намериш банкнота от хиляда франка. Дай ми я…дай ми я веднага…

И наистина, жената извади от гърнето хилядафранкова банкнота. Казота гледа един миг парите. Изглеждаше, че мисли нещо, после веднага я бутна в ръката на болногледачката си.

— Подарявам ти я… разбираш ли… подарявам ти хиляда франка. Това е добра сумичка за теб… една хубава сумичка.

— Непременно ще умре — въздъхна Нощната птица. — С ума ли си е, господин докторе? Защото от луда не бих взела пари, не биха ми донесли щастие.

— Приеми ги — само й казах аз, — старата знае какво прави.

— О, да, знам добре — потвърди Казота, отваряйки широко очите си, — някой добре ще усети, че до последно издихание не съм си загубила ума… ще го почувства болезнено това… Нощна птицо, ще ти доставя едно условие.

— Още едно условие? — промърмори жената.

— Лесно изпълнимо е моето условие. Искам да повикам един човек при смъртното си легло. Ще му открия важни неща. Искам да разправя на този човек за сторени нему злини, Ще му настръхне кожата и сълзи ще му потекат от очите от моите разкрития. Но този човек впоследствие, като ме изслуша, ще бъде щастлив. А други двама души, хора прокълнати, злодеи… хи-хи-хи… ще бъдат нещастни. Цяла сензация ще бъде не само за Париж, но и другаде, през морето ще чуят моите последни думи… моите думи… разкритията на старата Казота.

— Ще направя всичко — увери Нощната птица, потривайки доволно ръце. — Кажи ми само как се казва този човек и ще ти го доведа.

Старата вдигна подутите си ръце, свивайки дебелите си пръсти. Езикът й сякаш беше залепнал за небцето. За нея като че ли беше огромна трудност да произнесе името. Изведнъж викна: