— Какво се е случило? — измърмори Легуве развълнувано. — Изглежда се е случило нещастие.
Свещеникът продължи пътя си почти тичешком към мястото, откъдето се дочуваха виковете. Когато стигна, запъхтян и изнемощял от силното тичане и тежкия товар, Одета го посрещна с плач и вдигнати ръце. Страшното вълнение трябва да й сдало сили, за да се вдигне и да се държи на отслабналите си крака.
— Легуве — извика младата жена, — помогнете! Баща ми се отвърза и се хвърли в блатото.
— Вмъкнах се в гъсталака да набера няколко къпини за Одета и Антонина — поясни Ервин, който дойде с Антонина при свещеника. — Нещастникът се възползвал от моето отсъствие, отвързал се и избягал към блатото. Опитах се да го хвана, но не успях. Полуделият се изсмя няколко пъти и после се хвърли във водата.
— Потъна ли съвсем в тинята? — запита Легуве и остави скъпоценния товар на земята.
— Главата му още стърчи. Не чуваш ли как реве и охка? Изглежда, че отвратителните гадини му причиняват ужасни болки. Казах на бедната Одета, че вече не може да се спаси. Всеки от нас, който би се опитал да влезе в блатото, ще загине. Истина е, че ние всички ще загинем, но поне не така страшно като този нещастник.
— Защо не му хвърлихте въже? — запита свещеникът. — Нещастникът може би щеше да се хване за него и щяхте да го изтеглите.
— Това беше първата ми мисъл, но не можах да я изпълня. Пък и ръцете на Панталон са в тинята и горкият не може да ги извади навън.
Скоро стигнаха до блатото. Пред свещеника се откри покъртителна картина. От водата стърчеше само главата на Панталон с подуто, бледо лице. Чертите на лудия бяха изкривени от непоносимите болки. По тялото на нещастника се бяха впили стотици дребни раци, пиявици, които смучеха кръвта му. Наистина, Панталон заслужаваше божието наказание за грешния си живот и убийството на часовникаря, но в тази минута будеше състрадание. Раците държаха с щипките си тялото му и той не можеше да мръдне от мястото си. Дори лицето му вече бе нападнато от лакомите животни. Но най-страшното беше това, че много от тези гадини бяха влезли в устата, ушите и ноздрите му. Нещастникът стенеше глухо.
— Милостиви Боже — изплака Одета, — сложи край на нещастния му живот, за да не се мъчи повече!
Младата жена се отвърна от кошмарното зрелище, захълца сърцераздирателно, спусна се към Антонина и падна до нея на тревата.
Ервин хвана ръката на Легуве и му каза с треперещ глас:
— Ти си божи служител. Ще направя ли грях, ако отнема живота на Панталон и го избавя от страшните мъки?
Свещеникът наведе тъжно посивялата си глава:
— Брате, Бог ще ти прости, ако избавиш нещастника от страданията.
Ервин извади револвера от пояса си.
— Имам един-единствен куршум — каза той, — но ще го пожертвам за тази благородна цел.
Германецът се озърна още веднъж към Одета, но тя беше заровила главата си във високата гъста трева. После се прицели добре. Револверът гръмна. Главата на Панталон се килна. Куршумът беше пронизал челото на нещастника. Няколко минути по-късно потъна и тялото му.
— Ще мълчим за станалото пред нещастната ти съпруга — каза Легуве на Ервин и го отдръпна от блатото.
Но не бяха изминали и десетина крачки, когато свещеникът внезапно спря и започна да се озърта наоколо. По движението на ноздрите му се виждаше, че мирише нещо.
— Каква е тази миризма? — обърна се той към Ервин. — Не вярвам да се лъжа. Не чувстваш ли нещо? Струва ми се, че тук мирише… — И изведнъж досетил се за произхода, развълнуван продължи: — Приятелю Ервин, знаеш ли какво означава тази миризма?Тук наблизо дебне крокодил, животно, по-опасно от лъва, тигрите и змиите. Природата е направила добре, че е надарила тези гадини с особена миризма, която навреме предизвестява за близостта им.
Навреме! Тази дума на Легуве днес не беше на място. От близкото блато бяха излезли три каймана и се насочваха към Легуве и Ервин. Всеки, от тях беше с дължина около четири метра.
— Спасете жените! — извика Ервин и се завтече към мястото, където лежаха Одета и Антонина.
Легуве го следваше и търсеше револвера. Но оръжието го нямаше. Едва сега свещеникът си спомни, че е забравил револвера си в гъсталака, където го беше хвърлил, след като застреля там дивата свиня. Оставаше му само ловджийският нож. С него трябваше да защитава своя живот и живота на състрадалците си.
Убитата дива свиня им стана избавителка. Двата каймана я забелязаха в тревата, хвърлиха се върху нея и я разкъсаха за броени минути. Третият кайман обаче търсеше по-благородна плячка. Животното изпревари Ервин и Легуве и се спусна към беззащитните жени.
— Бягайте!,— извика Ервин с отчаяние. — Одета, Антонина, бягайте, кайман се приближава!
Одета мигновено се изправи на крака, но когато се наведе да повлече със себе си изнемощялата Антонина, ужасното животно я удари с голямата си опашка и я повали на земята. Горката извика зловещо и падна с разперени ръце върху Антонина. Хищникът разтвори уста и се готвеше да налапа Одета, но в този миг младият германец сграби ловджийския нож на Легуве, хвърли се безстрашно върху каймана и решително го заби в гърлото му.
Чудовището заудря с опашката си и започна да се търкаля по тревата. От устата му бликна кръв и обагри земята. Но още преди да издъхне, се появиха двамата му другари. Те нападнаха бегълците от двете страни, като че ли искаха да си отмъстят за смъртта му. Нещастниците бяха загубени, ако не ти беше избавило едно чудо.
Ервин и Легуве пазеха със собствените си тела двете жени и очакваха с ужас крокодилите. Но внезапно няколко куршума изсвириха от близкия гъсталак. Последва втори залп. След това силен глас сепна девствената гора:
— Ура, ура, ура! Намерихме ги! Те са живи! Исполинската фигура на Клаус Грот се появи от гъсталака тъкмо в момента, когато единият кайман издъхна, а другият скочи тежко ранен в локвата. Зад него се виждаха Алиса, Емил фон Пикардин, Херманса и двамата негри водачи.
Нещастните бегълци помислиха, че сънуват. Сигурни бяха, че виждат някакво вълшебно видение. Мислеха, че са изгубили разума си и виждат странни отражения на лудешката си фантазия. Знаеха, че са изгубени сред девствените гори, отдалечени от всякаква човешка помощ и изведнъж се видяха обкръжени от хора, подобни на тях, от европейци, които с радостни възклицания се бяха притекли на помощ, за да ги избавят от явната смърт. Бедните бяха смаяни дотолкова, че не можеха да проговорят. Най-после Легуве изрече развълнувано:
— Наистина, за нас, нещастните, се потвърди старата поговорка — където нуждата е най-голяма, там е и най-близката божия помощ.
После настъпи тържествено ликуване. Избавителите не познаваха избавените и обратно. Те се виждаха за пръв път през живота си, но се прегръщаха, целуваха, възклицаваха, радваха се и стискаха сърдечно ръцете си.
Само една бедна, нещастна жена не взе участие в тази обща радост — Херманса, съпругата на изстрадалия капитан Драйфус. Тя бе разгледала избавените от Дяволския остров с бегъл, но проницателен поглед и когато не видя между тях този, когото търсеше, очите й се насълзиха и се подпря на близкото дърво, закри с ръце лице и горчиво заплака.
Междувременно Алиса беше разпитала избавените за участта на капитан Драйфус. Разбира се, тя не чу радостно известие. Всичко, което Легуве, Одета, Ервин и Антонина можеха да й съобщят, се състоеше в това, че Драйфус, Мирович и прокаженият са останали на сала и че ги е преследвал правителственият параход. Следователно не можеше да се заключи, че капитанът се е удавил, а по-скоро — че е попаднал повторно в плен и са го откарали отново на Дяволския остров.
Алиса сега знаеше достатъчно и реши да потегли за Каена.
Спасени, сега бегълците имаха възможност да уталожат жаждата си и глада си и възстановят изтощените си сили. Също така им се удаде случай да вземат хинин и да се отърват от блатната треска. Решиха да останат там три дни, за да посъберат сили. На четвъртия ден трябваше да се разделят. Бяха решили Алиса Тери, Клаус Грот и един негър да продължат пътя си през блатистата област и да се опитат да освободят капитан Драйфус, а Херманса, Емил фон Пикардин, Легуве, Одета, Ервин, Антонина и другият негър да се върнат в Пара и да опитат да тръгнат с първия параход за Ню Йорк. Там бегълците щяха да бъдат на сигурно място. Алиса даде на Херманса част от парите, които бе спасила при потъването на „Бригита“. Тази сума бе достатъчна за пътните разноски до Ню Йорк.
