— Раната не е толкова тежка — забеляза портиерът. — Все пак графът ще бъде принуден да остане няколко дни вкъщи, ако скоро не му омръзне.

— Кой се грижи за него?

Портиерът погледна госпожа Буланси и се усмихна.

— Новият му прислужник — отговори той.

— Как се казва?

— Струва ми се, Максим.

— Струва ти се, значи не знаеш положително?

— Положително, разбира се, не. Нито един от нас не може да говори с новия прислужник.

— Графът никога никъде ли не го изпраща?

— Никога. Много рядко напуска Стаята на графа, дори и през нощта спи там.

Тези думи удариха госпожа Буланси право в сърцето. С треперещ глас тя продължи да разпитва:

— Прислужникът Максим и сега ли е. при леглото на господаря ти? Защо не са му довели милосърдна сестра?

— Защото сам графът не поиска.

— Кой лекар го лекува?

— Един добре известен военен лекар.

— Кой го доведе?

— Господин майор Пати дьо Клам. Той докара и графа с файтон от полесражението.

Госпожа Буланси извади от джоба си монета и я подаде на портиера.

— Дръж добре отворени очите си — му нареди, — няма да те забравя никога.

Бъдете спокойна, госпожо, вие знаете, че съм ваш…

Буланси се канеше вече да напусне стаята на портиера, където беше влязла, докато траеше този разговор, но старецът я помоли да остане още малко:

— Имам още нещо на душата си, госпожо, и желая да ви докажа, че държа на вас като ви разкажа всичко.

— Говори тогава!

Старикът смръкна малко емфие и продължи:

— Представете си, госпожо, тук се случи нещо много странно. Както си стоях тази заран, около девет часа, така, без да мисля за нещо, изведнъж пред нас спря един затворен файтон. Господин майор Пати дьо Клам скочи бързо от него и дотърча при мен.

— Дядо — прошепна ми той, — твоят господар е ранен на дуел, не вдигай шум и ела да ми помогнеш да го занесем в стаята му.

Старият вратар се огледа притеснено. И пак заговори:

— Можете да си представите как се изплаших. Вярвайте, треперех с цялото си тяло. Но успях да се овладея, взехме го внимателно от файтона и го понесохме нагоре по стълбите. Лицето му беше бледо като восък, очите му бяха затворени. При всяка стъпка издаваше болезнен стон. Стигнахме горе без никой да ни види. Влязохме в стаята и нагласихме графа на леглото му. Изведнъж вратата на работния му кабинет се отвори и Максим, неговият прислужник, се спусна от вътре. Знаете ли, госпожо, каква физиономия направи! Очите му се разтвориха широко и кръвта изчезна от лицето му.

— Мъртъв ли е! — викна той, сякаш беше загубил ума си. — Убиха го… Ах, господи, не бих могъл да живея без него.

И преди още някой да е успял да го спре, той се хвърли към графа и започна като луд да го целува.

— Луд ли си — кресна господин Пати дьо Клам, изблъсквайки го настрана. — Как можеш да безпокоиш един тежко ранен.

Тогава Максим му хвърли страшен поглед, госпожо, от който и на мен кръвта ми се смрази.

— Назад, господине — викна той и се изправи гордо, сякаш беше военен министър, а Пати дьо Клам прост войник. — Назад, ви казвам, този човек е мой и само мой!.

— Ах, такава ли била работата?… Тогава моля да бъда извинен. Надявам се, че моят приятел е в добри ръце…

Майорът се поклони и правейки ми знак, се отдалечи от стаята. Един стар служител не трябва да подозира своя господар, но след всичко това и едно дете може да отгатне, че Максим не е момче, а момиче.

— Не казвай никому нищо — нареди госпожа Буланси. — И още веднъж ти повтарям — бъди наблюдателен и ми съобщавай всичко, което става тук.

С леко движение на главата, госпожата поздрави новия си шпионин, после изкачи бързо стълбите, без да вдига шум.

Вратата, която водеше към салона на Естерхази, беше заключена, но госпожа Буланси имаше ключ. Тя отключи тихо вратата и на пръсти мина през салона. Пред вратата на спалнята му спря. Наведе се и погледна през дупката на ключалката. На края на леглото, което се виждаше добре, седеше прислужникът Максим. Дрехата му беше разкопчана, може би поради горящата печка. Госпожа Буланси видя добре закръглената му гръд, покрита с тънка дантелена риза, която съблазнително се надигаше под дрехата. Въпреки че беше предупредена и подготвена за това откритие, тази картина я накара да потрепера. Тя прехапа устните си, за да не издаде вик на ярост. Въпреки всичко желаеше да види и чуе нещо повече.

Видя как циганката се наведе над Естерхази и страстно го зацелува. Той отвърна леко на нейните целувки. Ръката на госпожа Буланси затрепера така силно, че тя пусна дръжката от страх да не се издаде неволно. Сърцето й диктуваше да бъде спокойна. Но мизерницата целуваше мъжа, който беше неин, целуваше устните му, които тя не би позволила да бъдат докосвани от ничии, освен от нейните, защото тя беше направила толкова много за него!

Каква услуга му беше направила тази чужденка, какво представляваше тя за него? Беше ли го спасила поне от една беда, отстъпвала ли му е имот, запазвала ли го е от някое зло? Госпожа Буланси се въздържаше с мъка да не се втурне вътре и да не хване за гушата съперницата си.

Но и сред тази необуздана ярост хладният й разум надделя. Тя желаеше да удари своя враг малко по-иначе, затова отвори вратата. Мелиора стана бързо от леглото и докато страните й бяха пламнали, треперещата й ръка закопчаваше дрехата върху гръдта. Госпожа Буланси се престори, че нищо не е забелязала и като че ли младият прислужник не беше й направил никакво впечатление. И наистина, нейното внимание беше всецяло насочено към болния, който лежеше на леглото си и чието анемично и бледо лице силно я беше изплашило.

— Обични ми — викна тя, — о, бедничката ми любов, какво са сторили с теб?

Тя се наведе над него и го целуна по челото. За нищо на света сега не би се докоснала до устните на Естерхази, по които още горяха целувките на другата.

— Ранен съм — продума едва чуто черният майор, докато погледът му неспокойно се насочваше ту към едната, ту към другата от двете жени. — Един куршум, дявол да го вземе каналията, ме улучи… Ах, никога не би се случило това, ако не…

— Моля те, бъди спокоен, не се вълнувай.

— Искам да говоря… Трябва да ти кажа нещо много важно, което не бива да се отлага. Хей, Максим!

— Какво ще заповяда господин графът? — Мелиора не помръдна от мястото си. Нарочно се бе отстранила от светлината на лампата, за да не може госпожа Буланси да види лицето й.

— Остави ни сами, Максим. Върви в съседната стая и чакай докато те повикам.

Радостна, че така лесно се отърва от това неудобно положение, Мелиора се упъти към вратата. Но веднага чу зад гърба си:

— Остани за момент, Максим. Ела насам, по-близо, по-близо… Да не би да се страхуваш от мен?

Волю-неволю, Мелиора трябваше да послуша. И госпожа Буланси не я остави, докато не разгледа добре лицето й. В продължение на няколко мига тя я гледа с враждебни очи. Естерхази цял трепереше в леглото си. Той се страхуваше да не избухне сцена между двете жени. Но в следния миг се освободи от страха си. Госпожа Буланси изрече благо:

— Това е нов прислужник, нали? Не съм го виждала досега в тази къща…

— Разбира се, Максим е тук едва от няколко седмици.

— На мястото на Баптист. Защо го изпъди?

— В последно време беше станал много небрежен и ми се струваше, че не е достатъчно честен…

— Тогава си направил добре, че си го прогонил. Ти имаш много добър господар, Максим, и вярвам, че ще му служиш предано.

Мелиора се поклони, без да каже нещо.

— Добре ли се грижиш за господин графа, следваш ли всички предписания на лекаря?

Циганката остави пак Естерхази да отговори:

— Максим изпълнява повече от добре дълга си. Можеш спокойно даме оставиш на грижите му. Той е чудно момче и казвам пред него, че не бих го заменил за нищо на света.

Госпожа Буланси положи голямо усилие да се овладее пред този намек, още повече, че забеляза ехидната усмивка по устните на циганката. Но и този път тя не издаде вътрешната си буря нито с един жест или поглед. Взе портмонето си и извади от него златна монета, която даде на Мелиора с добродушна усмивка.