— Значи — прекъсна го грубо Мелиора, — ти желаеш да ме заровиш жива под банкнотите си, да ме обсипеш със злато, за да не се покажа вече никога и да не те безпокоя. Аз нямам нужда, княз Стефан Дубиски, от твоите пари, а само от твоето име и моята чест, която ти ми отне. И циганката има чест. И аз съм от княжески род като тебе. Моят дядо беше избран за княз на всички цигани по света и ти си целувал малката синя звезда на гърдите ми, с която са белязани само потомците на циганския крал. Изгони тази, защото аз съм твоята жена!

— Ти си луда! Искаш ли да повикам слугите си, за да те изхвърлят.

Циганката се изсмя.

— Княз Дубиски, ти се показваш такъв, какъвто си. Достоен син на баща си. Повикай слугите си, нека още веднъж бият майката на твоя син. Заради него престоях дълго време във Франция и той говори по-добре френски, отколкото цигански. Запитайте го как се казва и той ще ви каже Андре Драйфус, защото така се казваше старият пенсионер-капитан, на когото бях дала детето да го възпитава за две години срещу добро възнаграждение, тъй като исках да бъде достоен за баща си, княз Дубиски, когато се върне при него.

— Добре си сторила, Мелиора — изрече с благодарност князът, — постъпила си благородно, като не си го оставила да израсне между дивите цигани. Бог ми е свидетел, че искам да ти се отплатя царски, но ти отблъскваш моята помощ.

Циганката размишляваше с наведена глава. Дали беше я трогнала ангелската добрина на Юлиана или благодарността на Стефан?

— Ще ти кажа последното си решение. Ако не се съгласиш, няма да чакам, докато дойдат слугите, а ще си отида и ние пак ще се видим, княз Дубиски.

— Кажи, какво желаеш?

— Тази — циганката посочи към Юлиана, — е твоята законна жена, знам, че не искаш да се разделиш с нея. Обаче аз съм майка на твоето дете и искам да ми дадеш същите права, които има тя. Аз желая да живея в Красногорка като нея. Нека десет стаи ни разделят, за да не се виждаме и срещаме. Искам както и тя, да имам файтон и когато отивам на разходка да бъде впрегнат в шест коня. Да имам слуги, да се храня от златни и сребърни съдове, както и тя, а в определени дни да се срещам и да говоря с тебе.

— Това е невъзможно — извика отчаяно Стефан. — Това ще отрови живота на всички ни и хората ще ме сочат с пръст: този е мъжът с двете жени.

— Ти мислиш какво ще кажат хората — изсмя се Мелиора. — А помисли ли за това, Стефан Дубиски, когато отне моята чест? Добре, ти отблъсна и тази ми молба, аз исках само това, което е мое право. Не пожелавам никакво нещастие да ви сполети, но то ще стане без да го искам. Бракът, който започва с такава брачна нощ, бива проклет и свършва зле.

— Боже, света Богородице, закриляй ни! — изплака Юлиана побледняла.

Циганката оправи косата си и се запъти към вратата.

— Отвори — нареди тя на Стефан Дубиски, на когото поолекна. — Дойдох през тайния вход, но поне ще ми позволиш да си отида през главния. Не се страхувай, ако ме видят слугите ти.

Циганката, без да погледне похитителя си, излезе. Като стигна до моста, който съединяваше замъка с кулата, неочаквано се облегна на желязната ограда и закри лицето си с ръце.

— Моето дете — хълцаше тя, — оставете ме да го целуна още веднъж!

Юлиана чу тези тъжни думи. Тя съжаляваше нещастната майка. Младата невеста отиде бързо до леглото, взе детето и го занесе на циганката.

— Ето — каза тя, — целунете го и го благословете!

Мелиора взе с разтреперани ръце детето. Тя го притисна до гърдите си. В същата минута тази сатанинска жена изтича в средата на моста. Изсмя се адски и вдигна детето над ужасната пропаст. Държеше го за ръцете, а тялото му висеше над бездната.

— Не се опипвай да ме бутнеш! — извика тя на княза. — Щом твоята ръка се допре до мен, ще хвърля син ти в пропастта.

Юлиана извика от ужас. Тя се държеше с две ръце за Стефан.

— Сега решавай — извика циганката, — ще изпълниш ли желанието ми? Ако кажеш не, ще хвърля твоето дете.

Стефан трепереше с цялото си тяло. Гняв и страх задушиха гласа му.

— Обещай, закълни се, позволи й всичко — молеше го Юлиана.

Но и тя нямаше сили да повлияе на Стефан. Той скърцаше със зъби и мълчеше.

В това време Андре се беше събудил. Детето видя, че се намира над страшна пропаст. Както изглежда, то мислеше, че сънува лош сън и разплакано извика:

— Татко, татко, помогни на сина си!

— Дете мое, дете мое — стресна се Стефан. — Дайте ми детето. На всичко съм съгласен.

— Това не е достатъчно, закълни се!

— Заклевам се!

— Закълни се в живота на твоята Юлиана, в щастието ви, във вашата чест и в спомена за покойния ти баща!

— Заклевам се!

— Тогава вземи детето си!

В следната минута момченцето лежеше в прегръдките на Юлиана, която го взе и го занесе в стаята. Стефан изгледа презрително Мелиора.

— Ти го постигна — изрече глухо той. — Ти разруши нашето щастие. Аз ще удържа клетвата си и ти ще бъдеш доволна. Ще живееш като княгиня в разкош и блясък. Обаче едно не си поискала и за него не съм ти се заклел. Никога вече не ще те обичам, ще те презирам, ще те ненавиждам.

Мелиора не отговори. Тя се облегна на оградата и втренчи очите си в пропастта, докато стопанинът на замъка позвъни. Не след дълго на моста се озова управителят на двореца. Той трепна, като видя циганката, после я запита грубо какво търси тук.

Тя го погледна презрително и процеди:

— Попитай господаря си!

Тъмно предчувствие обзе управителя и той влезе бързо в стаята.

Князът го посрещна на прага.

— Видя ли циганката на моста?

— Да, ваша светлост, видях я.

— Дай й на разположение източната част на кулата. Най-малко десет стаи, и от каквото има нужда, утре да се поръча в Комарно.

Управителят изгледа учуден господаря си.

— Нека бъдат на разположението й слуги, една камериерка, файтон и кон. Трябва да я слушате както самата княгиня. Разбра ли ме?

— Да, ваша светлост, разбрах.

— Иди сега и я заведи в определените стаи. Управителят излезе, приближи се чинно до циганката и каза:

— Госпожо, имайте добрината да ме следвате. Веднага ще изпълня всички разпореждания и се надявам, че ще бъдете доволна от покорния ви слуга.

Иронична усмивка заигра край устните на Мелиора. После тя погледна презрително към вратата, зад която се намираше княжеската двойка, и последва слугата. Стефан Дубиски и Юлиана се бяха прегърнали и седяха до леглото, на което отново спеше Андре, синът на капитан Драйфус.

— В нашата къща се намира демонът — стенеше Стефан. — Нека Бог се смили над нас, за да не разруши щастието ни, както градушката опустошава пшеницата и студът убива първите цветове през нощта.

Юлиана целуна мъжа си и промълви:

— Любими мой Стефан, има средство, с което можем да попречим на демона, то е искрената любов.

— Да, мила моя, имаш право. На омразата ще противопоставим любовта, на лукавството — истината.

После всичко утихна, сякаш около устните на Венера, която беше пак на мястото си, се появи нежна усмивка.

На следната утрин в циганския лагер се разнесе вестта, че Мелиора и детето са изчезнали.

Тази вест се оказа лоша за няколко души.

Клаудина Лорет толкова се изплаши, че припадна. Тя остана още няколко часа в циганския лагер, като постоянно викаше, плачеше и се молеше, а после изчезна.

Аладар Форкаш не продума нито дума. От устата му не се изтръгна никакво оплакване. Той взе цигулката, преброди Вага и се упъти към Красногорка. Чака там, докато мръкна. Когато се появи луната, циганинът обиколи замъка като гледаше към осветените прозорци. През тях той видя една позната жена.

Аладар седна срещу този прозорец на една канара и започна да свири. Цигулката звучеше жаловито, молещо и тъжно през тихата нощ. Сякаш струните изразяваха и постоянно повтаряха вика на една измъчена душа: О, върни се, върни се!

Ала прозорецът остана затворен и скоро светлината изгасна. Аладар Форкаш продължаваше да свири. Цигулката вече звучеше ядно и застрашително — като някаква клетва за отмъщение, изразена с тонове. Струна след струна се късаха. Той свири, докато се скъса и последната.