От този ден постоянно очаквах с разтуптяно сърце да те доведат в този ужасен затвор. И действително, днес вратата се отвори, ти и съпругът ти влязохте в килията и аз се оттеглих в един ъгъл като влязох в ролята си на умопобъркан. Колко тежко ми беше да ти се покажа в този вид, който щеше да те изпълни с ужас и отвращение към мене, но трябваше да го направя. Трябваше да те излъжа, трябваше да накарам тези престъпници да повярват, че планът им ще бъде изпълнен, защото се боях да не го променят и да те затворят в друга лудница. Тогава всичко би било загубено!

Но аз се държах толкова правдоподобно, че генералът нито за миг не се усъмни, че ти няма да осъмнеш жива, ако те затвори сама с мене, буйния луд. Затова се зарадвах, като видях, че вратата на килията се затвори след теб. Оставаше само да те накарам да викаш така, че твоите писъци да изпълнят къщата и съм сигурен, че ония мерзавци са потривали ръце от радост, като са чували твоите молби за помощ, примесени с моите несвързани звуци, издавани от човек, превърнат в диво животно.

Маврус Ленски беше завършил разказа си. Клотилда нежно го прегърна и го обсипа с целувки.

— Аз съм щастлива — промълви тя, — не само защото няма вече опасност да стана жертва на един умопобъркан, но и защото те виждам здрав, мили Маврус. Нека сега правят каквото искат. Сега може и смъртта да дойде, поне ще умрем заедно и последните ни думи ще бъдат любовни обяснения.

— Няма да умрем — възрази художникът. — Има една възможност да се измъкнем от този затвор, но сам не можех да я използвам, защото имам нужда от помощник. Виждаш ли това парче ламарина. То прикрива една доста голяма дупка, начало на канал, който води към комина. Да махнем ламарината е дребна работа, ала каналът е твърде тесен, за да може възрастен човек да мине през него. Трябва да го разширим, като изстържа от двете страни стената. Имам вече и инструмент за тази работа. Ето тази лъжица, която отдавна съм скътал.

— Аз пък имам ножче — извика радостно Клотилда, — ще ти помогна.

— В такъв случай след няколко дни ще можем да избягаме — пошепна доволен Маврус Ленски. — Щом излезем веднъж на покрива, все ще намерим някаква възможност да слезем на улицата. В най-лошия случай ще трябва да се спуснем по гръмоотвода. Нали не те е страх, мила моя?

— Не ме е страх от нищо, когато си с мен.

Клотилда и Маврус Ленски се заловиха за работа. Почти през цялата нощ те работиха усърдно и откъртиха големи парчета от стената, като се стараеха да не вдигат шум. Това, което можеше да се чуе в коридора приличаше повече на шум от мишките и плъховете, които в лудницата бяха в изобилие. Обаче през деня трябваше да прекъснат работата си, защото шумът сигурно би ги издал.

След като работиха усилено три нощи поред, Маврус Ленски щастлив заяви на своята любима, че според него каналът вече е достатъчно широк, за да могат да минат през него. Но за да бъде съвсем сигурен, той реши да го опита веднага. Вмъкна се в отвора и започна бавно да се изкачва нагоре. Ала когато се върна обратно, доволен от резултата, се случи нещо, което унищожи всичките им надежди. От горната част на комина се откъсна голям камък. С глух шум той падна в канала и спря по средата, като запуши изхода нагоре! Маврус Ленски веднага схвана последствията. Съвместните им усилия не можаха да премахнат пречката. Те се опитаха да изтласкат камъка нагоре, мъчиха се докато ръцете им се разкървавиха, но всичко беше напразно. Този камък буквално се бе изпречил на пътя им и беше унищожил всичките им надежди за освобождаване и спасение.

Обхвана ги дълбоко отчаяние. Винаги енергична и смела, Клотилда сега лееше горчиви сълзи. Маврус Ленски с навъсени вежди крачеше неспокойно из килията и Клотилда започна да се опасява да не би той сега действително да полудее. Затова реши да опита друг начин за спасение. Нарани се с игла в ръката, откъсна едно листче от бележника си и написа с кръвта си известното писмо, което попадна в ръцете на Пикар и Мадлен. Вечерта обаче Маврус Ленски поднови опитите си да избута камъка от канала. Усилията му отново излязоха напразни. Настроението на двамата нещастници беше силно понижено от този страшен затвор и те се готвеха да умрат заедно. Нежно прегърнати, седяха свити в един ъгъл. Клотилда беше облегнала главата си върху гърдите на своя любим, който с гальовен глас се мъчеше да я утеши и да й вдъхне малко кураж.

— Не се боя от смъртта — изрече пламенно Клотилда, — но мисълта, че ще умрем, без да се разкрие престъплението, на което сме жертва, ме възмущава отдън душа. Тези негодници ще тържествуват, ще си честитят взаимно нашата смърт, както и гибелта на нещастния Драйфус. Ех, да можех да се освободя, бих отворила очите на французите по отношение на мъжете, които стоят начело на тяхната армия и които те, в своето необяснимо заслепение, едва ли не боготворят! Но това е неосъществимо. Драйфус ще загине на Дяволския остров, нашите трупове ще изгният тук, а най-големите престъпници на днешния век, между които се намира и моят съпруг, ще излязат победители!

Но Маврус Ленски изведнъж стисна по-силно ръката на своята Клотилда.

— Още не се знае, мила — каза той. — Чуй, Клотилда, слушай как Господ сам ни иде на помощ.

Клотилда се ослуша, но не можа да чуе нищо, което би потвърдило думите на любимия й. Художникът я вдигна и я заведе при окования с решетки прозорец.

— Чуваш ли, вън бушува снежна буря — пошепна Маврус Ленски. — Чуваш ли как силно свири в комина? Ако снежната буря се усили, твърде е възможно да изтласка надолу камъка, който се е изпречил на пътя ни.

Преди още Маврус Ленски да довърши мисълта си, ламарината, която закриваше отвора, издрънча и падна, а след нея се търколи в стаята и един объл камък.

Влюбената двойка веднага започна да се готви за бягство. Клотилда съблече дантелената си долна фуста и кожения си жакет, а Маврус Ленски, който беше и добър скулптор набързо направи кукла от сламата на мизерното си леговище. Куклата беше облечена с Клотилдините дрехи, просната в един ъгъл на килията. Тези приготовления имаха за цел да заблудят ирландеца Джо, който понякога нощно време вмъкваше главата си в килията, за да се увери, че всичко е наред.

След това Клотилда се овърза с панделките от корсета си, за да не й пречат дрехите при преминаването през доста тесния канал.

Още една последна целувка и бягството започна. Маврус Ленски помогна на жената да се вмъкне в отвора, пробута я малко напред, а след това и сам я последва.-Бурята наистина беше им помогнала. Тя не само беше изтласкала големия камък, но и беше разширила канала, откъртвайки множество дребни камъни и тухли.

След десет минути Клотилда и Маврус Ленски бяха вече на покрива. Едва можаха да си отворят очите от сажди. Лицето, ръцете, дрехите им бяха целите черни. Студеният, но чист въздух ги освежи след дните, прекарани в миазмите на килията. Въздъхнаха щастливо и поеха. Трудно беше да се върви по силно наклонения покрив. При това и бурята неведнъж застрашаваше да ги свали долу. Ала силата на волята им беше несъкрушима. Свободата ги зовеше. Можеха ли да се откажат от осъществяване на толкова горещо и дълго мечтаната цел!

— Ето гръмоотвода! — възкликна радостно художникът и посочи стоманената тел, която, въпреки тъмнината, ясно се забелязваше.

Той се наведе и изпълзя бавно към гръмоотвода. Клотилда го последва. Стигнаха почти едновременно и започнаха да се спускат. Телта почти им прерязваше ръцете, но никой не охна. Изведнъж Маврус, който беше на около половин метър пред нея, извика уплашено. Жицата на гръмоотвода стигаше само до половината височина на къщата. Навярно бурята я беше откъснала, а доктор Дюбоа не беше счел за нужно да я поправи.

Те висяха между небето и земята, силите им бяха вече изчерпани, нямаше никаква възможност да се върнат обратно на покрива. Да скачат долу също беше немислимо — биха си разбили главите.

— Сбогом, Маврус — изхлипа Клотилда, която чувстваше, че не може повече да се държи. — Сбогом, мили, дано успееш да се справиш. Аз съм изгубена, ръцете ми не държат вече, вие ми се свят и скоро ще падна долу.