Старата излезе и затвори вратата. Червенокосият гледаше със светнали очи хубавата жена.

— Помпадура — каза той с разтреперан глас, — кажи ми още веднъж, че не ще ме измамиш с възнаграждението, което си ми обещала.

— Драги ми Равелак, никога не бих те измамила. Хубавата жена сложи ръката си на рамото му.

— Обещах ти — каза червенокосият, — че ще ти помогна да се отървеш от Мъртвешката глава. Виждам, че не можеш да живееш с това страшилище. Жена като тебе обича образован човек като черния майор, ха, ха, аз не съм ревнив, въпреки че съм влюбен в теб до полуда.

— Ти си много хитър — промълви Помпадура и помилва червената коса на убиеца.

— Човек трябва да се задоволява и с малкото — захихика Равелак. — Аз съм благодарен и на това, което ми обеща! Да прекараш една нощ с мен и тогава…

— Да, драги ми Равелак, щом направиш всичко, което си ми обещал, относно отстраняването на Мъртвешката глава…

— Всичко ще изпълня — закле се убиецът. — Ако искаш, още днес Мъртвешката глава ще лежи мъртъв пред краката ти.

— Не искам да го убиваш — каза Помпадура. — Нека живее, но трябва да го направиш безвреден. Нали знаеш какво решихме?

Тя потръпна от ужас. Знаеше, че това, което бяха намислили, е хиляди пъти по-лошо, отколкото смъртта. Червенокосият разбойник се завтече към хубавата жена, притисна я към гърдите си и искаше да я целуне, но тя го отблъсна от себе си.

— Когато свършиш работата, тогава и наградата ще бъде по-сладка.

Равелак седна на един стол.

— Права си — изгледа я той. — Ще бъдеш ли у дома си на улица „Мадона“?

— Да, довечера ще те чакам там. Вратата не ще бъде заключена. Надявам се, че Мъртвешката глава не ще ни обезпокои…

Вратата се отвори. Влезе Казота, която носеше в ръката си запален фенер.

— Ела с мене, Червено куче — каза тя, — ще ти покажа какво може да измисли една жена.

Тя заведе Равелак в един дълъг коридор и оттам в двора. Беше тъмно като в рог. Въпреки че фенерът беше запален, Равелак трябваше да внимава да не се спъне.

Казота се спря пред една ниска къщичка и отключи вратата й. Приличаше на конюшня. В средата имаше голяма кола.

— Какво е това? — запита той старата. Тя пристъпи по-близо и вдигна фенера.

— Това е клетка — разбра убиецът.

Равелак стоеше пред една клетка, в която навярно са живели диви зверове, както се разбираше от зловонието. Тя беше висока около метър и половина и отстрани имаше железни пръчки. От едната страна на кафеза имаше врата, към която водеха две стъпала.

Казота показа на убиеца колко лесно се отваря и затваря тази врата.

— Трябва да подмамиш Мъртвешката глава да влезе в тази клетка — пошепна старата със злоба. — Понеже тук е много тъмно, може всичко лесно да се нареди. Той ще помисли, че е стая, ха, ха, и ще влезе в клетката на зверовете.

— Ти си хитра вещица — извика Равелак учуден. — Хубаво, че е тъмно, ще можем да направим и друга операция. Кажи ми сега, откъде си взела тази клетка?

— Такива неща намирам лесно — отвърна Казота. — Преди няколко седмици при мене дойде един звероукротител. Държеше в тази клетка два тигъра, единият мъжки, а другият женски. Имаше представление на другата вечер.

Минавайки на сутринта през двора, чух ужасен рев на кръвожадните животни и човешки писъци. Влязох в конюшнята и видях как животните разкъсаха господаря си. Не можах да помогна на горкия мъж, но гледах с наслаждение как тигрите го изядоха. Такъв случай човек не вижда често.

— Наистина ли го изядоха?

— Да, останаха само ботушите, в тях още има части от краката му.

— Какво направи с животните?

— Продадох ги на един дресьор. Той ги затвори в нова клетка и ми обясни, че никой не би могъл да влезе вече при тях, ако останат в същия кафез, в който са вкусили човешка кръв. И така старата клетка остана тук.

Казота описа подробно пътя, по който трябваше да се примами Мъртвешката глава в клетката. Убиецът обеща, че след четвърт час ще се върне с жертвата и се раздели със старата вещица.

Червенокосият разбойник тръгна по улицата, която водеше към кръчмата.

— Тази нощ красивата Помпадура ще бъде моя — прошепна си той. — Тя ще заспи в моите обятия и никога не ще се събуди вече — моята любов е смъртоносна. Тази, която аз целувам, умира, ха, ха, това ще бъде чудесна нощ. Помпадура ще бъде тридесетата жена, която ще умре в моите ръце.

Убиецът стигна до кръчмата. Мъртвешката глава го чакаше на вратата.

— Заедно ли са? — запита той червенокосия.

— Да!

— Да бъде проклета, ще я удуша!

— Това удоволствие ще оставиш на мене. Мъртвешката глава се облегна на стената.

— Знаеш ли, Равелак, колко обичам тази жена. Не бих могъл да преживея тази нощ.

— Възможно е — отвърна убиецът. — От плач може за известно време да ослепееш.

От очите на престъпника закапаха сълзи. Той ги избърса с ръка.

— Не мисли — каза той, — че плача заради тази кучка, но ми е жал само, че заради тази жена изпъдих моята Ева. Ако бях послушал дъщеря си, сега щях да бъда в Америка и щях да живея добър живот.

Престъпникът въздъхна дълбоко и каза с печал:

— Късно е вече. Помпадура ме съсипа. Да вървим, искам да говоря с нея и с черния майор.

След малко двамата бяха в къщата на Казота. Убиецът направи знак на другаря си да върви тихо. Доближиха се до вратата.

Влязоха в конюшнята. Вратата беше отворена.

— Къде ме водиш? — запита Мъртвешката глава шепнешком. — Не мисля, че черният майор се срещна с невярната ми жена в конюшнята.

— Мислиш, че се срещат в салона на старата Казота, където всяка минута можеш да ги изненадаш? Не знаеш ли, че до конюшнята има една стаичка, в която по-рано спеше слугата?

— Знам.

— Казота е направила от тази стаичка един прекрасен будоар, в който могат да се правят всевъзможни тайни срещи.

Мъртвешката глава изкрещя от гняв.

— Променен е също и входът на тази стаичка — продължи Равелак, — май отдавна не си ходил в конюшнята?

— Година има, откакто не съм влизал.

— Скоро ще се увериш. Ела, ще те заведа.

— Заведи ме!

Равелак повлече Мъртвешката глава към конюшнята и го заведе до стълбата на клетката.

— Тук вони на животни — прошепна на другаря си Мъртвешката глава.

— Глупости. Пази се сега, защото тук има две стъпала, по които трябва да се изкачим. После ще направим пет крачки напред и тогава ще се спусна върху вратата. Тя ще се отвори и ти ще видиш онова, което искаш да видиш.

— Вратата не е ли заключена?

— Не, те мислят, че са напълно сигурни тук и затова не я заключват.

— Аз ли ще вляза пръв в стаята?

— Разбира се.

Мъжът на Помпадура хвана ръката на убиеца и силно я стисна. Червенокосият изрод се разтрепера като лист. Той мислеше, че другарят му е усетил капана, в който иска да го тикне, и сега ще го удуши.

За Равелаково щастие, Мъртвешката глава се беше развълнувал от друго нещо. От мястото, където мислеше, че се намира стаята, се чу глас.

— Какво говориш, мили мой, че си чул стъпки? Не се страхувай, майка ми има грижата това мръсно псе Мъртвешката глава да не ни свари.

— Гласът на жена ми — простена Мъртвешката глава, — всички ще удуша, всички.

Той се изкачи по стълбата, влезе пет крачки в клетката и се втурна в посоката, от която се чу преди малко гласът.

Разнесе се силен вик, последва шум от падане на нещо тежко. Мъртвешката глава се удари толкова силно в железните решетки, че се сгромоляса в клетката. В този миг Равелак заключи вратата на кафеза.

Жертвата беше хваната.

Мъртвешката глава се изправи след миг.

— Ей, Равелак — прошепна той, — къде си?

— Тук съм, другарю мой — отвърна Червеното псе.

— Навярно съм сбъркал вратата — продължи Мъртвешката глава, — ела тук и ми помогни да я намеря.

— Ела ти — извика убиецът.

Мъртвешката глава се отправи към посоката, откъдето идваше гласът на другаря му, ала пак се блъсна в железните прегради. Отправи се към срещуположната страна, но-се натъкна пак на същото нещо — удряше се в железни решетки.