Момичето слушаше безропотно заповедите, които черният майор й шепнеше, и го следваше, като послушна кукла, която се движи с механизъм.

— Чудно — каза Алиса на себе си, това момиче прилича на сомнамбул. — Не може да е заспала, защото дойде от улицата.

— Обичай ме — изхриптя съседът й на красивото момиче, — обичай ме страстно, искай да ти изпълня най-горещите желания — това ти заповядвам!

Нещастната Марион, понеже това бе тя, под хипнозата на този развратник бе дошла в дома му. Бедното, невинно момиче изпълняваше всичко като насън. Тя го целуваше страстно, а в очите му засвети злобна радост. Тя го прегърна и полека падна в краката му. Простря умолително ръцете си към него и лицето й не бе вече на онова невинно момиче, а приличаше на любяща жена.

Черният майор вдигна момичето, прегърна го и го завлече към леглото.

Алиса се отдръпна засрамена.

След четвърт час тишината бе нарушена от силния глас на графа.

Детективката отиде пак на мястото си, за да наблюдава.

Момичето със златночервените коси бе застанало до вратата, облечена и с шапка на глава. Естерхази опипа тялото му от горе до долу и каза:

— Заповядвам ти да си отидеш у дома и всичко да забравиш!

Американката се сепна, тя сви юмруците си и дълбоко се възмути.

— Подлец! Изрод! — извика тя гневно. — Ти си употребил демонската сила на хипнозата върху жертвата си, но това няма да ти се размине.

Алиса искаше да тръгне след момичето, да разбере как се казва, къде живее и с какво се занимава, но преди да успее да си облече палтото и да си сложи шапката, графът беше придружил гостенката си и бе напуснал заедно с нея къщата.

Нямаше време да се преоблече, а така детективката не искаше да следва Естерхази, за да не се изложи на опасност.

Не й оставаше много време да обмисля, тъй като се дочуха стъпки по стълбите.

— Господин професоре, днес дойдохте много рано — каза госпожа Легуве. — Часът е пет, а вие обикновено идвате в девет.

— Ще „е прибирам вече винаги по това време — отвърна дошлият. — Големия си труд върху насекомите на Франция трябва да завърша след няколко месеца.

После вратата на стаята вдясно се отвори.

— Навярно това е руският професор — каза си Алиса. — Сега ще видя той пък с какво се занимава.

Алиса повдигна картината, която прикриваше дупките на вратата, и погледна през тях.

Тя видя висок, стар мъж, чиято бяла брада стигаше до гърдите.

Той свали палтото си, облече работна дреха и седна пред масата. На нея имаше разхвърляни разни неща — шишенца с червено, синьо, кафяво, лилаво и черно мастило, различни перодръжки, бои, пергели, увеличителни стъкла, книги, лупи, една малка преса за печатане и малка машинка с литографски камъни.

— Това не прилича на професорски кабинет — измърмори детективката, — навярно и тук се крие някаква тайна…

Старият мъж в работна дреха, лъжливият професор, взе от джоба си една банкнота, закрепи я с игла на дъска за рисуване и я изправи до стената. После разгледа банкнотата с увеличително стъкло и започна да я копира.

— Фалшификатор на банкноти — възкликна Алиса Тери, — този човек не е професор, за какъвто се представя. Направих важно откритие! Домът на тази госпожа Легуве действително е едно престъпно свърталище. Вляво от стаята ми се намира един развратник, може би престъпник, а вдясно — един фалшификатор. Под моята стая — жилището, в което майката насилва дъщеря си да печели пари чрез безчестие, а в средата — детективката, която наблюдава всички, без да подозират.

Усмивка се появи върху устните на привлекателната жена и тя продължи радостно:

— Любопитна съм още да разбера какво става в стаята над мен. Там живее немският златар Курт. Той поне прилича на честен човек.

Току-що бе изрекла тези думи и чу как някой отвори входната врата и я заключи.

Чуха се бързи крачки. Те се отдалечиха към горния етаж и Алиса долови, как някой горе бързешком заприбира нещо. После вратата се заключи, човекът слезе по стълбата и спря на първия етаж.

Точно тогава силен вик наруши тишината. На входната врата, долу, някой тропаше с всичка сила и викаше:

— В името на закона отворете!

Алиса отиде смутена към прозореца и чу как руският професор набързо прибра нещата от масата. Той извика:

— О, Павловна, любимо мое дете, всичко вече е свършено, не ще те видя вече.

Някой похлопа на вратата й.

— В името на човеколюбието, отворете — чу се гласът на младежа, който говореше на английски — отворете врата, спасете един невинен!

Алиса Тери се поколеба за миг, после отключи вратата. Курт Валберг, немският златар, влезе в стаята й. Той беше блед и разтревожен, пот оросяваше челото му. Държеше в ръцете си вързоп книжа, завързани с връв.

— Полицията ме преследва, тя е влязла в къщата и иска да ме арестува. Аз съм агент на таен политически комитет, който има за цел да обедини работниците от целия свят, за да подобрят нерадостната си съдба и да ги защити от капитала. Заклевам се в честта си, че ако ми помогнете, вие не помагате на престъпник. Ако сега ме залови полицията, не само аз ще падна в ръцете им, но и тези книжа и тогава мнозина може да бъдат арестувани поради човеколюбивите си дела, много семейства ще останат без подслон и без хляб.

Очите му говореха, че той казва истината.

Отчаянието на младежа трогна Алиса.

— Какво мога да сторя за вас, господин Валберг? — запита тя.

— Скрийте ме във вашата стая.

— Ще помогне ли това?

— Да, вие сте англичанка, те няма да ви безпокоят. Боже мой, те идват — аз съм загубен!

— Скрийте се бързо в този шкаф — каза англичанката. — Стойте тихо и не мърдайте, каквото и да стане!

— Благодаря ви — изрече младият мъж и се скри на посоченото място.

Алиса затвори шкафа, заключи го и взе ключа в себе си.

В коридора се чуха викове и плачът на госпожа Легуве, хълцанията на дъщеря й.

Стражарите се качиха на горния етаж, където кубинката им показа стаята на немеца. Те скоро се върнаха.

— Нето намерихме горе — каза чиновникът, който беше най-старши, — трябва да се е скрил някъде из къщата, а на прага на онази врата е неговата шапка, там трябва да е влязъл.

Той похлопа на вратата и американката отвори веднага. Гилберт, тайният полицейски агент, който играеше ролята на червенокосия музикант при арестуването на Драйфус, влезе.

— Извинете, госпожо, но дългът ме“ заставя по един неучтив начин да влизам в стаята ви. Търсим един политически престъпник и имаме основание да вярваме, че се е скрил тук.

— Аз съм англичанка — каза Алиса на английски, — и не разбирам.

Гилберт повтори казаното на английски.

— Човекът, когото дирите, не е тук — отговори Алиса.

— Ще видим това ей сега. Претърсете стаята!

— Спрете, протестирам срещу това насилие, ще се оплача в английското посолство.

— Можете да го сторите, но сега ние изпълняваме дълга си. Слушай, Дувел, този гардероб не е претърсван, отворете го!

— Нямам ключ за него…

— Разбийте вратата тогава!

— Искам да ви кажа нещо, господине — обърна се американката към Гилберт. — Елате с мене до прозореца и кажете на вашите хора да почакат!

Гилберт заповяда на хората си да почакат, а той отиде до прозореца при Алиса. Тя беше извадила от пазвата си една хартия, на която бяха написани десетина реда, един подпис и голям печат.

Гилберт остана изненадан, като прочете документа.

— Възможно ли е — смути се той, — вие сте.

— Тихо — пошепна Алиса. — Не ме издавайте! Чиновникът сгъна хартията, върна я на Алиса и се поклони. После се обърна към хората си и каза:

— Уверих се, че престъпникът не е тук, да си вървим.

Стражарите напуснаха къщата след десет минути.

— Излезте, опасността премина!

С тези думи Алиса отвори гардероба. Избавеният целуна горещо ръката й и промълви радостен:

— Никога не ще забравя добрината ви!

Дрлора беше коленичила долу в малката стая на госпожа Легуве пред иконата на Света Богородица и се молеше горещо. Молитвата не беше за баща й, който охкаше в далечна Каена, а за този, когото обичаше тайно — немския златар Курт Валберг.