Здрач забули морето. Нощта беше чудесна, вълшебна, такава каквато бива само в южните страни. Небето, обсипано с милиарди звезди, и бледата луна се спуснаха ниско до водата и човек неволно си мислеше, че може да ги докосне с ръка.

Настъпи полунощ. На палубата беше тихо и спокойно. Само вахтените и вързаният около мачтата бяха будни. Зад надстройката стоеше старият Менард и дъвчеше тютюн; той се бе облегнал и съзерцаваше тъжно блестящото море.

— Зверствата на капитана са стигнали върха си. Не може така да продължава — измърмори старият боцман и изплю тютюна във водата. — Бил съм винаги честен и съвестен моряк и безропотно съм се подчинявал на началството си. Да беше дошъл някой преди това и да ми каже нещо за бунт, ей богу, щях най-безжалостно да го пребия. Ала на този параход моите възгледи съвсем се измениха. Преди да съм.моряк, съм християнин и не мога да гледам тези жестокости. На „плаващия ад“ всичко трябва да се промени.

Коравият пестник на Менард силно удари върху планцера, сякаш с това искаше да запечата казаните думи.

Същите мисли вълнуваха и капитан Драйфус, макар че не можеше да помръдне краката и ръцете си. Безжалостният Нортон и неговият коварен помощник бяха оковали тялото на затворника, ала мислите му не можеха да оковат. Клетникът мислеше за свободата.

Смелостта и волята могат да направят чудеса, още повече, когато човек е отчаян и невинно измъчван. Драйфус също направи смел план. Погледът му жадно се спря на малките лодки, намиращи се на Двата борда на „Ла глоар“. Ако можеше да има една от тях, ако незабелязано я спуснеше във водата и влезеше в нея, тогава той би могъл да стигне до някой остров и да се спаси.

Той, нещастният, ни най-малко не се съмняваше, че това начинание е съпроводено с големи опасности, много тегла и даже смърт, обаче предпочиташе хиляди пъти да загине, отколкото да понася този ужасен живот, срама и унижението, които го чакаха в Каена.

Щом си помисли кой би могъл да му помогне в това опасно дело, той, без да ще, си спомни за барона. Да, Емил фон Пикардин беше човекът, който му бе нужен. Слаба бе надеждата, изпълваща душата му, ала това все пак беше надежда, която го ободряваше и утешаваше.

— О, всемогъщи и милостиви Боже — простена той, — изпълни това ми желание, дай ми сила и смелост да извърша това трудно дело и ме пази от опасности. Всесилни Боже, изпрати ми знак, че не ще ме оставиш в опасност.

— Алфред, мой любими! — прошепна един глас до него.

Драйфус се стресна. Побледня и се разтрепера.

— О, Боже — възкликна той, — не мога да се избавя от ужасната си съдба, аз подлудявам. Това са първите признаци на лудостта. Защо ме наказваш така жестоко, о, Боже. Струва ми се, че чух гласа на едно същество, което не може да се намира тук, на парахода сред Атлантическия океан. Това не беше ли любимият глас на вярната ми жена?

В следващия миг същият глас пошепна пак:

— Не се плаши! Бог може да направи чудеса, любовта намира пътища и през бурните вълни на морето и водната пустиня на океана.

Драйфус се развълнува, зениците на очите му се разшириха, той втренчи поглед в близките до него предмети, но беше напразно, никъде не можеше да забележи човешко същество. Изведнъж видя зад един голям сандък, близо до главната мачта, сянката на момче.

Това бе Алфонсо, юнгата.

Сподавен вик разцепи въздуха. Щастие бе за Драйфус, че вълните силно бучаха и погълнаха този вик на радост и възторг, иначе вахтените можеха да го чуят.

Морякът-стажант се облегна със сълзи на очи на гърдите на вързания за мачтата затворник. Неговите ръце се обвиха около врата му.

— Аз съм при теб, Алфред! — прошепна младата храбра жена. — Не познаваш ли твоята Херманса, която най-после намери сгоден случай да ти се обади?

— Херманса — изстена Драйфус развълнувано. — О, ти, вярна моя, жено. Ти си при мене, сега не чувствам вече болките, сега съм пак богат и щастлив.

— Алфред, аз ще те отвържа, макар и само за минутка — пошепна Херманса. — Трябва да освободя ръцете ти, за да можеш да прегърнеш вярната си жена.

Тя отвърза въжето, което стягаше ръцете и тялото на нещастника. Щом се освободи, той прегърна Херманса, целуна я горещо и сърдечно.

После жената разказа как е дошла на парахода.

Драйфус ту се смееше, ту плачеше, като слушаше разказа на любимата съпруга.

— Заслужавам ли аз, Херманса, такава преданост и вярност? — запита тихо той. — Сполетя ме ужасна участ, но в най-голямото ми отчаяние тя ми даде един божествен дар. Сега познах напълно сърцето на жена си,сърце вярно и предано, каквото не тупти в гърдите на никоя друга. Херманса, аз проклинах хората, защото мислех, че са лишени от вярност, любов, правда и честност, но ти ми възвърна вярата в тях.

Той повторно притисна Херманса към гърдите си, почувства ударите на любимото сърце.

Изведнъж тя се изтръгна от прегръдките му.

— Могат по всяко време да ни изненадат и тогава не ще се видим повече. Алфред, аз ти донесох храна, трябва да се подкрепиш, защото те очакват ужасни мъки.

Отиде към сандъка и извади от него шише вино и къс печено месо.

— Откраднах ги за теб, Алфред — прошепна тя засмяна, — но небето ще ми прости тази кражба. Взех ги от каютата на Нортон. Пияният капитан не ще забележи, че съм му откраднала виното. Пий, то ще те подкрепи.

Драйфус погледна признателно жена си, вдигна шишето и го изпразни. То премина като огън през жилите на нещастния затворник, който не беше усещал вкуса му от няколко месеца.

— Алфред — продължи Херманса, — вземи и малко печено месо. То бе за Нортон, но злодеят беше тъй пиян, че не можеше да яде. И него откраднах днес. Страхувам се, че ще си изпати бедната ни котка.

Драйфус лакомо изяде месото. После хвана ръцете на жена си, приближи го до устните си и ги целуна.

— Ето какво може да направи жена, която обича мъжа си истински, Херманса. Заради мене любимата ми жена е станала и крадец.

Тя се облегна на рамото му и го погледна с натъжени очи.

— О, Алфред, ако можех, щях да открадна заради тебе и звездите — прошепна тя.

— По-добре ще е да откраднеш за мене нещо друго — светнаха очите на Драйфус. — То ще е по-важно за нас, отколкото звездите.

— Какво е то?

— Тази лодка там!

/С ръка Драйфус показа лодката.

— Мислиш да бягаш? — разтрепера се гласът й.

— Бленувам за това, както се бленува за непостижимото.

— С тази малка лодка ли искаш да се впуснем в океана? А ако ни сполети буря или бъдем изтощени от глад и жажда?

— За предпочитане е да намерим смъртта си на дъното на океана, отколкото да живеем на света позорно — отвърна тихо Драйфус.

Херманса се разрида и прегърна мъжа си.

— Имаш право, Алфред! — каза тя. — Тогава лодката ще бъде общ ковчег за двама ни. Да се опитаме да избягаме!

— Ако Бог помогне, ще избягаме идната нощ — реши Драйфус, окуражен от решителността на жена си. — Желая, обаче, да избягат и страдащите с нас. — Обхванат от тази радостна мисъл, той продължи. — Молих Бога да ми изпрати някакъв знак. И той ми изпрати, теб, любима Херманса. Вече зная, че ще се отървем от нашите мъчители и врагове.

— И всички заедно ще загинем — чу се нисък глас наблизо.

Драйфус и Херманса изтръпнаха от страх.

Пред тях бе застанал белобрадият моряк Менард.

— Дявол го взел прошепна старият моряк, — ами че вие сте най-лекомислените хора на цялото земно кълбо. Вие правите планове, които може да скрои само най-силната любов и най-ужасният дявол и на това отгоре говорите толкова високо, сякаш нарочно, за да разбу-дите пияния капитан.

Херманса хвана ръцете на стария моряк и ласкаво му рече:

— Дядо Менард, не ни издавай на капитана. Ти каза, че обичаш ученика си Алфонсо. Ти му разказваше нощем безброй морски истории. Не му ли даде обещание, че ще му бъдеш учител и защитник?

— Ама че хубав юнга! — избъбра старецът и със съжаление изгледа бледата трепереща жена. — Ти, Алфонсо, си такъв, че по-добре биха ти стояли рокли и корсет, отколкото панталоните и златната котва на блузата. Но аз пак те обичам, при все, че си Евина дъщеря. Ако те лъжа, да ме погълне най-огромната акула, както блажения Йов, и ако не се разсърдеше твоят мъж, бих те целунал, както свекърва целува снаха си.