— Но поне ще мога да прегърна детето си — промълви Херманса, като съгледа светлините на Париж. — Още няколко минути и Матийо ще ми каже, че моето дете е здраво и че страшните ми сънища и предчувствия са били неоснователни.

Влакът спря и пътниците започнаха да слизат. Но къде остана Матийо? Херманса напразно го очакваше. Тя се разхождаше по перона, за да го съгледа, но напразно. Защо ли не беше дошъл? Дали е получил телеграмата? Можеше ли той да бъде толкова безчувствен? Нещастната пак се замисли за детето си.

— Боже мой, дано намеря Андре здрав! Накрая нае файтон и си тръгна сама. Херманса беше страшно развълнувана и докато се возеше, заплака горчиво за съдбата на нещастния си съпруг.

Файтонът спря. Херманса слезе и тъй като вратата на къщата бе отворена, се изкачи по стълбата. Отвори вратата на коридора и влезе, после стигна в работния кабинет на Матийо, но не намери никого. Стигна незабелязана в салона и другите две стаи. В салона бе сложена маса и на нея се намираха три прибора. Всичко беше осветено, но нещастната Херманса едва забелязваше това. Тя се спусна в стаята на Андре. Съпругата на ка питан Драйфус стоеше пред вратата на тази стая и вече беше хванала бравата. Коленете й трепереха и тя нямаше сили да я отвори. Вътре беше тихо, не се чуваше никакъв шум.

— Ох, колко съм страхлива — каза Херманса на себе си. — Аз, която съм се борила с опасностите на морето, с четириногите и двуногите обитатели на първобитната гора, сега не се решавам да отворя една врата, за да мога да прегърна детето си!

Тя отвори и влезе в стаята, в която светеше лампа. Там се намираше леглото на сина, което беше покрито със сини завеси, а от другата страна, близо до кревата, където се намираше една писалищна маса, седеше леля й с наведена глава. Виждаше се, че старата бе заспала, както пишеше някакво писмо, понеже още държеше перото в ръка.

— Колко е остаряла добрата ми леля, колко е побеляла!

Това беше първата мисъл на Херманса, докато погледът й обикаляше всичко наоколо. После се отправи към леглото на детето си, но докато се доближи до него, се спря насила.

— Не трябва да бързам толкова. Тихо, да не го разбудя. О, Боже мой, той ще се стресне в съня и ще види майка си! Дали ще ме познае? Децата забравят бързо. Но не, Андре не ще е забравил майка си. Обично ми дете, единствена моя утеха, аз съм при теб, аз съм при теб!

Сълзи бликнаха от очите на младата майка, когато отстрани завесите на кревата. Но от гърдите й се изтръгна силен вик, зениците на очите й се разшириха, тялото й се разтрепера. Това бе вик, изразяващ ужас.

Леглото беше празно — любимецът й го нямаше в него.

Херманса хвърли възглавниците, дюшека, завивките и всичко друго, като че ли се надяваше да намери детето си под леглото, но не го откри никъде. Нещастницата хвана леля си Ерика за рамото и викна:

— Лельо, лельо, събуди се!

Но старата не мърдаше.

— Лельо Ерика, аз съм, Херманса, твоята Херманса, която се е върнала и скърби за детето си. Къде е Андре, лельо Ерика, защо не е легнал още да спи? Боже, всевишний, тя е мъртва.

Херманса бе хванала старата за раменете, за да я разбуди, но главата на нещастницата увисна настрана. Светлината на лампата ясно осветяваше лицето на Ерика, което бе бледо и студено. Нямаше съмнение, че нервна парализа беше сложила край на живота на старата жена.

— Мъртва, мъртва! — извика Херманса. — Леля Ерика, вярната приятелка на Андре, е мъртва, а детето го няма. Боже мой, не са ли свършили още бедите? Не е ли изпразнена още чашата на теглилата и мъките? Съвсем ли искат да ме опропастят?

Погледа на многострадалната жена се спря върху едно писмо. То лежеше на масата и се виждаше, че тъкмо при писането му смъртта е преварила леля Ерика.

Съпругата на капитан Драйфус взе писмото и го прочете на висок глас:

Тук писмото беше прекъснато. При думата „детето“ смъртта е настъпила. От тия редове Херманса направи страшно заключение.

— Андре е мъртъв! — извика тя. — Моето дете не е вече между живите, детето мие отнето. Аз съм сама, сама!

Херманса рухна на пода. Конвулсивни тръпки побиха тялото й и тя захълца.

— Боже мой, затова ли ме спаси от хиляди опасности — извика тя съкрушена, — затова ли бях спасена от корабокрушението, глада, треската и замислите на злите хора, затова ли се завърнах в отечеството си, където ми бе отнето и последното, което имах? Господи, не ти ме остави да живея, а злият дух, сатаната, който мами хората със суетни надежди и се радва, когато падат от върха на щастието в бездната на ада!

Херманса се надигна бавно, като едва се държеше на крака. Тя се отправи към леглото на Андре и заплака, но когато след няколко минути се изправи, вече не плачеше. Очите й бяха сухи, чертите на лицето й смръщени, а устните й стиснати: така изглежда човек само тогава, когато е обладан от страшно решение. Херманса бе страдала премного и не можеше да понесе повече. С изчезването на Андре й беше отнета всяка надежда за живот и тя не можеше вече да разсъждава, защото иначе би си спомнила клетвата, която бе дала пред съпруга си, когато го бе посетила в подземната килия на военния затвор и когато бе поискала и от него да се закълне, че никога не ще посегне върху живота си, и му беше казала:

— Понеси болките си като герой и аз ще ги нося с тебе, докато стигнем края си!

Но кой би посмял да укори Херманса, че сега, при тия страшни душевни мъки бе забравила клетвата? Тя беше само слаба жена. И наистина, тая жена бе показала вече много пъти храбростта си. Но болките на една майка, която е загубила детето си, приличат на вълните на силно развълнуван океан, който поглъща всичко, когато корабът се пробие.

В очите на младата жена блестеше страшно отчаяние, тя се огледа като умопобъркана в стаята. Както изглежда, търсеше нещо, което най-сетне намери. Херманса откъсна дебелата, копринена връв, която служеше за вдигане на завесите, а сетне огледа стените. Там откри това, което искаше да види. На едната стена бе окачена голяма картина, която изобразяваше нея и съпруга й като младоженци. Капитанът в униформа изглеждаше млад, цветущ, а тя бе облечена в бяла копринена рокля. В очите на младата невяста блестеше предчувствие за щастие. Да, това бяха времена на щастието, което тогава й се виждаше неразрушимо. Но всичко бе минало…

Херманса стъпи на един стол, сне портрета като го наблюдаваше внимателно. Горчива усмивка заигра край устните й и тя го захвърли на пода. Скъпоценната рамка и стъклото се строшиха.

— Строшено, както щастието на фамилията Драйфус! — измърмори нещастницата, после завърза връвта за здравия гвоздей и направи примка, която внимателно надяна през главата си.

— Сбогом, Алфред! — извика тя. — Сбогом, обични мой, и не ме оставяй да чакам много. Ела при мене в гроба, при мен, да се съберем там, защото подли хора тук ни разделиха!

Очите на Херманса блеснаха, като че ли видяха нещо невероятно.

— Небето — извика младата жена, като простря ръце. — Алфред, Алфред, виж там горе ангелите, златната свобода!

Нещастната скочи от стола, той падна, връвта се обтегна и тялото й увисна. Няколко секунди изминаха и тя започна да се задушава. Внезапно зарита и обърна тялото си настрана. Още минута и всичко щеше да бъде свършено.

На прага се появи Матийо, който за минута спря като прикован в картината, която се откри пред очите му. До масата лежеше трупът на леля му Ерика, а на стената висеше Херманса. Матийо се спусна към леля си, но веднага разбра, че за нея е късно. Но младата съпруга на брат му още можеше да спаси. Той я хвана с лявата ръка, а с дясната дръпна връвта толкова силно, че я скъса. После сложи жената на едно канапе и отвърза примката, която щеше да я удуши. След това натисна копчето на звънеца. По всичко изглеждаше, че не иска да извика слугите, докато не отстрани всички следи от опита за самоубийство. Връвта беше скрил в джоба си, а колкото до портрета, всеки можеше да си помисли, че е паднал от стената и се е строшил.