— Така е! — пошепна Клотилда. — След като е работил до късно през нощта, той има нужда да поизлезе малко на чист въздух. Облича се набързо, нахлузва си дълбоко шапката и изскача навън.

— Да, и аз на няколко пъти го проследих. Знаете ли къде отива вашият съпруг по това време?

— Не, той ми казва, че се разхождал из улиците.

— Не ви е казал истината, което е нещо обикновено при неговото състояние. А може би на сутринта, като се събуди от трескавия си сън, и сам да не знае къде е бил през нощта. Съпругът ви посещава голямата морга, която се намира на брега на Темза, мрачно здание, в което занасят и държат всички самоубийци на Лондон, докато се установи самоличността им. Без да ме забележи, веднъж влязох заедно с него в моргата. Видях как се спираше очарован пред големите стъклени витрини, в които се намират удавниците. Чух какво си говореше сам на себе си и останах ужасен. Този човек е обхванат от манията, че мъртвата жена е по-хубава от живата и че той е призван да нарисува тържественото величие на смъртта. Госпожо, такива луди са опасни! Предупреждавам ви още веднъж!

Силно вълнение обзе жената.

— Благодаря ви, милорд! — промълви тихо тя. — Сега знам, че не сте ме проследили, за да ме обидите, а за да ми направите една услуга. Но аз настойчиво ви моля и ще ви бъда благодарна, ако престанете да наблюдавате и да следите моя мъж и никога вече не се опитвате да ме заговорите. Ако ме застрашава някаква опасност от негова страна, аз или ще съумея да се справя с нея, или пък ще стана нейна жертва. И в двата случая безропотно ще понеса неизбежното. Но ако действително в мозъка на Маврус Ленски се крие искрата на лудостта, тя би могла веднага да се разпали и да се разгори в буен огън, ако узнае, че съм говорила с вас или че се познаваме. Затова, моля ви, господине, каквото и да стане, смятайте ме за непозната.

Сините очи на лорда помрачняха.

— Вашето желание, госпожо, за мен е закон. Няма повече да се приближавам до вас, освен в случай на опасност. Но тогава ще бъда с вас.

— В такъв случай — Клотилда му подаде сърдечно ръката си, — трябва да ви благодаря за вашите добри намерения. А сега, сбогом!

Тя се отдалечи бързо, а лордът, след като я проследи известно време с очи, тръгна към главната улица и се смеси с тълпата в нея.

След безуспешните си опити да намери Клотилда, генерал Боазльо се чувстваше постоянно напрегнат. Беше затворен, намръщен, капризен и подчинените му бяха непрестанно изложени на неговия гняв. Дори по отношение на своите приятели, дори спрямо Анри и Пати дьо Клам той биваше недоверчив, мнителен и мълчалив. Трепереше пред мисълта, че Клотилда може да направи някакви разкрития, усещаше се застрашен, боеше се, че всичко, що е съградил през живота си, ще рухне.

Генерал Боазльо не беше израсъл в щастие и богатство, не беше получил нито наследство, нито пък беше имал влиятелни покровители. Всичко беше постигнал със собствения си труд. Беше син на благородник, произхождащ от най-старата френска аристокрация. Баща му беше пропилял състоянието си по коне и залагания на хиподрума и след смъртта му остави тъкмо толкова, колкото беше необходимо, за да се даде прилично възпитание и образование на младия Боазльо.

Той завърши военното училище с трудолюбие и доказан талант за воинската професия. Като разчиташе само на малката заплата, младият подпоручик често си лягаше без топла вечеря, но работеше неуморно, защото беше решил да направи кариера. И успя. Няколкото научни военни съчинения, които издаде, привлякоха вниманието на неговите началници. Беше бързо повишен и тъй като военният министър Кавеняк особено го ценеше, стана сравнително скоро генерал. В това време получи и наследство, състоящо се от голям чифлик и сто хиляди франка. Тези пари не останаха дълго в ръцете на Боазльо. С тях той купи Клотилда, защото беше влюбен до полуда в хубавото момиче и искаше на всяка цена да го притежава.

Като генерал Боазльо съумя да разшири своята власт, така че стана един от истинските шефове във френската армия. Разбира се, че всички започнаха да търсят неговото приятелство и затова където и да се появеше, навсякъде биваше приеман с възторг и отворени обятия.

Сега всичко това можеше изведнъж да пропадне и причината щеше да бъде собствената му съпруга, жената, която беше обичал повече от всичко и която в дълбочината на душата си все още обичаше. Когато тези мисли налегнаха генерал Боазльо, му се струваше, че ще полудее.

В такова настроение той седеше един ден в кабинета си, след като беше обядвал сам. Съобщиха му за пристигането на полковник Анри. Боазльо с удоволствие би го върнал, обаче не смееше да бъде неучтив с него, защото Анри твърде добре знаеше тайните му.

Анри влезе усмихнат и се поклони дълбоко на своя началник. Генералът мълчаливо му посочи стол и му предложи цигара.

— Ако искате да ми направите удоволствие, драги Анри, започна Боазльо, — нека говорим днес за обикновени работи. Не ми споменавайте името на Драйфус и оставете настрана всички разговори за положението на Франция и за нашите собствени дела. Толкова съм уморен, че дори Драйфус да пристигнеше от Дяволския остров, пак не бих помръднал пръст, за да потърся, или да дам някакви нареждания.

— Това не е добре, екселенц — отговори Анри със сдържана усмивка, — защото в момента, в който Драйфус стъпи в Париж, за нас, т.е. за вас, мене, Пати дьо Клам и нещастния Естерхази, който и без това е вече арестуван, не остава нищо друго, освен да се самоубием.

Анри се изсмя, като че ли беше направил сполучлива шега, като наблюдаваше влиянието, което думите му произведоха върху Боазльо, който се мъчеше да изглежда равнодушен.

— Нямам от какво да се боя — каза той.

— Разбира се, екселенц! — потвърди Анри. — Аз ще си позволя, обаче, само да ви напомня, че поискахте и получихте от Парламента кредит от един милион и двеста хиляди франка под предлог, че всички наши военни съоръжения трябва да бъдат променени, защото един предател ги е издал на нашите неприятели. Такъв предател, разбира се, не съществуваше, пък и нищо не беше издадено. Както и да е, ние намерихме предател, избрахме Драйфус, защото имахме основание да го мразим, и съумяхме да наредим работата така, че той и до днес да гние на Дяволския остров. Единия милион прибрахте вие, господин генерал, а двестате хиляди поделихте между вашите верни помощници. Цялата работа би била чудесна, ако в нашата сметка не беше се появила една-единствена грешка — верността на една жена. Ние не допускахме, че съпругата на Алфред Драйфус ще бъде толкова непоколебимо уверена в невинността на мъжа си и че тя ще обърне света, за да докаже тази невинност. Въобразихме си, че тази жена ще се утеши бързо с друг мъж. Съпругът й е толкова далече, малко ли жени в Париж, чиито мъже са много по-близо, се утешават с нови връзки.

— Защо ми разказвате всичко това, Анри? — прекъсна го ядосано генералът.

— За да ви стане ясно, генерале, че няма нищо по-опасно от жените и че вие поставихте себе си и нас в едно много опасно положение, като направихте жена си своя неприятелка.

Боазльо стана и втренчи враждебен поглед в Анри.

— Какво знаете за жена ми? — попита глухо той. — Тя е мъртва за мене и никога вече няма да пресече пътя ми.

— Но не, тя е жива — също стана Анри. — Сега живее с друг и навярно чака удобен момент, за да започне борбата срещу нас.

Боазльо викна несъзнателно, скочи върху Анри и го хвана за раменете.

— Жена ми е жива! — потрепера гласът му. — Къде е тя? Какво знаете за Клотилда?

Анри отвори вратата и направи знак на някого. Двама слуги на генерала внесоха нещо голямо, увито в платно, и го подпряха до стената, след което излязоха.

— Какво значи това? — попита Боазльо.

— Отговорът на вашия въпрос, генерале — усмихна се тържествуващ Анри. — Погледнете!

Той дръпна платното и се оттегли настрана. Пред очите на генерала се показа картина, представляваща целомъдрената Сузана, когато влиза в банята.

Генералът се дръпна назад с широко отворени очи и задъхвайки се, промълви дрезгаво: