Той извади брадвата изпод мушамата си и удари с нея гнилата дъсчена стена. Не беше необходима голяма сила, за да се строши. След няколко минути Херберт Франк и Либел влязоха в помещението. То беше такова, че не би могло да служи даже и за кочина. Въпреки това, в него живееше човек! Той лежеше увит в парцали върху купчина гнила слама. Лицето му беше обрасло с кафява, доста побеляла брада, която достигаше почти до коленете му, а гърбът му беше покрит с дълга коса. Лицето му беше сиво, помътнелите му очи изразяваха дълбоко страдание. Беше буквално само кожа и кости. Гнилата слама бе единствената мебелировка на помещението. В единия ъгъл се намираше дървена паница със смес от овесена каша и варено зеле и очукана пръстена кана с мътна застояла вода. Килията имаше едно-единствено прозорче, но и то не гледаше навън, а към миришещ на мухъл тъмен коридор. Отвратителна миризма изпълваше цялото помещение и двамата мъже трябваше да направят усилия, за да не побягнат.

Затворникът се изправи върху сламата, очите му внезапно се оживиха и той протегна умолително мършавите си ръце.

— Които и да сте — изрече с глух глас, който излизаше като из гроб, — съжалете се над един жив погребан нещастник. Имайте милост към един човек, чиято единствена вина е тази, че заедно с едно благородно момиче е дошъл в тази страна, за да спасим мъченика, капитан Драйфус. Това момиче и аз прелетяхме по въздуха над океана, като пренебрегнахме всички опасности и даже смъртта, изпълнени от съзнанието за светостта на задачата, с която се бяхме нагърбили. Докато милиони хора само бездейно оплакват Драйфус, ние решихме да действаме. Но не било съдено да спасим нещастния мъченик. Сами станахме затворници на варварите-палачи, които се наричат „велика нация!“

Трогнати от съчувствие, Херберт и Либел се спогледаха. Детективът се наведе и хвана изнемощелите ръце на нещастника:

— Не, не може да има грешка! Ти си оня, който доведе Алиса Тери тук с балона на Едисон. Името ти е Арман Боне!

— Да, така се казвах, когато живеех между хората — отговори жертвата на френската жестокост. Едри сълзи потекоха от очите му и се спуснаха по дългата брада. — Да, гледайте ме — продължи разхълцан той, — аз приличам на старец, а пък съм само двадесет и седем годишен. Би трябвало всъщност да отивам към разцвета на мъжката възраст, но едногодишното пребиваване в този ужасен затвор, мъките, които преживях, гладът и жаждата, които изтърпях, отчаянието, което ме обзе, като разбрах, че няма да видя повече слънчева светлина — всичко това ме направи такъв, какъвто ме виждате. Едва ставам от леговището си. Аз съм слаб и болен. Навярно скоро ще умра. Но даже и трупът ми няма да бъде погребан в родна земя. Тук на тази слама ще ме оставят да изгния или пък да бъда изяден от плъховете и скорпионите, с които живея заедно.

— Това няма да стане, Арман Боне — възкликна Херберт Франк. — Изпълнете сърцето си с надеждата и се пригответе да чуете приятната новина, която ви носим. Ние сме решили да ви освободим.

Това подейства като чудо на нещастния жив заровен човек. Той се изправи бавно и, подпомогнат от Либел и Херберт Франк, успя даже да пристъпи. Либел извади от джоба на мушамата си бутилка сладко вино и даде на Арман да пие.

— Бързо — пошепна му Херберт Франк, — пийте и ни кажете какво знаете за съдбата на Алиса Тери. Жива ли е? Умряла ли е?

— Не мога да ви кажа нищо положително — отвърна с мъка Арман Боне. — Само едно нещо узнах, защото веднъж Галицин сам ми се похвали, че нещастната млада жена е жива зазидана тук в тези подземия.

— Жива зазидана! — изпъшкаха Херберт и Либел.

— О, този престъпен мерзавец! Такова престъпление! Ние ще ти отмъстим!

— Как попаднахте в ръцете на този кръволок, Галицин? — започна да разпитва Либел. — Нали бяхте успели да се издигнете и да избягате от Дяволския остров?

— Бягството ми не успя — отговори съкрушено Арман Боне. — Действително успях да се издигна, да напусна Дяволския остров и да полетя към материка, но скоро се озовах над една огромна гора.

— Да, девствен лес, който започва съвсем близо до Каена — обясни Либел.

— Не знам дали знаете — продължи Арман Боне, — че Едисон, за да прикрие балона, беше покрил гондолата с препарирани орли, така че когато наближим Дяволския остров, хората да ни вземат за ято орли. Ала това обстоятелство стана причина за моето нещастие. Когато летях над гората, чух внезапно силен шум и като се озърнах, се видях заобиколен от всички страни с орли, грамадни живи орли. Техните препарирани събратя, изглежда, че ги дразнеха, защото те се спуснаха с крясък върху тях. Опитах се да се издигна по-високо като изхвърля баласт, но преди да успея, се случи нещо страшно. Един огромен орел клъвна с острата си човка обвивката на балона. Газът, с който беше пълен, започна да изтича и скоро тупнах на земята. Предполагах, че ще се разбия, но не било съдено да умра от такава бърза и щастлива смърт. Действително паднах, но вместо да счупя главата си, затънах в блато. Под мене нещо се движеше. Милиони малки животни се впиха в тялото ми и тракайки със своите пипала, започнаха да разкъсват дрехите ми, за да стигнат до кожата. Знаех, че мнозина успели да избягат от каенския затвор, са загинали от тази страшна смърт. Обзе ме ужас и започнах с всичка сила да викам за помощ. Дълго време никой не се отзова на моя вик. Мъките ставаха непоносими. Малките животинки настървено си вършеха работата и вече почнах да чувствам как ме бодат по живото месо. Насилих се и извиках още веднъж за помощ и тогава получих отговор! Чуха се стъпките на група мъже. Ала кръвта ми замръзна в жилите, като ги видях — бяха войници от крепостта. Пред тях маршируваше самият Галицин. Беше тръгнал и той да търси беглеца. Извадиха ме от блатото, очистиха ме от противните животинки, които ме бяха покрили, но след това ми сложиха белезници и ме повлякоха към крепостта. Още същата нощ бях хвърлен в ужасния затвор, в който ме намирате. Колко пъти след това съжалявах, че не съм умрял! Това, което преживях между тези стени, е неописуемо, никоя човешка фантазия, па била тя и най-буйната, не може да си го представи.

При спомена за мъченията Арман Боне се разтрепера толкова силно, че Либел трябваше да му даде от силното вино, за да го подкрепи и успокои.

— Не знаете ли приблизително — подзе Херберт Франк, — в коя част на подземието се намира Алиса Тери?

Боне поклати отрицателно глава.

— Добре тогава — реши детективът, — ще я търсим докато я намерим.

Тримата мъже напуснаха ужасното помещение и продължиха по коридора. Изведнъж Франк, който с фенера в ръка вървеше пред другите, се препъна в някакви стъпала. Те водеха към друг подземен коридор. Тръгнаха по него и стигнаха до желязна врата, която беше само притворена. Франк предпазливо я отвори и се озова в сводесто подземие, част от което беше преградено със стена, висока човешки ръст.

Херберт Франк веднага се спусна към нея.

— Кое ли човешко същество се намира зад тая стена? — извика високо той. — Ако има жив човек, да се обади! Ние сме дошли да го освободим.

Нещо се раздвижи зад преградата. Показаха се две бели ужасно слаби ръце, а след тях и едно обезобразено от мъка лице.

— Тихо! — пошепна Херберт Франк. — Кажи ни коя си и как се казваш?

— Аз съм Каенската зазиданица! — отговори един гробовен глас. — Някога се наричах Алиса Тери…

— Намерихме я — зарадва се Херберт Франк.

— Благодаря ги, господи — прибави Либел. Мъжете се прегърнаха от радост и сълзи потекоха от бузите им. Арман Боне коленичи и сложи ръце за молитва. Той благодареше на Бога за своето и на Алиса неочаквано спасение. Но спасението не беше още пълно! Всяка минута беше скъпа и трябваше да бъде използвана, а преди всичко трябваше да се срути стената, която делеше Алиса Тери от външния свят. Двамата мъже се заловиха усърдно за работа, а и Арман Боне помагаше колкото му позволяват силите. За щастие Херберт беше донесъл необходимите инструменти и след час ужасната стена беше срутена.