— Алиса Тери е жива — възрази Либел с увереност.

— Младата американка е жива, аз го чувствам, знам го и дори ако не бяха попаднали случайно в ръцете ми тайните записки на Галицин, ако не знаех, че всяка вечер той ходи в подземието на крепостта, дори и тогава сърцето ми би подсказало, че Алиса Тери е още между живите и с нетърпение чака помощ за спасение. Вие, Херберт Франк, и аз сме длъжни да я спасим.

— Ще го направим — кимна детективът. — Тази вечер ви нося добри известия. Намерих две момчета, на които можем да разчитаме. Те ще ни помогнат при изкопаването на подземния коридор. Разбира се, разказах им една приказка за някакво тайнствено съкровище, което се намирало под зида на крепостта, но това са второстепенни работи. Важното е, че имаме двама сигурни помощници.

— Това е голяма крачка напред — отбеляза Либел.

— Кога ще започнете копаенето?

— Още тази нощ — отговори Херберт Франк.

— А кога смятате да стигнете нужната дълбочина?

— Страхувам се, че тази работа ще ни отнеме цял месец: Килиите се намират доста дълбоко и трябва да имаме предвид, че можем да срещнем трудно преодолими препятствия.

— Ще ги преодолеете, господин Франк. Бъдете спокоен! Човек като вас не може да не успее! Разчитайте напълно на мен, аз ще направя всичко възможно за спасението на Алиса Тери.

— Но вие рискувате службата си, господин Либел — изрече загрижено детективът.

— Аз съм богат и независим — отговори Либел — и ако въобще приех тази длъжност, направих го, защото смятах, че ще мога да облекчавам положението на нещастните затворници.

Тогава немецът хвана ръката на младия французин.

— Либел — каза той меко, — вие сте влюбен в американката.

Либел наведе очи и се изчерви.

— Да — отговори с известно колебание, — аз я обичам.

— И може би се надявате да се ожените за Алиса Тери, ако успеем да я спасим и скрием на сигурно място?

Първият секретар на княз Галицин бавно вдигна глава.

— Може да е така — каза той тихо и несигурно.

— Трябва жестоко да ви разочаровам, бедни мой приятелю — въздъхна Херберт Франк. — Алиса Тери принадлежи вече другиму. Тя е годеница на Матийо Драйфус, който ме изпрати тук, за да я освободя.

Либел трепна и се обърка, но само за момент.

— Нека бъде така — отсече разгорещено. — Вашето съобщение, Франк, не можа да измени решението ми. Ако не мога да спася Алиса Тери за себе си, ще я спася за този, когото тя обича. Тогава поне тя ще бъде щастлива, а аз ще съм доволен, че съм извършил едно добро дело…

Херберт Франк прегърна младия французин и сърдечно му стисна ръцете. Сбогува се с приятеля си и след като се превърна отново в немски професор, напусна къщата. Щом стъпи на улицата, той закрачи с бавната и широка крачка на професора. Устните му замърмориха нещо. Явно ученият беше зает с решаването на някакъв труден въпрос от областта на естествените науки. Но Херберт Франк се беше твърде задълбочил в комедията, която разиграваше пред каенските жители, и не забеляза, че зад него се движи неотлъчно женска фигура, увита в тъмно палто. Тя вървеше покрай самите стени, спираше, когато той заставаше на едно място и тръгваше отново, щом той продължеше пътя си. Тази жена проследи детектива до дома му и видя като влезе вътре…

През следващата нощ Херберт Франк започна тайната си работа със синовете на хлебаря. Двете момчета се бяха въодушевили от мисълта да намерят съкровището и работеха като роби. Каналът започваше до самата стена на крепостта. Либер беше дал на Франк подробен план на крепостта и беше означил с червен молив мястото, където, предполагаше, че е скрита Алиса Тери. Всяка нощ Пиер и Гюстав копаеха под ръководството на стария си приятел професор Миспелбах. Младежите с нетърпение очакваха момента, когато най-сетне ще се натъкнат на някое доказателство за действителното съществуване на съкровището. Те отрупваха Франк с въпроси и последният трябваше да напряга усилено фантазията си, за да им разказва все повече подробности за тайнственото съкровище. Каквото се изкопаеше през нощта, на разсъмване се покриваше с дъски и тънък пласт пръст и трева, така че само при нещастен случай можеше да се открие нощната дейност на двамата братя. Но такова нещо не се случи. Щастието помагаше на Херберт Франк. Отдавна вече Пиер и Гюстав работеха на пет метра дълбочина. Франк с нетърпение очакваше момента, когато ще стигнат килиите на крепостта. Либел го беше уверил, че отвътре крепостта е заобиколена с тайна галерия, изкопана, за да се напълни с барут и вдигне във въздуха при наближаване на неприятеля.

Една нощ беше прокопана и последната стена, която отделяше Франк от тази подземна галерия. Сега той се намираше в крепостта, съвсем близо до ужасните килии, в които гниеха нещастните затворници. Беше влязъл без разрешението на губернатора и без да става нужда да разбива вратите.

Силно развълнувани, синовете на хлебаря оставиха кирките.

— Е, господин професоре — попитаха те, — стигнахме ли вече мястото, където мореплавателят е закопал съкровището?

— Без съмнение, деца мои — промълви Миспелбах с треперещ от вълнение глас. — Още една нощ и трудът ни ще бъде възнаграден. Утре към полунощ ще дойдем пак и тогава, вярвам, вече ще мога да ви докажа, че не съм се излъгал.

— Ще станем ли богати хора? — попита нетърпеливо Пиер.

— Разбира се, моето момче, ще си отидем богати с опит.

Пиер и Гюстав приписаха тези неясни думи на чудноватия начин на говорене, свойствен за стария професор. Доволни си отидоха вкъщи, като прикриха внимателно, както винаги, тайния вход.

На следната вечер професорът се оплака, че не му е добре и го боли глава. Неразположението му се влоши дотолкова, че се видя принуден да пошепне на Пиер и Гюстав, че ще трябва да отложи отиването в крепостта за следната нощ, защото ще си легне и ще вземе лекарство.

Миспелбах се оттегли в стаята си, но нито легна, нито взе лекарство. Вместо това той свали перуката и цялото си професорско облекло, навлече мушама с качулка, сложи в джоба инструменти, с каквито обикновено си служат касоразбивачите, взе един револвер и патрони и докато хазяйката и синовете й спяха дълбок сън, се измъкна съвсем тихо.

Франк се запъти към крепостта. Часовникът му показваше дванадесет без четвърт. Нощта беше тъмна, а морето — много бурно, тъй че отдалеч се чуваше трясъкът на разбушувалите се вълни.

Като стигна крепостта, отнякъде изскочи още един човек облечен също в мушама. Това беше Либел. Двамата си стиснаха ръцете, след което Херберт Франк съвсем спокойно, като че ли ставаше дума за разходка из Булонската гора, каза:

— Хайде, приятелю, нека слезем в подземното царство на смъртта, там, където гинат жертвите на френската жестокост. Трябва да имаме предвид, че за нас е по-безопасно да скочим в морето и че е много възможно, никога вече да не излезем на бял свят. Но се заклехме да освободим нещастната Алиса Тери и трябва да удържим клетвата си.

— Да, ще удържим клетвата — изрече Либел с решителност, показваща презрение към смъртта.

Херберт Франк махна дъските, с които беше покрил изкопания канал, скочи пръв в него и помогна и на приятеля си да слезе и той. Тръгнаха смело напред. Франк извади джобния фенер. Не можеха да вървят един до друг, защото каналът беше тесен, но все пак гледаха да са заедно. Каналът завършваше при един иззидан с камъни коридор. В дъното беше преграден с дървена врата.

— Дали е тук? — пошепна Франк на младия си приятел.

Последният сви рамене и двамата тихо се промъкнаха до самата преграда. Зад нея се чу тих стон.

— Мъжки глас е — пошепна Либел, — да оставим този нещастник и да продължим нататък.

Франк поклати отрицателно глава.

— Не мога да се съглася — каза той, — да отминем така този нещастник. Кой знае, може би той ще е в състояние да ни даде сведения за Алиса Тери.

— Но тази преграда няма врата — възкликна Либел.

— Че какво от това? — възрази детективът. — Ще я разбием. На такава дълбочина нищо няма да се чуе.