Една вечер, след като професорът се беше нахранил заедно със семейството, той помоли Пиер и Гюстав да дойдат с него в стаята му, защото имал нещо да им казва. Двамата младежи не намериха нищо особено в тази покана, тъй като квартирантът им след вечеря се оттегляше с тях в стаята си, за да им разправя за тайните на природата, на растителното или животинското царство. Така че седнаха на обичайните си места до писалището на професора, а той се изтегна в едно кресло и запали лулата си.

— Драги мои приятели — започна той с малко тържествен глас, — трябва да ви кажа нещо, от което може би зависи щастието на всички ни. Необходимо е, обаче, да съм сигурен, че ще пазите най-строга тайна, защото една непредпазлива или ненавреме казана дума може да направи всички ни нещастни.

Пиер и Гюстав го увериха, че ще мълчат. Миспелбах изпусна няколко големи кълба дим от лулата, намести очилата си и започна:

— Както знаете, мили мои приятели, тук в Каена всички ме смятат за налудничав човек, който е оставил отечеството си и е дошъл през моретата само за да лови пеперуди и да събира редки растения. Обзалагам се, че и вие, драги мои, въпреки вашата обич и уважение към мен, все пак ме смятате за чудак, чийто мозък не е съвсем като на другите хора. Трябва да ви призная, че досега носих маска, с която заблуждавах каенските жители. Аз дойдох тук, за да търся не пеперуди и бръмбари, а нещо много по-ценно, което си заслужава труда. Пристигнах, за да открия едно съкровище.

Пиер и Гюстав се спогледаха изненадани. Професорът се наслаждаваше известно време на тяхното учудване, после забързано продължи:

— Какво ще кажете, момчета, ако ви съобщя, че тук, в Каена, се намира златно съкровище? Човек трябва само да протегне ръка, за да го вземе и да стане изведнъж богат. В една книга, която случайно ми попадна преди години, прочетох, че някога, преди много столетия, смел мореплавател, когото бурята принудила да слезе на този бряг, открил на определено място, където сега се издига крепостта, голямо съкровище. Навярно, когато туземното население на тази страна е било покорено от белите и изтласкано във вътрешността, то е започнало да закопава златото си в земята, за да не попадне в ръцете на неприятеля. Мореплавателят имал намерение да изкопае и прибере съкровището и след като се прибрал в отечеството си, започнал да подготвя експедиция, с която да се върне тук, за да вземе богатството. Обаче смъртта го изпреварила и тайната му навярно би отишла с него в гроба, ако не бил записал предварително всичко в дневника си.

След дълги години книжата му попаднали в ръцете на негов потомък, който с голям интерес прочел описанието на страната, ала сметнал споменатото съкровище за фантазия на своя прадядо и не му придал никакво значение. По-късно издал това описание като отделна книга, в която във вид на легенда се споменавало и за съкровището. Но никому, освен на мене, не дошло наум да обърне по-сериозно внимание на това.

Дни и нощи четох и препрочитах записките на стария мореплавател и ми ставаше все по-ясно, че историята за съкровището, което лежи под каенската крепост, не е продукт на фантазията, а истинска, преживяна действителност.

Тогава реших и пристигнах, за да открия съкровището. Както знаете, аз постоянно обикалям околностите на града и докато всички мислеха, че гоня пеперуди, проучвах почвата и смятам, че съм намерил мястото, където според записките на мореплавателя е скрито съкровището. Обаче за мое голямо разочарование открих, че входът към скривалището не е тъй лесно достъпен, както предполагах. Тъкмо на това място се издига стената на крепостта, където се намират подземните килии, в които гният нещастните затворници.

Разбрах, че ще ми е невъзможно сам да проникна в скривалището и че ще ми трябват верни и мълчаливи помощници. Затова избрах вас, приятели. Вие сте млади,, здрави и силни, ще успеете да откъртите камъните на крепостния зид и да изкопаете подземен коридор, през който да може да мине възрастен човек. Разбира се, тази работа трябва да става тайно през нощта и винаги след привършване на разкопките, камъните на зида да се нареждат така един върху друг, че да не се забелязва нищо. А сега, млади приятели, отговорете ми, мога ли да разчитам на вас?

Докато слушаха обясненията на професора, Пиер и Гюстав бяха станали прави. Изненада и интерес се четяха по честните им лица. Когато Миспелбах свърши, те извикаха едновременно:

— Да, съгласни сме да ви помогнем, господин професоре, можете да разчитате, че ще свършим добре възложената работа.

— Тогава и вие ще участвате със свой пай в подялбата на съкровището, което, сигурен съм, ще намерим — заяви Миспелбах. — Да започнем още тази нощ! Аз ще ви заведа на мястото, където е скривалището. А сега дайте ми ръцете си и ми обещайте тържествено, че ще пазите тайна!

— Обещаваме — заклеха се синовете на вдовицата. Те се чувстваха много горди, че немският професор ги е удостоил с честта да им повери важната тайна и да ги направи свои помощници, Миспелбах се сбогува с двамата младежи, които обещаха да се снабдят с необходимите инструменти и към полунощ да пристъпят към работа. Гюстав и Пиер разбираха, че тази работа е опасна, защото, ако бъдат заловени, че копаят подземен канал към крепостта, няма да избягнат тежкото наказание… Червения Галицин не се шегуваше!

Когато немският професор остана сам, той спокойно изпуши лулата си, като навярно мислеше за нещо много приятно, защото от време на време се усмихваше. След това той изтърси лулата си, наложи широкополата си шапка, взе и зелената тенекиена кутия, без която не мърдаше никъде, и излезе.

Беше вече тъмно и улиците се бяха поизпразнили. Професор Миспелбах се запъти към малките елегантни вили, които се намираха пред вратите на Каена и бяха обитавани от висши чиновници и богати търговци. Той почука на вратата на една от тях. Отвори му елегантно облечен млад мъж. Той подаде на професора ръка и бързо го въведе в къщата. Двамата се качиха на втория етаж, в една стая, чиято врата домакинът заключи отвътре. Този млад човек беше познат в цяла Каена. И децата знаеха, че се казва Теодор Либел и е първи секретар и довереник на губернатора княз Галицин. Хората знаеха също и това, че от известно време Либел много се интересува от пеперуди и бръмбари, и затова в посещението на немския професор нямаше нищо чудно.

Но какво ли биха казали жителите на Каена, ако бяха видели в този момент професора? Захвърлил зелената си тенекиена кутия, от която иначе не се отделяше, той спокойно свали дългите си сиви къдри. Като махна и големите златни очила, цялото му наведено и отпуснато тяло се измени. То придоби енергична, изправена стойка и движенията му, които досега бяха бавни и несръчни, станаха еластични, младежки и силни. От огледалото, в което немският професор се огледа, му се усмихваше детективът Херберт Франк, довереният човек на Зола и Матийо Драйфус.

— По дяволите с тази глупава дегизировка — изрече той, като подаде приятелски ръка на Либел. — Не можете да си представите, драги Либел, колко ми тежи да играя месеци тази глупава роля, да правя учена физиономия и да гоня пеперудите по полето, а зад гърба ми всички да ми се смеят и да ме наричат луд.

— Нали го правите с благородна цел, господин Франк — засмя се секретарят на княз Галицин, — продължавайте спокойно да играете ролята на немски професор, а жителите на Каена нека ви се присмиват. В края на краищата вие ще ги изиграете и с право можете да се смеете последен.

— Дай Боже — въздъхна Франк. — Бих дал с удоволствие лявата си ръка, само да мога да изиграя вашия шеф и господар и да изтръгна от ръцете му неговите жертви.

— Ще успеете, Херберт Франк — отсече тържествено Либел. — Човек с вашата енергия, с вашия ум не може да не успее да надхитри един мизерен подлец, какъвто е княз Галицин. Ако вие не освободите Алиса Тери, съмнявам се дали горкото момиче въобще ще види белия свят.

— Най-важното е тя да е още жива — помръкна детективът. — Може би и надеждите ни са съвсем напразни, може би Галицин отдавна я е убил. За съжаление, не можем да знаем какво става в подземните килии на този ад.