Влакът пристигна в Хавър с малко закъснение. За да избегне любопитните въпроси, Мадлен хвана Роберт за ръка и колкото можеше по-бързо слезе от влака. Въпреки ранния утринен час, жителите на града вече бяха се раздвижили, тъй като и там, както във всички пристанищни градове, животът започва по тъмно.
За Мадлен не беше трудно да се скрие в тълпата. Тласкана от непреодолим страх, тя бързаше с Роберт и стигнаха до пристанището, където пред тях се изправи гора от мачти. При вида на толкова големи параходи в душата на Роберт отново се събуди желанието да види чужди страни и за преплава безкрайния океан на една от тези плаващи къщи, но не посмя да каже нищо, за да не разсърди новата си приятелка. Мисълта на младото момиче пък беше заета от съвсем други неща. За нея беше важно да напусне колкото е възможно по-скоро Хавър и да се върне в Париж, защото знаеше, че едно майчино сърце очаква своя буен син, който без позволение беше напуснал дома си.
Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Мадлен претърси чантата си и намери в нея само няколко дребни монети, всичко шестдесет сантима. Те щяха да стигнат само да купи малко храна за себе си и за Роберт, тъй като и двамата бяха много гладни. Но откъде да вземе пари за път до Париж!? Тя не носеше никакви украшения, които би могла да заложи, нито пък Роберт имаше часовник или пръстен. И след най-щателното претърсване на джобовете му, в тях не се оказа нито една монета. Положението беше тежко, а Мадлен беше твърде горда, за да проси. Друг начин за намиране на пари тя не можеше да измисли, а пътните разноски за нея и Роберт щяха да излязат не по-малко от двадесет франка. Какво да прави? Гладът у нея и момчето се обаждаше настойчиво, така че всички други съображения останаха на заден план.
Младото момиче влезе с Роберт за ръка в една от многобройните кръчми на пристанището. Тя поръча за себе си и момчето, и тъй като свежият морски въздух беше изострил апетита им, те ядоха с удоволствие.
Не останаха дълго в кръчмата. Пред вратата се чу шум от много гласове и след малко в тясната приветлива кръчма влезе голяма група мъже и жени. Те всички бяха облечени някак си по-особено, по-пъстро. Въпреки големия студ, жените бяха облечени само с леки копринени рокли в ярки цветове, а върху тях бяха наметнати жакетчета от кожи. Мъжете носеха фантастични костюми, а единият от тях, смешникът на компанията, имаше костюм, едната половина на който беше зелена, другата червена. Шумно, със смях насядаха тези хора на дълга маса, а един обикновено облечен човек, който бе дошъл с тях и се отличаваше със своя дебел златен ланец на часовника и няколко пръстена, поръча ядене и пиене.
Мадлен веднага разбра, че това е пътуваща циркова трупа и не се излъга. Пред входа на кръчмата стояха големи зелени коли, с които обикновено пътуваха цирковете. Скоро масата се отрупа с ядене и пиене. Мадлен и Роберт гледаха с печал колко безгрижно се радват тия хора на живота, с какъв завиден апетит поглъщат всичко сложено пред тях.
Когато Мадлен заплащаше на кръчмаря малката сметка, тя не можа да се стърпи и попита дали циркаджиите ще дадат представление в Хавър и как се казва техният цирк.
— Това е цирк „Мелини“ — отговори кръчмарят. — Те са в Хавър вече няколко седмици и сега се канят да заминат за Париж, като разбира се, ще дават представления и във всички градове и по-големи села по пътя. Тези хора са много добри, особено оня шареният, който се нарича господин Латур и има в Хавър голям успех. Той е отличен гимнастик и трудно ще се намери негов съперник в тази област.
Последната похвала, която се отнасяше за палячо-то, още звучеше в ушите на Мадлен. Това, че щяха да пътуват за Париж, я заинтересува. Тия хора пътуваха със собствени коли и ако биха били любезни да вземат до Париж нея и малкия Роберт?… Тази идея й се стори примамлива.
Тя веднага стана, отиде при директора Мелини, човека със златния ланец и многото пръстени, и го помоли за един кратък разговор насаме. Цирковият директор стана и заедно с младото момиче и малкия Роберт се отделиха в един ъгъл на кръчмата.
— Какво има, хубаво момиче? — попита той любезно. — Защо ви трябвам? Ще ми направи голямо удоволствие, ако мога да ви услужа.
— Господине — погледна го Мадлен колебливо, — току-що научих, че възнамерявате да отидете с трупата си в Париж. Това момче и аз попаднахме в Хавър заставени от необикновени обстоятелства и бихме желали да се върнем в столицата. Обаче сме толкова бедни, че нямаме пари за път. Бихте ли били така добър да ни отстъпите едно ъгълче във вашите коли и да ни вземете със себе си?
Дребният, пълничък човек потърка замислено брадата си и погледна с удоволствие стройната фигура на младото момиче и хубавото като картинка момче на майор Естерхази.
— Госпожице — отвърна любезно, — ще ми направи голямо удоволствие да ви взема със себе си, но услуга за услуга. Вие сте едно хубаво, младо момиче, пък и това момче има чудесна фигура, стройно, гъвкаво, като че ли родено за цирков артист. Възможно е нашата случайна среща да ви донесе щастие. Вие сте бедни, казахте преди малко, толкова бедни, че нямате пари, за да пътувате до Париж. Не бихте ли искали да използвате случая, който ви предлагам, за да станете артистка?
— Аз артистка! — трепна Мадлен. — И при това циркова? Не, господин директоре. Не вярвам да имам талант за това.
— Директорът Мелини е първокачествен специалист в тази област — саморекламира се той. — От пръв поглед мога да позная дали един човек ще има успех като ездач или не. Уверявам ви госпожице, че някога ще ми благодарите за това. Хайде, решавайте. Ние няма да се бавим много тук, трябва скоро да заминаваме.
Мадлен изпадна в раздвоение. Нейната моминска гордост не й позволяваше да стане циркова артистка. По отношение на Роберт смяташе, че няма право да поема върху себе си такава отговорност. Но какво друго можеше да направи! Това беше единственият начин да пътува без пари до Париж. При това тя беше бедна, без никакви средства, без дом, без семейство, което да я закриля. Може би, цирковата кариера ще й даде възможност да живее малко по-спокойно. Когато директорът Мелини, малко преди да тръгне със своята трупа, я запита какво решение е взела, тя твърдо му подаде ръка:
— Добре. С божията помощ ще опитам. Но трябва да ми обещаете, че когато пристигнем в Париж, няма да ни пречите да вървим по пътя си.
— Аз не съм търговец на роби, госпожице — я увери Мелини. — Но не се съмнявам, че новата ви професия толкова ще ви хареса, че няма и да помислите да я оставите.
По такъв начин Мадлен и Роберт станаха циркови ездачи и още на другия ден, когато спряха в едно по-голямо село, започна тяхното обучение. Роберт се оказа много възприемчив и тъй като още от малък беше яздил, скоро започна да обикаля манежа на неоседлан кон и надмина по смелост и решителност всички останали членове на трупата. Мелини му предсказа бляскаво бъдеще и не се поколеба да го изкара пред публиката още след две седмици. Мадлен пък се показа добра в пантомимата. Свежестта, грацията и известен артистичен талант, наследен от баща й, помогнаха много за това.
Що се отнася до живота на цирковите артисти, той се оказа много по-приятен, отколкото очакваше Мадлен. Артистите в частния си живот бяха твърде порядъчни и скромни хора и приеха любезно новите си колеги. Но имаше и малко изключение, което причини на момичето скръб и я караше тайно да плаче. Изключение беше палячото на трупата господин Латур, който трябваше да предизвиква смях с глупави шеги, шутовски номера и двусмислици. Но когато изчистеше лицето си от грима и съблечеше яркия клоунски костюм, беше сериозен и интересен мъж. Тъмната му мека коса покриваше високо чело, озарено от достойнство и интелигентност, а винаги безупречно бръснатото му лице беше чисто като на дете.
Този човек презираше собствената си професия и беше недоволен от себе си, защото не беше постигнал нищо по-добро, макар че беше получил солидно образование и събудил големи надежди. Младежко лекомислие и временна страст към една прелестна циркова ездачка го бяха накарали да прекъсне учението си и да постъпи в цирка. Така бе станал клоун. Човекът, който знаеше латински и гръцки, беше чел и поетите, и философите на разните народи, трябваше да излиза всяка вечер пред публиката, облечен в пъстри дрехи, да говори глупости и да се търкаля по килима, като оставя разни коняри да му удрят плесници. Често, когато лицето му се изкривяваше в комична усмивка и публиката с възторг му ръкопляскаше, сълзи рукваха от очите му и той бързаше да направи няколко премятания, за да ги прикрие. Този именно човек причиняваше мъка на Мадлен, макар че, може би, той най-много от всички в цирковата трупа й желаеше доброто. Но любовта понякога причинява по-голямо зло, отколкото омразата. Латур, палячото Латур, клоунът Латур, шегобиецът беше влюбен в Мадлен. Нейната грация и миловидност, нейната добродетелност го бяха пленили и той още от първите дни започна да използва всеки удобен случай да бъде с нея.
