Тъй като Мелини се грижеше само за търговските, за материалните въпроси на цирка, фактическият артистичен ръководител беше всъщност Латур и той се зае с посвещаването на Мадлен в пантомимното изкуство.

Подготвяше се ново представление, което щеше да се играе в края на всеки спектакъл и в тази пантомима Латур и Мадлен трябваше да изпълняват главните роли и да представляват влюбена двойка. Нещастният клоун пренесе в действителността онова, което трябваше да чувства само на сцената.

Един ден той призна на Мадлен, че я обича. Тя се уплаши, но не посмя да му разкаже историята на своята любов, не посмя да му признае, че се е обрекла другиму, когото обича от все сърце. Побоя се да не загуби в негово лице единствения истински приятел от цялата циркова трупа, единствения човек, който я защитаваше от натрапчивите любезности на другите млади мъже. Но от този час Латур не престана да я моли и увещава да стане негова жена, да осветли с любовта си тъмнината на неговия живот. Трогателен беше нещастният клоун в своето червено и зелено облекло, когато стоеше зад кулисите срещу хубавото момиче, което в своя фантастичен костюм изглеждаше още по-красиво.

— Мадлен, хубава скъпа Мадлен — шепнеше клоунът, — станете моя, ощастливете ме с вашата любов. Не гледайте тези шарени дрехи, които нося, не слушайте грубите и глупави шеги, които трябва да правя, за да развеселявам публиката. Забравете, че аз съм презреният палячо, шегаджията, клоунът. В тези гърди тупти едно честно сърце, в тази глава има мисли, които могат да се мерят с мислите на най-умните хора. Кажете ми „да“ и аз ви обещавам, щом поискате, да напусна веднага тази унизителна професия. Ще започна нещо по-добро, аз съм образован и мога да работя къде ли не.

О, Мадлен, позволете ми да ви разкажа историята на моя живот, да ви обясня как стана така, че аз, един образован човек, се захванах със смешната професия на цирков клоун и ще зароните сълзи над моята съдба. Вие не ще ми откажете своето сърце и своята любов.

— Разкажете ми — склони Мадлен, победена от бурната страст на този човек.

На арената на препълнения цирк, където хората седяха глава до глава, музиката свиреше весел валс, а една танцьорка в блестящ златен костюм весело танцуваше и скачаше като в танцувален салон върху гърба на кон. Множеството лампи, блестяха и заливаха със светлина червените драперии, цветното кадифе на скъпите места, пъстрите греди, които крепяха леката циркова постройка и обшитите със сребро дрехи на конярите. А тук зад кулисите, в един тъмен ъгъл, осветен от мътната светлина на висяща лампа Латур, клоунът, облечен в разноцветните си дрехи, с бяла шапчица и силно гримирано лице разказваше историята на своя живот.

— Аз съм от добро семейство — започна Латур. — Баща ми беше председател на съда в няколко големи френски града. Последно бяхме в Лион. Майка ми умря рано и това ме привърза още повече към баща ми, който много ме обичаше. Едва ли човек може да си представи по-добри отношения между баща и син. Въпреки голямата разлика в годините, аз бях приятел с баща си, който иначе беше доста затворен човек и отбягваше хората. Завърших гимназия, но всъщност много повече знания получих от баща си, отколкото от училището. Председателят на съда се ползваше с уважение сред учения свят благодарение на съчиненията, които беше написал и издал. Аз станах студент, записах право, понеже баща ми желаеше да се отдам на същата професия. Щом завърших университета, ме назначиха за помощник на баща ми. По това време се запознах с едно момиче, което плени сърцето ми, защото беше хубаво и добродетелно. То приличаше на вас, Мадлен. Беше дъщеря на най-богатия банкер в Лион и зестрата й възлизаше на петстотин хиляди франка. Бланш Ришмонд стана моя годеница. Баща й с радост прие нашия брак, не само защото смяташе, че по такъв начин ще осигури щастието на детето си, но и беше горд да се сроди с известния председател на съда. Годежът ни беше отпразнуван с бляскаво тържество, а сватбата ни беше определена за след два месеца. Едва имах възможност да се радвам на щастието, че съм годеник на хубавата Бланш, тъй като точно по това време бяхме претрупани с работа. В Лион през последната година бяха станали множество тежки престъпления. Не се знаеше точно дали те бяха извършени от криминални банди или само от един-единствен човек, но ако се приемеше последното, трябваше да се признае, че този човек е истински гений на престъпността. Всичките кражби, грабежи и прочие нощни подвизи бяха извършени с такава хитрост и смелост, че властите не бяха успели да открият някакви следи от престъпника. Арестувани бяха маса заподозрени, някои от които биваха разследвани продължително време, поставени им бяха всевъзможни уловки, правени бяха обещания да бъдат наказани съвсем леко, бяха раздавани награди, само и само да открият следите му. Но всичко беше напразно. Арестуваните признаваха, че са направили тази или онази дребна кражба. Обаче за големите и смели нападения и обири на крупни суми не можа да се открие нищо. И в края на краищата всички трябваше да бъдат пуснати на свобода. По това време аз имах възможност да схвана и да се възхитя от ума, енергията и работоспособността на баща ми. С неуморно старание преследваше следите на този тайнствен престъпник и цели нощи прекарваше заключен в кабинета си, в проучване на голям куп дела. На сутринта, след като беше спал само няколко часа, бързаше блед за съда, за да даде своите нареждания и отново с желязна енергия да започне издирванията.

Боях се за здравето му и го молех да се щади.

— Трябва да изпълняваме дълга си, сине мой.

Обаче престъпленията продължаваха и тъкмо няколко седмици преди сватбата бяха обрани особено брутално няколко бижутери, които имаха големи количества злато и брилянти. Сякаш крадецът бърза да си набави по-голяма сума, за да може след това да избяга.

Сватбеният ден наближи. Вечерта преди сватбата вечеряхме в дома на моя бъдещ тъст. Когато ние — банкерът Ришмонд, баща ми и аз, се оттеглихме, за да пушим цигари и се настанихме в удобните кожени кресла, бащата на Бланш се обърна с известна тържественост към мен:

— Вие знаете, драги сине — каза той, — аз с удоволствие ви наричам още отсега мой син, че съм определил зестра от петстотин хиляди франка. Парите са готови и утре, когато се връщате с Бланш от кметството, имайте добрината да се отбиете в частната ми кантора, за да ви дам сумата, която ще осигури щастието на децата ми.

Аз стиснах ръката на благородния човек и промърморих някаква благодарност. Баща ми също похвали щедростта на банкера и каза:

— Господин Ришмонд, аз не съм толкова богат, колкото вие, но синът ми не е съвсем без средства. Той ще получи утре преди своето бракосъчетание от мен двеста хиляди франка.

Исках да скоча и да прегърна баща си, но той ми направи знак да не правя такива работи. Отърси замислено пепелта от пурата си в стоящата пред него японска пепелница.

— Господин Ришмонд, аз не съм толкова богат, колкото вас, но счетох да свой дълг да ви обърна внимание, че засега Ценностите не са много сигурни в нашия град. Още не сме успели да открием тази разбойническа банда, която с толкова голяма смелост и, за съжаление, с такъв успех обира и най-охраняваните къщи. Поставили ли сте на достатъчно сигурно място половината милион франка, които смятате да дадете утре на моя син?

— Аз съм предпазлив човек, господин председателю — отговори банкерът, — и съм сложил парите в една огнеупорна каса, която се намира в частната ми кантора. Вратата на касата е снабдена с електрически звънец. Никой не може да я отвори, без да иззвъни звънецът над леглото ми. Пред касата се намира и един автоматичен стрелец. Той е скрит в една обвивка, подобна на голям търговски тефтер. Крадецът в тъмнината или няма да забележи книгата или пък би искал да я махне оттам. Но щом я докосне, веднага ще получи в тялото си солидна порция сачми.

— Трябва да призная — одобри баща ми, — че това са сигурни мерки против обир. Впрочем, парите, които ще дадете на сина ми, в ценни книжа ли са или в банкноти?