— Да, утре всичко ще бъде друго…

Черният майор се усмихна щастлив и си отиде. Той бе постигнал целта си. Още един ден и половин нощ и красивото, невинно същество щеше да му принадлежи! На него — със сърце и душа!

Павловна целуна още веднъж баща си, пожела му лека нощ, отиде в спалнята и легна облечена на леглото си. Закри обляното си в сълзи лице с възглавницата. Девойката плачеше, младото й тяло се превиваше от болки, сърцето й се свиваше от скръб.

— Павловна, Боже мой, Павловна!

Тези думи бяха изречени от Ева Рихтер, която тихо и незабелязано влезе в стаята.

Младата княгиня с мъка се вдигна от леглото и с очи, пълни със сълзи изгледа приятелката си.

— Мила Павловна, ела на себе си — замоли я Ева. — Нали самата ти ми каза, че трябва непременно да се венчаеш за граф Естерхази.

— Да, това трябва да стане — отвърна младата годеница сериозно, — утре ще се венчаем. Дадох обещание на граф Естерхази, че ще му стана жена и трябва да удържа на думата си.

Очите на девойката блестяха. Тя стана, отиде до прозореца и погледна улицата. Пред вратата на двореца стоеше човек — просяк навярно, защото беше облечен в скъсани дрехи.

— Трябва да е гладен, нещастният! — каза Павловна със съчувствие.

Девойката извади от джоба си една златна монета, зави я в хартия и я хвърли в краката на просяка.

— Той взе дарението, изгледа го учудено, кимна в знак на благодарност с побелялата си глава и сложи монетата в джоба си. После отиде на отсрещната страна и се подпря на бастуна си.

Павловна затвори прозореца и се върна при Ева.

— Няма ли да си лягаш? — попита Ева приятелката си. — Да те съблека ли?

Павловна поклати отрицателно глава. Тя започна сама да се съблича и постави скъпата брошка, която Естерхази й подари на малката масичка, която се намираше до леглото й.

Неочаквано момичето престана да се съблича.

— Ева — каза тя с разтреперан глас, — изпълни ли моето желание?

— Да, мила приятелко, пак попитах за господин барон Фон Пикардин.

— Какво узна? — каза княгинята и лицето й се зачерви като божур, а тялото й потръпна.

— Нищо повече от това, което знаеш: след онази нощ, когато баронът е избягал от къщата си, не се е връщал повече. На следния ден дойдоха двама мъже в двореца му, показаха подписано от господин Пикардин пълномощно и взеха всички намерени в стаите книжа и писма. После дадоха заплатата на стария слуга Жан за една година, като му казаха, че баронът е заминал за дълго и дворецът ще бъде затворен до ново нареждане от него.

— Отпътувал ли е? — извика Павловна. — Разбирам! Зная закъде е отпътувал Емил. Утре и аз ще го последвам. Мястото където ще се намерим е прелестно, там няма нито лъжа, нито измама и човешка сила, която може да ни раздели.

Като чу тези думи, Ева пребледня.

— Павловна — каза тя, — Павловна, какво си намислила?

— Ще сторя онова, което трябва да стане! — прошепна бледата девойка.

После заплака и оброни глава на Евините гърди. Девойката прегърна другарката си и несвързано каза:

— Ева, мила и любезна приятелко, мислиш ли, че ще бъда толкова предана на черния майор, колкото трябва да бъде жената, която завежда мъжа у дома си?

Бедната се отвращаваше от него. Ева разтреперана погледна към земята.

— Мога ли да преживея — продължи красивото момиче, зачервено от срам — мига, в който този мъж, на когото с отвращение подавам ръката си, ще ме прегърне и сатанинските му желания ще погубят моята невинност? Да, Ева, жена, която подарява сърцето на любимия си, както аз подарих моето на Емил фон Пикардин, и която се отдава на друг, такава жена е за презрение и ти няма да искаш, мила Ева, аз сама да се ненавиждам!…

— Разбира се, че не, Павловна.

— Помогни ми, трябва да се избавя от този позор! Павловна притегли Ева към себе си.

— Когато бях при тебе, преди няколко дена, ти ми показа едно шишенце, пълно с някаква течност.

— Морфин — промълви Ева уплашено.

— Да, морфин беше. Докторът ти е предписал това лекарство за болните ти нерви и ти е поръчал да не вземаш повече от осемдесет капки на ден, тъй като, ако се вземе в по-голяма доза, човек може да се отрови.

— Да, това ми каза лекарят, но какво искаш от мен?

— Дай ми това шише, Ева! Нека то ме избави утре от срама и мъките да бъда жена на човек, когото не обичам. Не, не се плаши, ти ще направиш по този начин едно добро. С твоя морфин аз ще умра спокойно. Ако ли пък ми откажеш, Ева, кой може да ми попречи да скоча от покрива на нашата къща или да се хвърля в реката…

— Това е ужасно — погледна Ева замислено приятелката си. — Бедната Павловна, ако обмислиш по-добре положението, в което се намираш — продължи тя, — не бих казала, че ще сгрешиш, ако изпълниш плана си. И аз също по-скоро бих умряла, отколкото да стана жена на черния майор. Добре, ще ти дам шишенцето и е по-добре да умреш от тази смърт, защото не причинява никакви болки, отколкото от друга смърт.

— Колко съм ти благодарна, Ева. Иди и ми донеси шишенцето от стаята си!

— Още сега? — Ева се стресна.

— Искам да имам в ръцете си средство, с което ще мога да спася честта си — каза младата жена, — но ти се заклевам, че чак когато свещеникът ни венчае с Естерхази, тогава ще опитам действието на отровата. Забравила ли си, че не мога да умра, преди да изпълня обещанието, което дадох на графа?

— Ще донеса отровата, ще се върна след няколко минути.

Младата немкиня отиде в стаята си, която се намираше на края на коридора. Тя запали лампата и взе от умивалника едно шишенце пълно с бяла течност. На етикета на шишенцето имаше череп, което показваше, че е отрова. Ева погледна за миг бялата течност, която можеше много скоро да избави човека от всички мъки и грижи на този свят и въздъхна:

— Не е ли по-добре да изпия аз отровата — каза си тя, — защото моят баща е престъпник, а майка ми е улична жена. Аз съм без подслон и съм изложена на произвола на един дявол в човешки образ. Това е черният майор. Изглежда, че бог ме е набелязал да изпълня голяма и свята длъжност. Трябва да избавя това нещастно момиче от самоубийство. Момичето отвори шишето и го изсипа в кофата до умивалника. После напълни шишето с чиста вода, затвори го и се върна при Павловна.

Младата княгиня спокойно взе шишето. Тя се вгледа в черепа, който беше нарисуван на етикета.

— Ти си това, в което трябва да се превърне и най-хубавото лице, щом премине съня на земния живот. Смъртта разрушава само тялото,, тя няма власт над душата, която отлита на небето.

Княгинята целуна Ева и щом остана сама, угаси лампата и си легна. Тя дълго време не можа да заспи, а когато заспа ужасни сънища затерзаха невинната й душа. Тя видя онази брилянтна брошка, която й подари Естерхази и която бе на масичката до нея. Камъните на брошката изпускаха пламъци. Те ставаха все по-големи и по-големи и най-после обхванаха цялата стая. Една красива, бледа жена изскочи от пламъците. Чертите на лицето й бяха много печални. Тя беше облечена в смъртна дреха и носеше букет от бели рози.

Павловна не можеше да се отърве от това видение. Бледата жена погледна момичето със сълзи на очи.

— Познаваш ли ме, Павловна — прошепна тя. Момичето поклати отрицателно глава.

— Аз съм твоята майка — каза бледата жена кротко.

— Майко, обична моя майко!

Заспалото момиче почувства, че горещи сълзи намокриха лицето му.

— Донесох ти бели рози за твоята сватба! — каза сянката. — Ти знаеш, че хората красят гробовете си с тях, но утре когато ще те занеса в небесното царство, ти ще ги държиш в нежните си ръце.

— Ти ще бъдеш ли при мене, когато се отърва от земните мъки?

— Ще бъда, дете мое. Твоята майка е била винаги до тебе. Не се страхувай от нищо, Павловна, мъките са кратки, но безкрайна е небесната радост.

— Страх ме е, майко, от тъмния гроб, в който ще заровят тялото ми, там е толкова студено, мрачно и самотно, страхувам се, майко, ела и ме целуни!

Жената се усмихна и се приближи до леглото. Бялата, красива сянка протегна ръцете си и Павловна вдигна глава, за да се облегне на гърдите на майка си. Но изведнъж…