За щастие четиримата бяха изхвърлени толкова навътре на брега, че приливът не можеше да ги достигне и повлече обратно в морето.

Кои бяха тези хора, каква ужасна съдба ги беше събрала върху тази дъска сред океана, какви душевни и физически връзки ги свързваха помежду им?

Мъжът с добродушното лице, чиито очи излъчваха неукротима енергия, е Латур, клоунът, когото видяхме, че стана моряк на „Черната Мария“.

Момчето, което съвършено изтощено лежи в краката му, е разбира се, неразделният другар на бившия клоун, любимецът му Роберт Естерхази! Припадналата жена, която не проявява никакви признаци на живот и лежи с широко разтворени ръце и обърнато към слънцето лице върху пясъка, е Натали Естерхази, нещастната съпруга на черния майор, майката на Роберт. Грубата сива рокля, която обгръща тялото й, е същата оная рокля, която тя сама облече в „Сен Лазар“, когато с Фернанда Турвил размениха ролите си.

А кой беше четвъртият човек, който най-малко беше пострадал от неволната морска баня и преумората през последните дни, защото вече се беше изправил на краката си и със скръстени над гърдите ръце гледаше съчувствено и разтревожено лежащата пред него нещастна жена.

За да си обясним съдбата на тези хора, ще трябва да се върнем малко назад в разказа си.

Знаем, че Натали, Роберт и Латур се намираха на парахода „Черната Мария“, когато по време на буря се разбунтува екипажът му. Моряците, предвождани от кормчията, бяха изпразнили буретата с ракия, които се намираха на парахода, и в пияно състояние бяха решили да откраднат парахода и да го използват за пиратство. Но това тяхно намерение беше осуетено благодарение на намесата на Латур. Той беше подмамил тълпата бунтовници в машинното отделение и ги беше заключил там, откъдето не можеха да излязат, защото желязната врата беше много здрава. За тази услуга, която той направи на капитана на „Черната Мария“ Делклюзьор, той поиска само свободата на намиращите се на борда затворници. Капитанът се беше съгласил да спре на западния африкански бряг и там да остави затворниците, които бяха осъдени на по-дълго или по-кратко заточение в Каена.

Тъй като трябваше да се откажат от използването на парна тяга, защото машинното помещение беше, както казахме, заето от бунтовниците, те вдигнаха ветрилата и насочиха кораба на изток. Тъкмо Латур, Роберт и Натали, изпълнени с надежда, седяха един до друг и мислеха как да стигнат от Африка до най-близката френска колония, за да се върнат оттам в Париж, когато се случи нещастие, което сложи край на плановете и надеждите им.

На втория ден след заключването на бунтовниците, към дванадесет часа по обяд, се чу ужасен трясък и след миг „Черната Мария“ се превърна в негодна развалина. Цялата задна част от парахода беше изчезнала, погълната от водата заедно с всичко живо в нея. Ония обаче, които по време на експлозията се намираха на предната палуба, макар и да бяха пощадени от смъртта, знаеха, че тя не е далеч от тях. Нямаше да минат и петнадесет минути и жалките остатъци от „Черната Мария“ щяха също да потънат в морето.

Бунтовниците сами бяха причинили нещастието. В машинното отделение те не можеха да намерят нищо за ядене, но затова пък откриха едно буренце ракия, скрито там навярно от механиците или огнярите за своя лична употреба. Негодниците продължиха започнатия на палубата гуляй и в резултат на това един от тях, пиян до умопомрачение, подклал пещта на котела, в който имало съвсем малко вода. Хората на палубата чули предупредителния сигнал, който известявал за близката катастрофа, ала преди капитан Делклюзьор да успее да слезе в машинното отделение, котелът експлодирал и докарал катастрофата.

Разбира се, самите бунтовници загинали разкъсани на парчета от експлодиралия котел. Ала смъртта на тези негодници с нищо не помогна на останалите живи хора. Тяхното положение беше много тежко. Това, на което те още се намираха, не можеше да се нарече даже развалина, то беше само купчина едва държащи се едно за друго парчета, които след няколко минути водата щеше окончателно да погълне.

Ужасен край очакваше Латур, Натали и Роберт. Те не знаеха дали да се смятат щастливи, че по време на катастрофата са били в предната част на палубата и не са загинали, или не, тъй като мъчителният час, който преживяха, едва ли можеше да се смята за щастие.

Роберт прегърна майка си, Латур стискаше ръцете на момчето и така те стояха безпомощни, отчаяни и обречени на гибел. В този момент една ръка легна на рамото на Латур и той чу някой да казва:

— Какво чакате, господин Латур, да стане много късно, да се разруши и потъне и тази част на парахода?

Латур учудено се обърна.

Спокойният тон, с който бяха казани тези думи, подейства утешително дори в тази страшна минута. Той видя пред себе си човек, когото не беше забелязал по-рано на парахода. Беше облечен в затворнически дрехи, а на ръцете му още личаха белезите на веригите, които бе носил доскоро. Лицето му излъчваше интелигентност. Той имаше къса черна брада, прошарена тук-там с бели косми. Гъстата му коса беше също тъй посребряла.

— Какво бих могъл да направя? — зачуди се Латур.

— Какво бих могъл да направя, за да спася себе си и приятелите си? Нали виждате, че смъртта ни е въпрос само на няколко минути.

— Тези минути трябва да се използват — твърдо и енергично го прекъсна непознатият. — Да действаме заедно, господин Латур!

— Какво смятате да правим, господине? Непознатият хвърли дълъг изпитателен поглед върху развалината, на която плаваха.

— Спасителните лодки са се откъснали при експлозията и вълните са ги отнесли — разбра той. — Ще трябва да потърсим нещо друго.

— Друга лодка! Не виждам нищо подобно.

— Виждате ли онази дъска? — посочи непознатият.

— Тя е доста голяма и ще може да удържи както мен, тъй и вас, дамата и момчето.

— Какво ще правим с една дъска сред океана?

— Всичко, ако Бог е решил да подпомогне нашите усилия. Елате, господин Латур, вземете дамата и момчето със себе си и върху тази дъска да изчакаме потъването на последната част от „Черната Мария“.

Вътрешен глас подсказа на Латур да се подчини на този човек. Той обясни набързо на Натали и Роберт каква е работата и те, макар и да не вярваха твърде, все пак последваха Латур и седнаха заедно с него и непознатия върху една доста дълга и широка дъска. Той взе дълго парче дърво, което искаше да употреби като весло или средство за прогонване на приближаващите се акули.

— Най-важното сега е — обясни черноокият мъж — да се държим здраво за нашата дъска, защото по всяка вероятност ще получим силен тласък при потъването на парахода.

Нещастниците механично изпълняваха неговите нареждания.

— Кой сте вие, господине? — попита Латур. — Въпреки голямата опасност запазвате спокойствие, хладнокръвие и давате заповедите си с такава вяра в бъдещето, докато всичко наоколо вика, реве, проклина и плаче!

Непознатият се поклони, сякаш се намираше в елегантен салон, сред най-доброто парижко общество.

— Казвам се Уилям МакГоер и съм репортер на „Ню Йорк Хералд“.

— Вие сте репортер! — учуди се Латур. — И пътувате със затворниците, които изпращат за Каена…

— Това е една малка комедия — отговори американецът с тънка усмивка. Този странен човек можеше да се усмихва дори пред лицето на смъртта. — Нашият главен редактор ми поръча да отида на всяка цена на Дяволския остров и да проуча условията, при които живее нещастният мъченик Драйфус. Разбира се, с цел всичко това да бъде по-късно публикувано в редица статии в „Ню Йорк Хералд“. Не ми оставаше нищо друго, освен да извърша привидно престъпление, за което да ме осъдят на двегодишно заточение в Каена. Страхувам се, обаче, че при сегашните условия „Ню Йорк Хералд“ ще трябва доста дълго да чака за своите статии.

Но едва репортерът изрече последните си думи, една вълна изхвърли всички в морето. Тя заля както дъската, така и седналите върху нея хора. Скоро след това се показаха на повърхността, всички на местата си.