— Циклон!

Този вик се чу от всички страни, на парахода. Кормчията изскочи от своята кабина, моряците, които спяха в своите каюти, се спуснаха на палубата. Всички викаха, крещяха, псуваха един през друг и от целия тоя хаос отчетливо се отделяше ужасният вик: „Циклон!“

— Загубени сме — промълви Латур, като изтегли графинята, — би било лудост да тръгнем сега с тази черупка. Ще бъдем пометени от вълните, което впрочем може да ни се случи и на парахода.

— Къде е капитанът? — крещеше кормчията Джим. — Идете в кабината и събудете стария дявол. Да не мисли да спи до второ пришествие и да остави парахода да се разбие на парчета.

Морякът, който слезе в кабината на капитана, за да го събуди, се върна с известието, че не намерил там Деклюзьор.

Циклонът беше в разгара си. Параходът ту се издигаше на белия гребен на огромна вълна, ту потъваше в пропаст. Чуваше се скърцането на машините, които с голяма мъка и максимални напрежения успяваха отново да го изтеглят от дълбините.

— Ей, кормчия, дайте ни ракия — извика един от моряците. — Нека се повеселим, защото няма да осъмнем. Тази е последната ни нощ.

— Не давам нито капка, кучета такива — извика Джим, — защото, ако се напиете сега, сигурно ще отидем по дяволите.

Скоро след това на палубата се появи малко буренце ракия и едно по-голямо с вино. Пред лицето на смъртта започна един отвратителен гуляй. Моряците пиеха с големите канчета безразборно ту от едното, ту от другото буре, като всеки гледаше да си наточи повече. Вятърът ревеше и заглушаваше нецензурните песни на пияните мъже, псувните и клетвите, които отправяха към хората и Бога.

— Няма ли жени на борда — извика един от моряците, — за да се забавляваме по-добре. Освободете затворниците, пуснете ги, а жените нека дойдат да ни повеселят.

— Между затворниците има само една жена — отговори друг — и тя е много хубава.

Латур, Роберт и Натали изтръпнаха като чуха тези думи. Те бяха се скрили в една спасителна лодка и я бяха покрили със сиво платно, което ги скриваше от погледа на моряците. За сега още бяха на сигурно място. Гуляят продължаваше с участието и на кормчията, който беше разбрал, че всяко противопоставяне е безсмислено, още повече, че възможността да спасят парахода от бурята беше твърде малка.

Екипажът на „Черната Мария“ очакваше смъртта си и искаше преди това да се повесели, колкото е възможно повече. Ракията се лееше изобилно и скоро целият запас беше изчерпан. Пияни хора се люшкаха сред бледата светлина на светкавиците и никой не се грижеше да вземе поне най-необходимите мерки за спасение. Дори кормчията беше напуснал поста си.

Параходът се носеше по ревещите вълни на разбушувания океан. Потъването беше неизбежно. Пияният екипаж запя една ужасна песен, която-съдържаше най-грозни кощунства и съвсем не подхождаше на този трагичен час, но хората се бяха превърнали в животни, които се подчиняваха само на инстинкта си. Някои от тях бяха слезли в най-долното помещение на парахода и бяха освободили затворниците. Нещастните измъчени, бледи същества, олюлявайки се от ужас, тръгнаха по палубата. Те чувстваха, че става нещо страшно, защото и от кабините бяха дочули глухия тътнеж на вълните и гръмотевиците, а по люлеенето на парахода, който се наклоняваше ту на едната, ту на другата страна, бяха разбрали, че бушува силна буря.

С отчаяни усилия нещастните затворници се опитаха да разбият вратите, обаче не успяха. Неочаквано те сами се отвориха. Пияни моряци стояха пред тях и ухилено ги подканяха по-бързо да излязат на палубата, защото там се празнува празник на смъртта и имало вино, ракия и мезета. Всеки можел да яде и пие колкото иска. Разтревожени, затворниците изскочиха на палубата. Един поглед върху морето, беше достатъчен, за да разберат, че са загубени, че параходът е жертва на бурята… Дадоха им ракия, подхвърлиха им големи парчета месо и нещастните затворници, които дълго бяха търпели лишения, се нахвърлиха жадно. Затворници и моряци седяха или лежаха на групи, наливаха се с ракия и вино, смееха се, шегуваха се със смъртта.

Но изведнъж на палубата се появи човек, побеснял от гняв, с пълен револвер в ръка. Беше капитан Деклюзьор. Той беше успял да се свести навреме и сега се появи съвсем неочаквано сред пируващите хора.

— Каналии, какво правите — извика гръмовито той и гласът му надви рева на бурята и шума на вълните. — Полудяхте ли, кучета, че вместо да работите, за да се спасите, сте се напили като свини! Всеки на поста си, мръсници. Тежко на тоя, който не се подчини. Ще му забия куршум в главата!

Някои от моряците веднага се съвзеха и понечиха да заемат местата си. Но някои по-пияни техни другари ги задържаха.

— Страхливци! — извикаха им те. — От капитана ли се уплашихте!

— Ха, той твърде дълго е бил капитан, сега параходът е наш, а ние заедно с него, може би, още следващата минута ще отидем по дяволите. Глупак е оня, който мисли да се залавя за работа…

— И ти, Джим — нахвърли се капитанът върху кормчията, който беше седнал върху празно буре, — какъв си кормчия, щом през време на буря напускаш поста си! Бързо на руля!

Но Джим, който беше толкова пиян, че едва ли би могъл след три дни да изтрезнее, не прояви никакво желание да се подчини на капитана.

— Ти ще послужиш за пример! — извика капитанът, вдигна револвера си и се прицели в челото на кормчията.

Ала преди него се изправи огромен моряк с брадва в ръка.

— Ако стреляте, капитане — извика заплашително червенокосият човек, — ще ви разбия черепа.

Чуха се два изстрела. Червенокосият падна като ударен от гръм, а Джим се катурна от бъчвата, с пробито чело.

Тези изстрели бяха сигнал за общ бунт, за страшната кървава сцена, която се разигра сред океана. Бунтовниците нападнаха капитана, обезоръжиха го, повалиха го и му вързаха ръцете и краката. След това пияните моряци започнаха да се съвещават какво да правят с бившето си началство.

— Слушайте, момчета — извика един слаб, широкоплещест човек, американец, който кой знае как беше попаднал във френската марина. — Ще ви направя едно предложение, от което можете да забогатеете, стига да не ви липсва смелост и решителност. Да хвърлим капитана в морето, нека го погълне кипящата бездна, а ние ще станем господари на парахода. Когато премине бурята, ще спрем в някое южноамериканско пристанище, или ако предпочитате, на западния африкански бряг. Там ще продадем парахода и ще си поделим парите. Е, момчета, какво ще кажете за моето предложение?

— Американецът е умна глава — извика един дребен италианец, който като всички свои сънародници беше много алчен. — В това поне има някакъв смисъл. Ще можем да спечелим нещо. Макар че „Черната Мария“ е твърде старо корито, все ще струва поне тридесет хиляди франка. Съгласен съм с предложението на американеца!

— И аз! И аз! Всички, всички!

Ракията, кръвта, която бяха видели, смъртната опасност, в която се намираха, направиха от тези хора престъпници. Италианецът и американецът се спуснаха върху вързания капитан. Те го вдигнаха и го понесоха към перилата на палубата.

— Какво правите, кучета — извика Деклюзьор, който се сети за намерението им, — искате да ме убиете ли? Престъпници, не знаете ли, че във всяко пристанище на тоя свят ще ви поискат сметка затова, глупаци. Сами се убивате.

— Благодарим, капитане — присмя се американецът, — че сте се загрижили толкова за нас. Но аз смятам, че ще направите по-добре, ако се погрижите за себе си. Помолете се набързо на Бога, защото смятаме да ви накараме да си пийнете морска водица.

От скривалището си в спасителната лодка Латур, Роберт и Натали чуваха всяка дума от този страшен разговор. На Натали, която имаше всички основания да мрази капитана, също й беше тъй непоносимо, както и на останалите двама.

— Какво мислиш, моето момче — пошепна на Роберт бившият клоун, — да допуснем ли да извършат пред очите ни това убийство, или да се притечем на помощ на това животно Деклюзьор?

— В този момент, чичо Латур — отговори момчето, — Деклюзьор е само човек.