— Милостиви Боже! — изхлипа Мадлен като протегна ръце към старата графиня. — Смилете се над мен! Кажете жив ли е синът ви? Или е болен? Какво е станало с Християн?

— Сега ще ви отговоря на всички въпроси. Влезте вътре!

Старата графиня отвори една врата и покани Мадлен в уютна, но скромно наредена стая. Над едно старомодно канапе висеше портретът на Християн. Той беше заобиколен с цветя. Мадлен не се сдържа повече, със сълзи на очи падна в краката на графинята, целуна слабата й ръка и развълнувано изрече:

— Госпожо графиньо, знам, че съм ви причинила грижи и неприятности. Но Бог ми е свидетел! То стана без да искам. Християн ме обича и аз го обичам. Обичам го повече от живота си, повече от всичко на този свят! Вие бяхте против това, госпожо, но аз никога не съм ви се сърдила, вие имахте право от своя гледна точка! Бяхте научила за баща ми лоши работи, които мълвата не беше преувеличила. Но отговорете ми, госпожо графиньо, отговорете ми по сърце и съвест! Може ли да държите детето отговорно за делата на бащата? Можете ли да осъдите човек, само защото дължи живота си на един подъл човек, който му е дал опозорено име? Не съм ли достатъчно нещастна с това, че трябва да говоря така за баща си, че не мога да го защитя, да застана на негова страна и да кажа: „Аз съм негова дъщеря, съдете ме заедно с него. Каквото и да е направил, аз го поемам върху себе си.“ Но аз не мога да го кажа! Заклевам ви се, госпожо графиньо, че не мога! Аз сама осъждам баща си, отвращавам се от него, отказах се от него! И сега, след като ви признах всичко това, след като се унизих пред вас, майката на моя Християн, искате ли още да разделите две сърца, които се обичат? Зная, че Християн още ме обича и ако може да ме види как ви моля, как колепреклонно ви се моля, той не би ме оставил тъй дълго да лежа в краката ви, той би протегнал ръце и би ме вдигнал.

Едри сълзи запълзяха по бузите на графинята. Тя се наведе, прегърна разплаканото момиче и го притегли към себе си.

— Мадлен Готие! — промълви нежно. — Станете и дайте да ви прегърна! О, как не ви познавах по-рано! Сега виждам, че синът ми не е направил недостоен избор и… Бог ми е свидетел… щастлива и спокойна бих сложила ръката ви в ръката на сина си! Не, сега вече не бих ви разделила. Но, Мадлен, трябва да ви го кажа. Съдбата ви е разделила!

Момичето се изправи и с широко отворени очи загледа старата жена, която бавно и колебливо искаше да й съобщи ужасна новина.

— Съдбата ли ни е разделила? — извика уплашено.

— Какво искате да кажете с това, госпожо графиньо? Къде е Християн? Къде е той?

— Замина! — отговори графинята и се разплака. — Преди двадесет и четири часа напусна Париж и през Хавър ще отпътува за Америка.

Мадлен се вкамени.

— За Америка? — успя най-сетне да повтори тя. — Християн иска да напусне Европа? О, Боже, госпожо графиньо, какво го е накарало да вземе това нещастно, съдбоносно решение?

— Не знаете ли, дете мое? — отговори тихо и кротко графинята с глас, в който нямаше ни следа от упрек.

— Вие, само вие, Мадлен, го накарахте да направи това. Не, аз не ви се сърдя, сега, като ви познавам. Не мога вече да ви се сърдя, но трябва да ви го кажа. Християн не можа да забрави, не можа да си прости злото, което ви е причинил. Той ви огорчи, обиди, той мислеше, че ви е тласнал към смъртта. Родината му опротивя, искаше да се махне на всяка цена оттук, даже старата му майка не беше в състояние да го задържи.

Сълзите на старата графиня потекоха отново. Мадлен я прегърна.

— Майко, о, майко! — извика разхълцана. — Какво загубихме и двете! Но действително ли сме го загубили вече? — прибави внезапно обнадеждена. — Безвъзвратно ли е отделен той от нас? Не, майко, не е. Даже, ако параходът пори вълните на океана, аз ще го последвам, ще го намеря и ще ви го доведа обратно?

— Бихте ли направила това, дете мое? — продума радостно старата графиня. — О, бъдете благословена, бъдете благословена от една стара жена, която с радост ще ви нарече своя дъщеря, когато й върнете сина! Впрочем, твърде е възможно — прибави тя, като поразмисли малко, — ако побързате, ще заварите Християн още в Хавър. Доколкото си спомням, той ми каза, че параходът „Бургундия“, с който смята да пътува до Америка, щял да отплава след два дни. Значи, ако тръгнете веднага, възможно е да го настигнете.

— Сбогом, скъпа майко! — скочи момичето. — Не искам да губя скъпоценните минути. Щастието на трима ни зависи, може би от един-единствен час. Оттук отивам направо на гарата и заминавам за Хавър. Ако не го заваря вече там, ще отпътувам и аз със следващия параход за Америка. Нали отива в Ню Йорк?

— Отначало да! — кимна графинята. — Но той смяташе да остане само няколко дни, защото беше решил оттам да продължи на запад. Може би даже… ужас ме хваща при тази мисъл…. към Клондайк, страната на златото.

— Към Клондайк? — сепна се ужасена Мадлен. — О, в такъв случай всичко би било загубено! Как бих могла да го намеря в тази страна на ледовете, в тази страна на смъртта и беззаконието?

— Мило мое дете, ако Господ иска да събере двама души, те ще се намерят и в пустинята, и в Ледовития океан. А ще се загубят и в такава малка стая! Върви с вяра в Бога, нека той ти помогне да намериш сина ми и да го доведеш. Аз те благославям и ти желая успех в трудната и опасна задача. Амин!

Мадлен беше коленичила по време на благословията. Майката на Християн беше сложила ръцете си на меката копринена коса и едри сълзи покапаха от очите й по главата на младото момиче.

След това Мадлен стана и тръгна.

— Още един момент! — спря я графинята. — Имате ли достатъчно пари, дете мое, за да можете спокойно да изпълните намеренията си? Аз не съм богата. Моят престъпен племенник, граф Естерхази-Валзен, злоупотреби с моите пари, но каквото имам е на ваше разположение!

Ако Мадлен беше по-практична и по-предвидлива, тя непременно би приела предложението на графинята и не би тръгнала с малко пари! Но кое момиче на двадесет години може да се похвали с такива качества! Мисълта да приеме пари от майката на Християн й беше толкова непоносима, че тя се изчерви и отвърна:

— Благодаря ви, госпожо графиньо, аз нямам много пари, но малкото, което имам, ще ми стигне.

— Тогава вземете поне това за спомен! — каза старата жена и откачи от врата си малко златно кръстче.

— Носете този кръст — продължи тя, като закопча верижката му — и ако Християн, макар за секунда, се усъмни във вас, покажете му го и му кажете: „Това ми даде майка ти, мислиш ли, че тя би подарила скъпия спомен, който като годеница е получила от баща ти, на едно недостойно момиче?“ Тогава той ще ви прегърне в обятията си, ще се върне с вас в Париж и моята старост ще бъде озарена от лъчите на щастието, което ще ми донесат моите две деца.

Мадлен бързо се озова на улицата. По пътя към сиромашкото си жилище, където отиваше, за да вземе някои най-необходими неща, тя си шепнеше:

— Ако трябва, ще го последвам и в Аляска, в снежните полета, в страната на смъртта!

Пред къщата на Д’отенското шосе, където живееше Естерхази с любовницата си Габриела Пей, спря файтон и от него слезе човек, на когото личеше, че не е свикнал да се вози на файтон. Той беше скромно, дори бедно облечен. Въпреки зимния студ нямаше дори палто на гърба си. Мъжът изкачи бързо стълбата към квартирата на Естерхази и неспокойно дръпна звънеца.

Габриела Пей отвори вратата.

— Името ми е Готие — представи се посетителят. — Аз съм бивш актьор на героични роли и помощник-режисьор в театър „Гьоте“, сега писар при следователя Бертулус.

— И какво желаете?

— Искам да говоря с граф Естерхази по една много важна работа. Госпожо, да не губим нито минута, тъй като от това зависи щастието, живота и свободата на господин майора.

— Елате с мен.

Габриела поведе посетителя през няколко елегантни стаи към работния кабинет на Естерхази, който, облечен в модерна домашна дреха, седеше пред писалището си, пушеше и подготвяше някакви писма.