— Нека Бог ви закриля от подобно нещастие, което сполетя внезапно бедния ми мъж. До скоро и той бе млад и щастлив офицера, както вас.

— Госпожо, приемете най-сърдечните ми съболезнования — каза подпоручикът със състрадателен глас.

Херманса го поздрави и напусна къщата. Хладният морски ветрец разхлаждаше горещото й чело, очите престанаха да я болят и кипналата й кръв започна да се смирява.

Херманса вървеше бавно. Изведнъж тя спря и погледна към развълнуваното море. Недалеч, сред завесите от мъгла, се виждаше един параход. Навярно той щеше да отнесе любимия й мъж, бащата на нейното дете. Херманса стоя няколко минути като вдървена на морския бряг, загледана в кораба. Отчаяни мисли и планове се въртяха в главата й.

Най-после тя въздъхна дълбоко и тръгвайки проплака:

— Не е възможно!

Изведнъж чу плач зад себе си. Херманса се обърна и видя младеж, който бе седнал на голям камък пред сградата. Едри сълзи се търкаляха по лицето му, тялото му трепереше от студ.

Който е нещастен, чувства и чуждото нещастие. Херманса се спря, погледна красивия младеж и се запъти към него. Младежът стана, свали шапката си и погледна засрамен красивата жена.

— Защо плачете? — запита Херманса младежа съчувствено. — Нещастие ли ви сполетя?

— Да, госпожо — отвърна младежът с разтреперан глас. — Ужасно нещастие ме сполетя, аз съм най-злочестият на света.

Младежът заплака.

— Дете мое — каза младата жена с благ глас, — без да зная причината на твоята скръб, аз съм принудена да ти противореча. Има много по-нещастни хора от теб. Имай вяра в Бога, който помага на нещастниците.

— Госпожо, моята скръб е безкрайна. Голяма е мъката, когато човек е заставен да се раздели с най-любимото си на този свят!

Херманса се стресна. Този младеж бе улучил болката й.

— Какво казахте? — извика тя учудена. — И вие ли се разделихте с някой близък?

— Не, госпожо — отвърна младежът, — сполетя ме по-голяма беда.

— С кого тогава трябва да се разделите?

— С моя идеал — отвърна бледият младеж с разтреперан глас.

— С идеала си? — каза учудено Херманса.

— Да, с идеала на моя живот. От детинство, госпожо, съм мечтал да стана художник, не мислете, че само се залъгвах. Тук в тази вехта чанта има няколко рисунки, скици, портрети, от които ще се убедите, че имам талант.

Младежът отвори бързо чантата си и извади свитък, разгъна го и го показа на Херманса. Рисунките показаха, че той наистина има талант.

— Вие сте талантлив художник — каза Херманса. — Вие можете да станете прочут живописец, ако се усъвършенствате в някое добро училище.

— Вашите думи, госпожо, ме правят щастлив.

— Кой ви пречи да осъществите вашето желание?

— Моят втори баща.

— Ах, вие имате втори баща. Но между тях има и добри хора.

— Възможно е, но моят е лош, той ме бие, оставя ме да гладувам, разпилява имота на моята майка, който покойният ми баща е спечелил честно, с труд. Той ме изпъди от къщата и ме застави да се посветя на една кариера, която не е за мен.

— Как се казвате и каква кариера искат да ви наложат?

— Казвам се Алфонсо Гилето, моят втори баща иска да стана юнга, ученик на кораб.

— Ученик на кораб?

— Да, госпожо, моят баща вчера се уговори с капитана на онзи мрачен параход. Никой не ме познава там, как мога да живея, когато никого не познавам, когато нямам никакъв приятел там!

Една мисъл блесна внезапно в главата на Херманса.

— Този младеж — каза си тя, — ще отиде като ученик на „Ла глоар“ и ще се намира близо до любимия ми мъж. Той обаче не желае да отиде, той се плаши от тежката съдба, която за мене ще бъде най-голямото щастие. Не е ли това знак на провидението? Не трябва ли да се възползвам от този случай?

Херманса хвана младежа за ръката и го заведе до голямо дърво, което ги скри от погледите на минувачите.

— Алфред Гилето — започна тя, — благодаря на Бога, че се срещнахме. Смятай, синко, тази случка за Божие провидение. Убедих се в таланта ти от рисунките, които ми показа и ще е жалко, ако не станеш художник. Аз искам да ти помогна. Вземи тази кесия, в нея има толкова пари, че с тях ще можеш да живееш добре една или две години. Освен това ще ти дам писмо до един господин в Париж, който ще се погрижи за по-нататъшното ти образование. Ела с мен в хотела, където живея, и там ще се разберем. От тебе искам една малка услуга. Имаш ли в чантата си други дрехи?

Алфонсо толкова се бе заплеснал от радост, че не можеше да отговори. Без много да мисли, той падна на колене пред Херманса.

— Вие сте ангел от небето, госпожо — възкликна младежът с радостен глас и със светнали очи. — Кажете ми как ще ви се отплатя? Даже живота си да пожертвам за вас, пак не би било достатъчно да се отплатя за безкрайната ви добрина.

— Станете велик художник и прославете името си, тогава ще бъда възнаградена. Не мислете, че съм толкова безкористна, както изглеждам. За услугата ми ще ми дадете чантичката и документите си. Рисунките си вземете. Приемате ли моето предложение.

— И вие ме питате, госпожо! За тези нищожни вещи вие ми правите невероятни благодеяния.

Херманса прекъсна разговора и се запъти с Алфонсо към хотела, където беше наела две стаи. Щом стигнаха, тя покани младежа да седне на канапето и го остави да си помечтае. После седна до писалището и написа няколко реда до Матийо. Пишеше му, че ще придружи мъжа си до Каена преоблечена и му препоръчва в същото време Алфонсо Гилето. Като завърши отиде с чантата на младия художник в другата стая. В чантата на Алфонсо тя намери втори комплект облекло. Облече го, стоеше й много добре.

Като се появи отново, младият й гостенин извика от възхищение:

— Госпожо, благодетелко моя, щастлив щях да бъда, ако можех да ви нарисувам в мъжки дрехи!

След няколко минути двама младежи напуснаха хотела. Единият носеше стара чанта в ръка, а другият — елегантна чанта от крокодилска кожа. Недалеч от хотела те се разделиха. Стиснаха си сърдечно ръцете като стари приятели.

— Кажете си моля името — погледна Алфонсо другаря си. — Искам всеки ден да споменавам името на доброжелателката си в своите молитви.

— Херманса Драйфус.

— Същото име, което е на плика!

— Да, същото. Запомнете добре, Алфонсо Гилето, какво ще ви кажа. Никога не позволявайте да се оскверни името на Алфред Драйфус. Почитайте това име, където и да се намирате!

— Разбира се, госпожо! Без милост ще смажа всекиго, който дръзне да хули името Драйфус.

— Добре, приятелю, вярвам на думите ви, желая ви сега добър път и щастливо бъдеще!

Херманса стисна още веднъж ръката на младежа, нахлупи калпака на къдравата си глава, закопча късото си палто и се запъти със старата си чанта към пристанището.

„Ла глоар“ току-що беше вдигнал котвата си, когато една лодка застана до него. Пуснаха трап, един мъж и едно момче се качиха на палубата. Мъжът бе куриер. Той донесе запечатано писмо за капитана от правителството. Момчето беше преоблечената Херманса, която се яви пред помощник-капитана.

— Господин помощник, аз съм новият юнга на кораба „Ла глоар“. Казвам се Алфонсо Гилето. Искате ли да прегледате документите ми?

— По дяволите документите ти — изръмжа Телие, — ти ли си сина на обущаря Гилето в Париж, когото видях снощи в гостилницата? Ако не бях пиян, нямаше да му обещая. Защо не дойде ио-рано ти, младо псе? Марш в кубрика! Там ще ти дадат матроско облекло, което ще носиш занапред. Слушай добре какво ще ти кажа. Службата на „Ла глоар“ не е шега. Ако се покажеш мързелив или глупав, ще те оправя с камшика. Бягай сега оттук!

С този „любезен“ прием Херманса стана моряк-стажант на парахода „Ла глоар“. След десет минути тя вече беше облякла моряшките дрехи и метеше палубата на плаващия ад.

Капитанът повика Телие в каютата си. Голямо гърне с горещ пунш димеше на масата. Имаше и две чаши.

Жадният Нортон често пълнеше чашата си и скоро я изпразваше до дъно.

— Знаете ли, Телие, кой се намира на парахода ни? — запита той помощника си.