— Ще бъде много по-добре, отколкото съвършено невинния Драйфус — отвърна сърдито Херберт Франк.

— Галицин ще може да ходи свободно, ще си бъде господар, никой няма да му заповядва. А Драйфус е затворен като животно в една ужасна клетка, от която няма изглед дори към морето. Повтарям, драги приятели, не бъдете толкова милостиви към Галицин, към този човек, на чиято съвест тежат толкова престъпления.

Ала никой не послуша Херберт Франк. Алиса Тери особено настояваше да се даде на Галицин възможност да продължи своето съществуване на острова. Не можеше да се остави този човек сам, без да му се даде оръжие, за да се защитава от диви зверове или диви племена. Херберт Франк беше принуден, макар и неохотно, да се съгласи с желанието на своите приятели.

Яхтата беше насочена към острова. Все по-ясно се очертаваше той на хоризонта. Не изминаха и три часа и малката яхта навлезе в тих залив.

Извадиха Галицин от каютата и го снеха на острова, който изглеждаше пуст и необитаем. По него се виждаха само скали, в чиито пукнатини и цепнатини растяха тук-там ниски храсти, без цвят и без плод. Не се виждаше никакъв дим, който би могъл да излиза от комина на някаква колиба. Не се забелязваше и никаква човешка стъпка, нито следи от животни.

Арман и Либел, въоръжени с пушки, вървяха от двете страни на Галицин. Те го заведоха до една издадена скала, където му заповядаха да седне. Галицин поглеждаше учудено ту единия, ту другия и не можеше да разбере какво значат тези приготовления.

— Какво мислите да правите с мен? — изръмжа той.

— Да не искате да ме убиете тук? Имайте предвид, че аз съм губернатор на Френска Гвиана и че такъв човек не се убива безнаказано! Властта ще ме потърси, ще проследи какво е станало с мен и рано или късно ще излезе наяве, че сте ме убили и тогава и най-голямото наказание не ще бъде достатъчно, за да изкупите своето престъпление.

Никой не му отговори. Херберт Франк беше зает с пренасянето на малко буре и няколко сандъка от яхтата на брега на острова. Най-сетне изглежда беше свършил своята работа, защото, облегнат на пушката, пристъпи към Галицин: Направи знак на Либел и той преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете на руснака.

— Княз Галицин — започна детективът, — за последен път отправям дума към теб и може би съм последният човек, чийто глас чуваш. В културния свят съществуват съдилища, които съдят престъпленията на хората по определени закони. Всеки съд би осъдил теб, княз Галицин, на смърт, ако се разкриеха твоите мръсни престъпления. Ти хиляди пъти си заслужил смъртно наказание, защото си измъчвал и изтезавал нещастниците, които френското правителство ти е поверявало да пазиш. Извършил си хиляди жестокости, всяка една от които те прави достоен за гилотината. Тук е Алиса Тери, която те обвинява в това, че сия държал зазидана повече от година, през това време ти най-жестоко си я измъчвал с глад и жажда, че си се подигравал с нея, когато те е молила за капка вода, че с планомерна животинска жестокост си искал да я съсипеш телесно и душевно. И втори обвинител имаш тук. Това е Арман Боне. Ти си го оставил да лежи на гнила слама и да живее по-лошо от куче. Не си имал никаква милост към него, макар и да виждаше, че силите му все повече и повече го напускат и че неговото полудяване е било само въпрос на време. Третият обвинител не може да се яви пред теб, защото в този момент палачите ти го пазят и не му дават да мръдне. Това е капитан Драйфус, най-нещастният от всички смъртни.

Преди да поемеш управлението на Френска Гвиана, съществуването му на Дяволския остров беше действително ужасно, но все пак не му липсваше въздух, слънце, простор и ясна мисъл. Ти му отне и тях. Ти направи Дяволския остров по-страшен и от ада и сломи и последните сили на нещастния капитан. Той щеше отдавна да загине, ако не го крепеше мисълта, че е невинен. Тя му дава бодрост, тя го крепи и ще го крепи въпреки всичко, докато удари часът, в който бъде доказана невинността му. Бих могъл да ти назова още стотици обвинители, всички ония достойни за съчувствие нещастници, които гинат в Каенския затвор и на които ти, с твоите драконовски наредби, отнемаш и последната надежда. Всичко онова, което приведох досега, е повече от достатъчно, за да заслужиш най-строга присъда.

Ние, княз Галицин, стоящите около тебе, сега сме твои съдии. Решихме да те осъдим на доживотно пребиваване на този остров. Трябва да разбереш, че с това проявяваме снизходителност и милост, защото според божиите и човешките закони, ти си заслужил да те хвърлим на акулите в океана. Но твоите собствени жертви, това милостиво момиче и този благороден мъж — той посочи Алиса Тери и Арман Боне — измолиха да ти сменим наказанието. Ще останеш на този остров. Отсега нататък нека Бог се смили над тебе, нека влее разкаяние в сърцето ти, а също тъй и съзнанието, че никое престъпление не остава ненаказано на земята, и ония, които престъпват законите на човещината и природата, рано или късно получават заслуженото.

В отговор на тия думи Галицин се засмя тъй ужасно, тъй нахално, тъй дръзко, че нашите приятели неволно се дръпнаха назад. Дали не беше разбрал какво го очаква или пък беше полудял от страх, та можеше още така подигравателно да се смее?

— Подлеци! — кресна Галицин. — Да не мислите, че вярвам на глупостите, които ми говорите! Зная, че искате само да ме изплашите. В действителност вие не бихте посмели да ме оставите на този пуст остров.

— Лъжеш се, Галицин — сряза го Франк, — и скоро ще разбереш това. Пригответе се за стрелба!

Либел и Арман Боне вдигнаха пушките и ги насочиха към Галицин. В това положение те бавно се изтеглиха към брега, където ги чакаше яхтата. Галицин изтръпна. Отначало застана неподвижен и с широко разтворени очи, изразяващи смъртен страх, се втренчи в бавно отдалечаващите се приятели. Но скоро след това нададе ужасен писък и се хвърли на колене с умолително протегнати ръце.

— Милост! — изскимтя той с разтреперан глас. — Милост… чуйте ме… искам да говоря с вас… не си отивайте, преди да ме изслушате… за ваше добро… да, заклевам ви се… за вашето собствено щастие!

Обаче те не го слушаха. Бавно продължаваха да се изтеглят към брега, като все още държаха пушките готови за стрелба.

— Ще ви направя богати — хлипаше Галицин. — Аз управлявам държавната каса на Френска Гвиана. Заведете ме пак там и аз ще ви предам всичките пари, които се намират в нея. Какво ме е грижа, че това щяло да бъде кражба, нали ще спася живота си. Заклевам ви се, заклевам ви се в това ясно и чисто небе, че ще удържа думата си. Ще можете безпрепятствено да напуснете Каена и всеки от вас ще вземе със себе си толкова злато и банкноти, колкото може да носи.

На подлото му предложение отговориха с пълно мълчание.

— Вие хора ли сте? — изпищя Галицин, като се по-тътри на колене към тях. — Нямате ли сърце в гърдите си? Не знаете ли, че аз съм изгубен тук, на този пуст остров. Кой ще ме пази от дивите животни, от людоедите, които могат да ме нападат? О, каква жестокост! Проклетници, чуйте ме, спрете, трогнете се поне от сълзите ми. Ето, вижте, аз плача, да, аз плача, аз, губернаторът на Френска Гвиана — допреди няколко дни още тъй влиятелен, сега унизен се валям в праха пред вас и моля за милост.

— Милост ли? — обади се сурово Херберт Франк. — Ти бил ли си милостив? Проявил ли си милост към Драйфус, към Алиса, към Арман? Смекчил ли си поне веднъж съдбата на някои от затворниците в Каена? Сега хленчиш, тиранино, сега изведнъж разбра, че хората имали сърце в гърдите си, което трябва да бъде състрадателно към мъките на другите. Обаче, твоето собствено сърце беше безчувствено като скала и в пукнатините на тази скала се въдеха змии. Бъди проклет, княз Галицин, нека животът ти бъде пълен с опасности и страхове. Дано преди да умреш изпиташ всички страдания, които бавно разкъсват човека, така че смъртта да ти се види спасение!

Те стигнаха яхтата и бързо се качиха, защото Галицин изтича, за да ги догони. Той навярно имаше намерение насила да се качи при тях. Но преди да успее да ги настигне, въжето, с което яхтата беше вързана за брега, беше прерязано и тя леко и свободно заплава по вълните.