Развълнувани, Либел, Алиса и Арман погледнаха към мястото, където преди няколко секунди още държавният параход се извисяваше над вълните. Не се виждаше нищо вече! На повърхността плаваха дъски, а между тях се виждаха хора, които напразно се мъчеха да се борят с вълните!

— Да върнем назад яхтата! — предложи Либел. — Може би ще успеем да спасим някого от нещастния екипаж.

— Човешкият ни дълг изисква това! Направете го, приятелю — съгласи се Херберт, — макар че аз лично не вярвам да успеем. Докато стигнем там, акулите ще са се разправили с тях. Те са по-бързи от нас!

Либел кимна е глава. Той много добре знаеше, че Херберт има право. Въпреки това, той обърна руля и яхтата полетя към мястото на катастрофата.

Пристигнаха твърде късно. Не се виждаше вече никакво човешко тяло, а само множество акули, които изобилстваха по тези места, особено край Дяволския остров.

— Направихме, каквото можахме! — Херберт Франк сви рамене. — Сега да помислим за себе си! Ако времето и вятърът останат както сега, с Божия помощ ще стигнем Флорида и пак ще бъдем свободни и щастливи човешки същества.

Алиса Тери беше коленичила. Едри сълзи течаха по бузите й. Тя се молеше.

— Обзалагам се — промърмори немският детектив, — че тя по-малко благодари на Бога за собственото си спасение, отколкото се моли за успокоение на душите на ония нещастници, които Галицин изпрати на преждевременна смърт.

— Галицин? — сепна се Либел. — Какво да правим с него? Не можем по никакъв начин да го вземем с нас във Флорида, защото там той сигурно ще намери начин да ни отмъсти, макар и да не може да разчита на съдействие от страна на правосъдието на Съединените щати.

— Ще наеме убийци, които да ни премахнат — съгласи се Херберт. — Аз съм решително против всякаква милост към него. Най-добре би било да го хвърлим в морето, макар и да намирам, че това е твърде леко наказание за него.

— Не бъдете толкова жесток! — помоли Алиса Тери. — Той действително е свиреп и престъпен човек, но все пак е човек!

— Но какъв! — гневно изръмжа немецът. — По дяволите тази сантименталност, която се плаши от логичните последствия и в последния момент прави най-големи грешки! Нека гласуваме какво да правим с него. Аз гласувам за смъртта му.

— И аз! — присъедини се Арман Боне. — Подлецът напълно е заслужил смъртно наказание не само заради нас, а и заради всички нещастни жертви, които гинат в подземията на каенския затвор.

— Аз пък съм против изпълнението на една смъртна присъда, която нямаме право да издаваме — намеси се младата американка. — Никой човек няма право да отнема живота на друг, па бил той най-лошият, най-престъпният на този свят!

— Съгласен съм с Алиса Тери! — кимна Либел.

— Значи двама срещу двама — засмя се Херберт Франк, — т.е. оставаме в положението, в което бяхме преди гласуването. Виждам, че ще трябва да отложим решението на този въпрос и да продължаваме, да храним този мръсник, което не е никак желателно при ограниченото количество храна, с което разполагаме.

— Имаме храна за две седмици — възрази Либел. — При благоприятно време дотогава ще успеем да стигнем във Флорида.

С това приключиха дебатите за Галицин. Мисълта им се насочи към едно по-достойно същество, към нещастния Драйфус. Проектираното от Ета освобождение на клетия мъченик не успя. Защо именно, какво беше станало с Драйфус? Какво искаше да каже Ета с последните си думи, които извика от скалата:

— Драйфус е… той е…

Точно тогава я улучи куршумът на този, който я преследваше, вероятно на някой от пазачите на Дяволския остров. Разбира се, никой от нашите приятели не можеше да отговори на въпроса. Те направиха всички възможни предположения, но в края на краищата стигнаха до извода, че освобождението на нещастния капитан е направо невъзможно.

Впрочем, всички скоро се умориха. Алиса и Арман отидоха да си легнат. Либел беше проявил деликатност и се беше погрижил американката да спи спокойно, отделно от мъжете. За тази цел, още преди заминаването беше накарал да преградят с дъски отделно помещение в долната част на яхтата. По настояване на Франк и Либел отиде да си легне. Остана буден само немецът, който по всичко изглеждаше, че има здрава, неуморима натура.

Яхтата плаваше под благоприятен вятър. Работа почти нямаше, необходимо беше само наглеждане на ветрилата от време на време, тъй че Херберт можеше да седне на палубата и да се отдаде на своите мисли, които го заведоха във Франция, в Париж. Пред него се появи едно чудно хубаво момиче. Нежна любовна тъга изпълни душата му. Той мислеше за Фернанда, за тая, която го отблъсна, но която той все пак обичаше дълбоко и чувстваше, че никога не ще може да я забрави.

Дали ще има щастието да я види пак? Дали тя няма да размисли и да приеме неговата любов? Въпроси, на които не можеше да отговори! Целият ни живот е съставен от безброй такива въпроси, и колко често смъртта идва преди да сме успели да намерим верния и задоволителен отговор на повечето от тях!

Пътуването с яхтата протичаше необикновено сполучливо. Цели четири дни вятърът запази същата посока и сила и ветроходът се движеше равномерно и бързо, сякаш беше движен от парна машина. Всички бяха щастливи, с изключение на Галицин, който лежеше в каютата и постоянно ругаеше. Краката му бяха свободни, обаче ръцете му продължаваха да са вързани на гърба, защото не можеше да му се вярва. Между приятелите вече не ставаше дума за неговата смърт. Сякаш между тях беше постигнато някакво мълчаливо съгласие да се отърват от него по някакъв друг начин. На петия ден от пътуването се представи удобен случай, който реши съдбата на бившия губернатор на Френска Гвиана.

— Земя! Вижте, приятели, там в далечината се вижда тясна сива ивица. Това вероятно е земя. Без съмнение, това ще е някой от многото малки острови, които лежат между Южна и Северна Америка.

— Обитаеми ли са тези острови? — попита Арман Боне.

— Повечето от тях не са. Навярно и не си струва труда да бъдат обработвани от колонисти, защото между тях има толкова неплодородни, че не вирее нищо, което да послужи за храна на човека.

В същия миг една мисъл проряза като мълния мозъка на Херберт Франк и той предложи:

— Сега вече трябва да решим съдбата на каенския кръволок. Елате, приятели, и ме изслушайте! Вие не се съгласихте с мен, когато ви съветвах да осъдим на смърт каенския престъпник и безмилостно да го хвърлим в морето. Отказвам се да решавам дали постъпих добре или не като се оставих да бъда повлиян от вашите добри сърца. Може би такава е била волята Божия — Галицин да не умре от нашите ръце. Добре, нека живее, но да живее при условия, които няма да му позволят да пакости, които няма да му дадат възможност да ни преследва със своята омраза, със своето отмъщение… Виждате ли там онзи бряг, който се синее пред нас и който ще стигнем след не повече от три часа. Без съмнение се намираме пред някой от малките острови, които лежат между Южна и Северна Америка. Те са необитаеми и в по-голямата си част са неплодородни, но това не може с положителност Да се твърди, защото някои от тях имат даже твърде богата растителност, в зависимост от това дали са от вулканичен произход или не. На мнение съм да оставим Галицин на този остров. Дали ще загине, дали ще бъде разкъсан от диви зверове или ще умре от глад, дали ще намери сносни условия за живот — всичко това нека ни бъде безразлично. Ще оставим на мъдрия Бог да го накаже, както намери за добре. И тъй, приятели, съгласни ли сте с моето предложение?

Настана дълбоко мълчание. Решаването на съдбата на един човек беше за тях твърде важно и те трябваше да обмислят всичко. Либел се обади пръв.

— Мисля — каза той, — че можем да се съгласим с предложението на Херберт Франк, но при условие че няма да оставим Галицин без оръжие, храна и вода на самотния пуст остров. Това твърде много би обременило съвестта ми и струва ми се, че никога не бих могъл да забравя нещастника, когото сме изоставили беззащитен. Да му дадем една пушка, необходимите патрони, храна и буренце с вода. С това ще сме направили всичко, което човещината изисква. Той няма да бъде по-зле, отколкото нещастния Драйфус, който също е лишен от човешко общество и получава само толкова храна, колкото да не умре от глад.