— Водим ви компания! — засмя се Херберт. — Внимавайте само, вълкът е вързан, но си е вълк! Не го наближавайте много.

Те сложиха Галицин в ъгъла на кабината, без да му обръщат повече внимание. Арман Боне се зае да пази да не би той, след като се свести, да се развърже някак си. Алиса не гледаше вързания със злорадство или тържество, макар че това би било напълно естествено, тъй като мъките, които този човек й беше причинил, бяха толкова големи, че щяха да я погубят душевно и телесно. Всичко това би дало право на Алиса да почувства в този момент радостта от отмъщението. Но младата американка беше твърде благородна, за да изпитва подобни чувства. Тя гледаше на Галицин с онова състрадание, което благородните натури имат и изпитват винаги спрямо падналия.

Само преди час този човек беше още всемогъщият господар на Френска Гвиана, а сега лежеше с вързани ръце и крака, като последен престъпник.

В това време Франк и Либел се бяха върнали на палубата и младият французин отново пое управлението. Яхтата бързо зави край острова и се насочи към южната му страна. Сега предстоеше изпълнението на най-важната част от тяхната задача. Трябваше да вземат мъченика Драйфус и Черната Ета.

Яхтата се движеше безшумно покрай южния бряг на Дяволския остров. Приятелите вече ясно различаваха стръмната, вдаваща се в морето скала. Това беше мястото, откъдето трябваше да вземат двамата си спътници. Те предпазливо доближиха до самото подножие на скалата. Херберт Франк сви ветрилата и яхтата застина във водата.

— Виждаш ли ги? — повика тихо Либел.

— Нищо не виждам! — отвърна Франк. — Нито Ета, нито Драйфус са там. На скалата няма никой!

— Ще чакаме! — реши Франк. — Никак не ми харесва това, че не са тук в уреченото време. Наблизо все още стои държавният параход. Хората на Галицин чакат револверния изстрел, който ще ги повика на помощ срещу нас!

— Тихо! — пошепна му Либел. — Там горе на скалата се появи тъмна сянка. Ето и втора след нея! Какво е това? Не чухте ли, Франк?

Преди немецът да успее да отговори, един ужасен, сърцераздирателен вик процепи нощта. На скалата се появи жена. Вятърът развяваше черните й коси. Тя беше вдигнала нагоре ръцете си и махаше, като че ли искаше да предупреди хората от яхтата да бягат.

— Ета! — извикаха едновременно и двамата приятели.

Да, действително, това беше рускинята. Като луда се беше спуснала почти до ръба на скалата.

— Бягайте! — извика тя с пронизителен глас. — Спасявайте се! Всичко е загубено! Драйфус не може да бъде освободен! Той не може! Той е…

Чу се гръм! Той заля мълчаливото море. Рускинята се олюля!

— Улучиха ме!… Ще умра на Дяволския остров… Потресаващо, сърцераздирателно прозвуча нейният стон в нощта.

— Не можем вече да я спасим! — изпъшка Либел. — Сега трябва да помислим за нас самите и за безопасността на двамата, с чието спасение се нагърбихме! Бързо ветрилата, Франк, ще трябва да напрегнем сетни сили, защото иначе сме загубени!

Нямаше нужда от това предупреждение, за да започне детективът да бърза. Не измина и минута и вятърът изду ветрилата и яхтата литна по гърба на океана!

Бегълците скоро забелязаха, че ги преследват. Изстрелът от Дяволския остров беше стреснал екипажа на държавния параход. Там навярно помислиха, че това е уговореният сигнал и потеглиха с пълна пара. От борда на яхтата ясно виждаха как корабът цепи вълните и се приближава все по-бързо към тях. Започна надпреварване между парата и вятъра, едно невиждано досега състезание. Благодарение на лекотата и отличния си корпус яхтата плаваше като делфин. Тя ту се издигаше върху меките гребени на вълните, ту се гмуркаше надолу, за да се подаде веднага пак на повърхността!

Ала и параходът правеше всички усилия, за да я настигне! Машината беше форсирана докрай, за да се движи с такава скорост. Херберт и Либел загрижено забелязаха, че разстоянието между тях и парахода постепенно намалява. Към това се прибави още едно неблагоприятно обстоятелство. Времето се промени. Докато преди малко небето беше покрито с гъсти, черни облаци и морето беше обвито в пълен мрак, изведнъж облаците се разпръснаха и луната и звездите светнаха на небето с целия си южен блясък. Пред очите на хората се появи чистото нощно небе. Обаче Франк и Либел проклинаха тази небесна красота. Небето изглеждаше осветено от хиляди свещи, като че ли само за да може да се вижда по-добре тяхната яхта! Тъмнината би помогнала на бягството им, а сега светлината улесняваше тяхната гибел!

Бегълците започнаха да се съмняват в своето спасение и знаеха, че рискуват свободата и живота си. Мълчаливо се прегърнаха, стиснаха си ръцете и се заклеха в искрено приятелство и обич до гроб.

— Нека слезем долу, приятелю! — отрони тъжно Либел. — Трябва да съобщим на Алиса и Арман за предстоящото нещастие! Да се посъветваме с тях, дали не ще е по-добре да свалим ветрилата и да оставим парахода да ни настигне.

— Да се предадем! — сепна се Херберт Франк. — Не, в никакъв случай! Докато сме живи, трябва да се борим, да се надяваме и да бягаме до последния момент! Няма защо да бързаме да се предаваме, винаги ще успеем да го направим!

В този миг зад тях се появиха Алиса и Арман. г Дали бяха забелязали, че става нещо, дали се безпокояха за това, че Драйфус и Ета още не бяха при тях, или някакъв вътрешен глас им беше подсказал, че опасността наближава, не се знаеше, но тях вече не ги сдържаше в душната каюта и излязоха горе на палубата, за да се осведомят за обстановката. Видяха приближаващия се параход и тъжно поклатиха глави. Нямаше нужда да им обясняват какво е станало и какво ще става занапред.

— Да се оставим отново да ни тикнат в подземията на Каенския затвор! — извика отчаян Арман Боне. — Не, за себе си предпочитам смъртта пред нови мъки! Сбогом приятели! Един скок в морето ще ме направи свободен! По-добре в гърлото на акулите, отколкото в ръцете на Галицин и неговите палачи!

— И аз мисля като Арман! — присъедини се Алиса Тери. — И аз предпочитам да умра!

— Ако се хвърлите в морето, и аз ще последвам вашия пример! — реши Либел.

Само немецът остана твърд и непоколебим.

— Какви глупаци сте вие! — извика сърдито той. — Искате да умрете, когато има още надежда за спасение? Не знаете ли, че параходът може толкова да ни наближи, че да можем с ръка да го стигнем, и пак да не ни сполети никакво зло, ако такава е волята господна! Неговите пътища са чудни, затова ви съветвам, уповавайте се на неговата милост до последния момент!… Докато съм жив, аз ще се надявам!

— Не виждащ ли, Франк — Либел кършеше отчаян ръце, — тези хора, там на парахода, го карат, като че ли подклаждат машината с огън от ада! Никога не съм виждал да плават с такава скорост.

— Тъкмо за това не е изключена възможността да ни помогне Бог — отвърна многозначително детективът.

В същото време се чу гръм от оръдие.

— Това е за нас! — разбра Херберт Франк. — Но вие трябва по-точно да стреляте, французи. Така можете да пробиете само дупки в морето, но не и в нашата красива яхта.

Гранатата на корабното оръдие беше ударила далеч от ветрохода. След две минути се чу втори изстрел. Този път снарядът прелетя над главната мачта, без да я достигне. — Малко по-ниско! — иронично отбеляза Херберт Франк. — Много за големи ни смятате.

— Моля ви се, слезте в каютата! — настойчиво замоли Либел. — Страх ме е за живота ви!

— Не се страхувайте за мене! — заяви младата американка. — Мястото ми е при вас, моите приятели! Ако паднете, и аз ще съумея достойно да посрещна смъртта.

Един ужасен трясък, хиляди пъти по-силен от гърмежа на оръдията, прокънтя над морето и предизвика такова сътресение на въздуха, че малката яхта цяла потрепера.

— Милостиви боже! — извика Либел. — С какво ли оръдие гърмят пък сега тези хора!

— Това не беше изстрел! — кресна възбудено Херберт Франк, ала гласът му издаваше радост, тържество. — Това беше експлозия. Я погледнете там, Либел! Параходът е изчезнал! Не казах ли аз, че пътуват твърде бързо, за да могат да ни стигнат! Парният котел не е издържал и се е пръснал!