— Тежка е тази работа, казах. Такива благородни господа като вас не би трябвало да я вършат сами. Какво ще кажете, господа, не бихте ли дали възможност на един нещастен, захвърлен тук от съдбата да спечели някоя пара?

— Вие сте моряк, нали? — попита Либел, като се спогледаха с Херберт Франк, защото и двамата разбраха, че това е преоблеченият Галицин. — Как така сте попаднали на сухо тук, в Каена?

— Както обикновено се случват тия работи — отговори флегматично морякът. — Нашият кораб беше акостирал в пристанището, когато имах щастието да падна от фокмачтата и да си изкълча десния крак. Закараха ме в болницата, там лежах и скучаех три седмици. Когато оздравях и можех вече да ходя, параходът беше отпътувал. Сега скитам из пристанището и въпреки всичкото ми старание не ми се отдава възможност да спечеля няколко франка. Струва ми се, господа, че ще направите едно добро дело, ако ме вземете на вашата хубава яхта.

— Мисля, че би се намерила работа за вас — кимна Либел, — стига да нямате големи претенции.

— Това предоставям напълно на вас, господа — отвърна бързо морякът. — Аз ще върша каквото трябва, а вие ще ми платите каквото ми се полага.

Той се засмя уж весело, а всъщност смехът му издаваше подигравка и предварително тържествуване.

— Закъде ще пътуваме? — попита той.

— О, само ще се поразходим край брега — отговори Либел. — Можете ли да управлявате яхта?

— Ръката ми е сраснала с кормилото, както казакът с коня си — отговори морякът.

— Какво общо имате вие с казаците — засече го Либел, — да не сте руснак.

— Пазил ме Господ, господине, аз съм българин. Говорите ли български?

Хитрият Галицин беше избрал, разбира се, такава народност, която да бъде близка с неговата и чийто език да не може да бъде проверен. Кой би могъл тук,, във Френска Гвиана да знае български?

Либел извади една десетфранкова банкнота и я подаде на моряка като аванс срещу заплатата му. Матросът наплюнчи банкнотата и скочи на борда на яхтата, на която със златни букви беше написал името й „Либел — Водно конче“.

Малкият ветроход беше лек и подвижен като истинско водно конче, което лети над цъфнали ливади.

— Сега той е в ръцете ни — пошепна Либел на своя приятел Херберт Франк.

— Или ние в неговите! — отвърна загрижено детективът. Но после прибави смело: — Както и да е, след час ще знаем какво ни предстои. Ще знаем дали Ета ни е измамила или е жена, която винаги ще може да разчита на моето приятелство!

Новоангажираният моряк седеше спокойно на палубата и се занимаваше с кормилото. Той не слезе нито веднъж в каютата. Изглежда, че нямаше никакъв интерес към нея. Либел и Франк се качиха на яхтата и след четвърт час тя грациозно и безшумно излезе от каенското пристанище. Пристанищната стража не им направи никакви спънки. Тя знаеше, че първият секретар на губернатора често прави такива нощни разходки. В това нямаше нищо подозрително.

Новият моряк трябваше да обслужва платната, а Либел седна при кормилото. Той насочи яхтата право към Дяволския остров.

Либел и Франк забелязаха, че морякът усилено се взираше в нощта и следеше внимателно движенията на малък параход, който се носеше на доста голямо разстояние зад тях.

— Това е държавният параход — прошепна Херберт Франк на младия французин. — Погледнете само как този мръсник Галицин не снема поглед от него. Ще ми се да го сграбча и да го хвърля в морето.

— Оставете това, драги приятелю — възпря го Либел, — да не му правим зло, докато не прояви враждебността си към нас. Сега ме оставете, трябва много да внимавам, за да не се натъкна на скала, защото вече наближаваме каменистия бряг на Дяволския остров.

В тъмнината се очертаха острите контури на една вдаваща се в морето скала. Това беше Дяволският остров, където страдаше мъченикът Драйфус!

— Господине! — попита морякът, като се обърна към Либел, — познавате ли добре пътя? Тук има повече подводни скали, отколкото игли в ателие за дамски дрехи. Ако имаме нещастието да се натъкнем на някоя от тях, тя ще разпори корема на вашата яхта и всички ще отидем на дъното. Мисля, че ще е по-добре да ме пуснете на руля.

Либел стана.

— Добре, седнете вие — кимна безразлично, — ще минем покрай южната страна на Дяволския остров. Внимавайте да плаваме поне на три мили разстояние от сушата, защото току виж, че оръдията взели да ни обстрелват, а това би било крайно неприятно.

— Наистина ще е неприятно! — изръмжа морякът и седна на руля.

Либел се оттегли при главната мачта, на която се беше облегнал Херберт Франк.

— Внимавайте! — пошепна той на приятеля си. — Галицин иска да ни закара в залива на Дяволския остров, за да попаднем като мишки в капан и да се разправи после лесно с нас. Ала няма да го бъде.

— Да го пребия ли с един удар? — напрегна се Франк. — Смятам, че най-добре ще е да го ударим силно в главата, за да падне в несвяст, преди да е успял да извади револвера си и да даде на своите хора уговорения сигнал.

— Да почакаме още малко! — отвърна Либел. — Нека ни закара по-близо до Дяволския остров, за да ни е по-лесно да вземем Драйфус и рускинята.

Морякът на руля вършеше спокойно работата си. Действително, не беше лесно да се избягват скалите, които се издигаха в морето около този неприветлив остров. Но Галицин, разбира се, познаваше много добре терена и успя да доближи ветрохода на около два кабелта от брега. Намиращите се на борда на яхтата ясно виждаха светлините на наблюдателната кула. Различаваха и силуетите на мизерните къщурки, в които живееха затворниците. Забелязаха и голямата дъсчена стена, издигната по заповед на Галицин пред бараката на Драйфус, за да откъсне окончателно нещастника от външния свят.

— Сега! — каза нетърпеливо Херберт Франк. — Ако изпуснем момента, изгубени сме! Виждате ли го мръсника, бръкнал е с ръка в джоба. Навярно иска да извади револвера си и да стреля. Идете при него и го заговорете! Останалото оставете на мен. Аз ще направя каквото трябва.

Либел тръгна към моряка, а детективът бавно отиде към задната част на яхтата и вдигна оттам една дъска.

— Вижда ми се чудно — започна Либел разговора с матроса, — че не са ни забелязали от Дяволския остров и не са дали още обикновените предупредителни сигнали. Наистина, нямаме светлина на борда, но възможно ли е да не са ни видели…

— Пък и да бяха ни видели — подхвърли морякът, — с тая яхта бих се опитал да избягам от преследванията на държавния параход. Ако Драйфусовото семейство би ми дало такава яхта и би ми платило само пет хиляди франка, бих задигнал капитана от тези пусти скали и бих избягал с него, така че триста дяволи не биха могли да ме стигнат!

— Лъжете се, приятелю! — каза Либел. — Драйфус така се охранява, че никакво бягство не е мислимо. Но дори и да успееше да стигне до някоя лодка, оръдията отгоре веднага биха я разбили. Какво бихте могли да направите тогава?

— Ако ме обстрелват с оръдия, ще им отвърна с револвера си. Виждате ли, ето така!

Той бързо извади револвера от джоба си и го издигна над главата си, като че ли така, просто за удоволствие, иска да стреля по посока към Дяволския остров. Готвеше се да натисне спусъка, когато… с трясък се стовари дъската, която Херберт Франк беше приготвил над главата на мнимия моряк. Той трепна, револверът му падна от ръката, отвори уста, за да извика, но втори, още по-силен удар го повали в безсъзнание върху палубата на малката яхта.

Херберт Франк и Либер се спуснаха върху него и му вързаха ръцете и краката.

— Дали да не му запушим и устата? — попита Херберт. — За всеки случай…

Но мекият й добродушен Либел помоли Франк да не прави това. Той не можеше да понесе мисълта, че Галицин може да се задуши.

— И без това ще го смъкнем долу в каютата. Когато се свести, нека вика и реве колкото си ще, там никой няма да го чуе.

— Но не и преди да му смъкна поне маската от лицето — реши Франк и дръпна фалшивата брада от лицето на мнимия моряк.

Появи се вулгарното, жестоко лице на Червения Галицин. Той още лежеше със затворени очи и дишаше слабо, макар че не беше сериозно ранен. Двамата приятели го хванаха и го повлякоха по малкия трап надолу в кабината, в която се намираха Алиса Тери и Арман Боне.