— Убиец — извика Пикар, когото видът на простряната годеница го накара да полудее от гняв. — Убиец! Ще ми платиш с живота си.

Като лъв се спусна той върху Соления Жак, който не очакваше такова енергично нападение. Престъпникът се строполи като ударено от гръм дърво. Пикар беше обезумял от гняв, той го тъпчеше по гърдите, по лицето и го удряше с юмруци, щеше да го удуши, ако Зола и Матийо Драйфус не бяха го дръпнали.

— Пламъците, пламъците — извикаха те. — Съвсем близо са вече.

— Лучия, моята Лучия. Трябва да я спася, да я измъкна от пламъците, ако ще това да коства и главата ми…

Той се наведе към любимата си, прегърна я и понечи да я вдигне, но очите му с ужас се спряха върху едно студено, мъртвешко лице. Хубавите очи бяха ужасени, устата, която Пикар беше целувал с жарка любов, беше полуотворена, животът беше отлетял. Лучия Натузиус беше мъртва. Пикар извика и се изправи.

— Мъртва — извика той, — убита! Нова жертва! О, разбойници без съвест, кога ще изсъхнат вашите престъпни ръце?

Пламъците жадно се приближаваха до нещастния мъж. Той трябваше да се отдръпне, да бяга, за да не стане сам тяхна жертва. Зола го прегърна и се опита насила да го отведе.

— Оставете ме, оставете ме — простена Пикар, — защо ми е този живот, щом тя е мъртва! Не искам вече да живея…

— Трябва да живеете, приятелю — отговори бързо и убедително Зола, — искате ли да оставите неприятелите да тържествуват, че са премахнали най-опасния си противник?

— Благодаря ви за тези думи, Зола — изрече с мъка полковникът. — Имате право, трябва да живея, за да сразя неприятелите на Драйфус и на истината.

Той искаше да се наведе и да вдигне трупа на Лучия, поне него да спаси от пламъците, но и това не можа. Огнени вълни бяха обхванали вече убитата и превърнаха тялото, до скоро пълно с младост, сила и красота в страшна мъртва купчина.

Пикар, олюлявайки се, облегнат на Зола, излезе вече безпрепятствено през малката врата навън, където се намираха Матийо Драйфус и припадналата му снаха.

Щом Леопарда видя, че Соления Жак падна, той се оттегли и издебна момент да прибере трупа му. Изнесе на гръб наглед безжизнения си приятел. Щом Зола и Пикар излязоха от спасителната врата и вдъхнаха свеж въздух, зад гърба им се чу толкова силен трясък, като че ли хиляди топове бяха гръмнали изведнъж. Дървеното здание се беше сринало.

На ъгъла на една от близките улици, до площад „Лоасе“, стояха двама души в цивилно облекло. И те, както хиляди други, бяха привлечени от страшното зрелище на пожара и го наблюдаваха от известно разстояние. Това бяха полковник Анри и майор Естерхази.

— Днес вече ще бъдем свободни — прошепна Естерхази на приятеля си. — Нашите четирима най-големи неприятели ще загинат в пламъците. Допускате ли, Анри, някаква възможност да се спасят?

— Никаква — отговори категорично Анри. — Погрижих се за това. Ако Зола, Пикар, Матийо и Херманса бъдат пощадени от пламъците, те няма да избягат от ръцете на убийците. Ха, погледнете, майоре, какви огнени стълбове се издигат към небето, чухте ли виковете, които излизат от този кипящ котел? Стори ми се, че чух гласа на Зола, който може би и в този момент призовава истината…

— Нали и по време на процеса — поде Естерхази — той извика на съдиите, че във Франция трябвало да има повече светлина. Сега сигурно има достатъчно…

Двамата подлеци се изсмяха пред оная клада, в която загинаха стотици благородни души. Но изведнъж млъкнаха. Като вкаменени се загледаха в един файтон, който премина бавно край тях. В него седеше Матийо Драйфус и смъртнобледата, но вече дошла на себе си съпруга на капитан Драйфус. А срещу тях — Зола и Пикар.

Файтонът вървеше бавно. Само Пикар забеляза двамата подлеци и ги изгледа пронизващо.

— Жалко! — изръмжа Анри и тропна гневно с крак.

— Не успяхме. Хората ми не успяха да си свършат добре работата. Други загинаха, а ония, за които запалихме пожара, останаха живи.

— Но вие бяхте толкова сигурен, драги Анри — иронично отбеляза Естерхази. — Напразно станахте подпалвач и убиец. Моите сърдечни съболезнования за този неуспех.

Анри обърна ядосано гръб на черния майор и бързо се отдалечи. Той се качи на един файтон, каза на файтонджията адреса и потегли. Вкъщи го посрещна жена му.

— Сам ли си идваш? — попита тя. — Не си ли срещнал нашето момче? Не беше ли и ти при, откриването на благотворителния базар?

Анри изгледа жена си като луд.

— Къде е Клод? Къде е нашият син? Къде си изпратила момчето?

— Пратих го с гувернантката на откриването на базара — отговори нищо неподозиращата млада жена. Тя не знаеше за ужасния пожар, който потопи в траур цял Париж. — Мислех, че детето ще те намери там.

Анри нададе ужасен вик и се строполи върху едно кресло — беше станал убиец на собственото си дете. Младата жена гледаше учудено съпруга си.

— Анри — извика тя изведнъж обхваната от страшно предчувствие. — Анри, детето ми, нашето единствено дете…

— Е мъртво — простена нещастникът. — Мъртво, изгоряло.

Фернанда виждаше приближаването на страшната катастрофа, без да бъде в състояние да я предотврати. Тя разбираше, че ангелът на смъртта беше разперил своите черни крила над стотици невинни хора, а не можеше да направи нищо, за да ги спаси. Намираше се в състояние на такава физическа отпадналост, че едва имаше сили да помръдне ръцете си или да извика. Беше сложила глава в полата на майка си и очакваше спокойно смъртта, която се приближаваше бързо.

Отвън се чуваха викове „пожар“ и отчаяни писъци. В ушите на двете жени, затворени в дървения павилион и предоставени на пламъците, кънтяха ужасяващи писъци.

— За Бога, какво значи това? — смая се госпожа Турвил, когато изведнъж празничната музика и радостната глъчка на тълпата се превърнаха в сърцераздирателни писъци на обезумели хора. — Викат „пожар“, Фернанда, дете мое. Сега чак те разбирам, ние сме загубени!

— Да, загубени сме, мила майко — опита се да бъде твърда Фернанда. — След няколко минути ще се отървем от всички земни мъки и ще застанем пред вечния съдия. Дано бъде милостив към нашите бедни души…

Горещината и димът от пожара проникнаха през всички цепнатини на леката дървена постройка и скоро двете жени се видяха обградени от облак жълтеникава мъгла.

Те не можеха вече да чуват собствените си думи, толкова силен беше шумът навън. Разбираха се само с погледи, с погледи, които издаваха смъртен ужас.

— Остави ме да умра, дете мое — помоли госпожа Турвил, като коленичи пред дъщеря си, — но ти се спаси. Ти трябва да живееш, още си толкова млада и си видяла живота само от неговата черна, мрачна страна. Потърси слънцето, Фернанда, слънцето!

И действително, в гърдите на Фернанда се събуди жажда за живот, смъртта я ужасяваше. Със сърцераздирателен вик се хвърли тя към дъсчената врата.

— Отворете, отворете! — извика пронизително. — Тук са заключени две жени и не могат да излязат! Не ни оставяйте да умрем! Милост! Съжалете ни, ние се задушаваме!

Нещастната Фернанда! Същият страх от смъртта, който свива твоето гърло, същото желание да избягнат страшната участ подлудява и ония стотици, които се блъскат, мачкат, бият, за да стигнат до изхода. Как искаш да чуят твоя глас, когато стотици гласове викат и молят Бога за спасение!

Но изведнъж някой заблъска вратата на павилиона и мъжки глас извика:

— Има ли някой тук? Не можете ли да излезете? Не се ли отваря вратата отвътре?

— Не, не — изхълца Фернанда, — о, господине, който и да сте, съжалете се над две беззащитни жени. Сигурно сте по-силен, може би ще успеете да изкъртите вратата.

— И аз почти се задушавам — отвърна мъжкият глас, — но все пак ако тук всички са полудели и сами тичат към смъртта, Херберт Франк е запазил присъствие на духа и няма да остави да загинат две жени, без поне да се е опитал да ги спаси.

Щракна ключ в бравата на вратата и лицето, което стоеше отвън, се опита да я отвори.

— Този ключ не подхожда, дявол да го вземе. Моите шперцове иначе са добри и винаги отварят вратите, но тъкмо сега… аз, този… да… сега… завъртя се… елате, бързайте!